Знакът на близнаците

лична.

— Баща ти почина снощи.

Няколко секунди и двамата мълчаха. В тишината имаше усещане за близост — сякаш се докосваха.

— Връщам се веднага — каза Адриан.

— Не, не, не се връщай. Той не би искал това. Знаеш какво трябва да направиш.

— Да — каза Адриан след малко.

— Адриан?

— Да?

— Трябва да ти кажа две неща, но не искам да говорим за тях. Можеш ли да разбереш?

— Мисля, че да — отговори Адриан.

— Дойде един офицер. Полковник Таркингтън. Беше достатъчно добър, за да разговаря сам с мен. Знам за Андрю.

— Съжалявам.

— Доведи го тук. Има нужда от помощ. От цялата помощ, която можем да му осигурим.

— Ще се опитам.

— Сега е много лесно да се обърна назад и да кажа: „Да, сега вече виждам. Разбирам.“ Той винаги е забелязвал само резултатите от властта над другите. Никога не си е давал сметка за усложненията, не е изпитвал състрадание.

— Хайде да не говорим за това — припомни й той.

— Да. Не искам да говорим… Боже! Колко ме е страх!

— Моля те, майко!

Джейн дишаше тежко. Адриан чуваше.

— Има и още нещо. Дакакос беше тук. Разговаря с баща ти и с мен. Трябва да му се довериш. Баща ти го пожела. Беше убеден, че трябва. Аз също.

…провери източника си…

— Той ми изпрати телеграма. Щял да ме чака.

— В Кампо ди Фиори — допълни Джейн.

— Какво каза за Андрю?

— Че по всяка вероятност ще се забави. Не навлезе в подробности, говореше само за теб.

— Сигурна ли си, че не искаш да се върна?

— Да, сигурна съм. Няма с какво да ми помогнеш. И той не би го искал. — Тя замълча за миг. — Адриан, кажи на брат си, че баща ви не научи. Умря, убеден, че и двамата му синове са това, за което ги е смятал.

— Ще му кажа. Скоро ще ти се обадя пак.

Казаха си дочуване.

Баща му беше мъртъв. Беше си отишъл и празнотата беше непоносима. Седеше край телефона и усещаше, че по челото му избива пот, а стаята беше хладна. Изправи се. Трябваше да действа бързо. Дакакос беше тръгнал към Кампо ди Фиори. Също и убиецът, но гръкът не знаеше това.

Седна на бюрото и започна да пише. Сякаш седеше у дома си в Бостън и нахвърляше бележки за кръстосания разпит на следващия ден.

Но сега не ставаше дума за следващия ден, а за довечера. И много малко неща му идваха наум.

Спря на разклона, извади картата и се вгледа в нея на светлината от арматурното табло. Разклонът беше отбелязан. До Лавено нямаше други разклонения. Баща му беше казал, че на входа на Кампо ди Фиори има големи каменни колони.

Подкара отново и напрегна очи в тъмнината, за да ги види. Откри ги четири километра след разклона. Спря срещу портата и насочи електрическото си фенерче през прозореца. Пътят, виещ се през гората, беше точно както го беше описал баща му.

Зави и тръгна по него. Изведнъж в гърлото си усети сухота, пулсът му се ускори. Обзе го страх от неизвестността. Искаше да се срещне с нея колкото се може по-бързо, преди страхът да го овладее напълно. Подкара по-бързо.

Нямаше никакви светлини.

Огромната бяла къща стоеше изправена в неземната тишина и в тъмнината излъчваше някакво мъртвешко величие. Адриан спря срещу мраморните стъпала на входа, угаси мотора и с неохота — фаровете. Слезе от колата, извади фенерчето и прекоси алеята.

За миг луната освети зловещата картина и отново се скри. Небето беше заоблачено, но нямаше да вали — облаците бяха тънки и се движеха прекалено бързо. Въздухът беше сух, наоколо не помръдваше нищо.

Адриан стигна до най-долното стъпало и запали фенерчето, за да види колко е часът. Единадесет и половина. Дакакос го нямаше. Брат му също. Не беше възможно да не чуят колата. Не беше възможно да спят. Оставаше старият монах. Той би си легнал. Адриан извика:

— Има ли някой тук? Аз съм Адриан Фонтайн и искам да говоря с вас!

Тишина.

Не, не съвсем. Нещо помръдна. Чу се драскане, едва доловимо цвъркане. Насочи фенерчето натам. В светлото петно видя как няколко плъха — три, четири, пет — излизат през счупеното стъкло на прозореца и лазят по перваза.

Задържа фенерчето. Ясно се виждаха счупените стъкла. Приближи бавно, обзе го страх.

Кракът му потъна в пръстта. Изхрущя стъкло. Застана пред прозореца и насочи фенерчето.

Дъхът му секна, защото срещу него заблестяха два чифта животински очи. Те се стрелнаха нагоре стреснато и гневно.

Тварите побягнаха шумно. Чу се трясък — сигурно бяха блъснали някаква порцеланова ваза.

Адриан си пое дъх и потрепери. Изведнъж го лъхна миризма на леш, която щеше да го задуши. Очите му се навлажниха. Задържа дишането си и се покатери на перваза. Притисна носа и устата си с ръка и освети стаята.

Олюля се от ужас. Двата трупа — единият в черно расо, завързан за стола, а другия полугол на пода — бяха ужасяващи. Дрехите и плътта бяха разкъсани от животински зъби, засъхналата по пода кръв беше мокра от животинска урина.

Адриан се олюля и повърна. Вляво от себе си видя врата и се втурна нататък, за да си поеме дъх.

Беше в кабинета на Савароне Фонтини-Кристи — човек, който никога не беше виждал, но сега мразеше с цялата омраза, на която беше способен. Дядо му, който беше причина за толкова много смърт и нещастия.

За какво?

— Дяволите да те вземат! — изкрещя вън от себе си, сграбчи стола с високата облегалка и го тресна с всички сили на пода.

Изведнъж си спомни за какво е дошъл и насочи фенерчето към стената. Вдясно, под нарисуваната Богородица. Рамката беше там, но стъклото беше счупено. Картината я нямаше.

Свлече се на колене и се разтрепери. Очите му се напълниха със сълзи.

— О, Боже! — прошепна той. Болката беше непоносима. — Брат ми!

ЧАСТ ТРЕТА

29.

Андрю спря ландроувъра край планинското шосе и напълни капачката на термоса с горещо кафе. Движеше се добре. Според картата би трябвало да се намира на десет километра от селцето Шамполук. Беше сутрин. Първите слънчеви лъчи вече проблясваха над склоновете на околните планини. След малко щеше да влезе в Шамполук и да купи нужната екипировка.

Адриан беше далече. Андрю можеше да си позволи да спре и да обмисли нещата добре. Освен всичко друго брат му щеше да открие труповете в Кампо ди Фиори и да изпадне в паника. Щеше да се обърка, да не