Знакът на близнаците

юноша, очакващ истинския подарък за рождения си ден — изкачването в планината, — мисълта за слабия, ядосан баща беше смущаваща.

Но всичко мина добре. Пристигна водачът ни с провизиите, закусихме и потеглихме.

Синът на Капомонти (или може би младият Лефрак) ни откара на няколко километра с каруцата. Сбогувахме се и се разбрахме да ни чака на същото място късно следобед на следващия ден. Два дни в планината с преспиване в лагер! Бях много радостен, защото знаех, че ще се изкачим много по-високо, отколкото би било възможно, ако бяхме с братята ми.

Адриан сложи листата на седалката до себе си. Нататък баща му изреждаше откъслечни и объркани спомени за местности и пътеки. Пътешествието в планината беше започнало.

В тези неясни описания може би се криеше нещо. Отделните характерни особености на терена биха могли да помогнат. Но къде бяха те?

Картината. Андрю я беше взел.

Адриан потисна тревогата си — картината би могла да му помогне донякъде, но колко? Бяха минали петдесет години. Половин столетие снеговете и пороите бяха променяли пейзажа.

Може би картината щеше да подскаже нещо, може би най-важното, но Адриан имаше чувството, че има и други, не по-малко важни неща. Те се съдържаха в спомените на баща му. Спомените, оцелели след петдесет години необикновен живот.

Преди петдесет години се беше случило нещо, което не беше свързано с излета на бащата и сина в планината.

Главата му отново възвърна способността си да мисли. Ужасът все още не го беше напуснал, но той вече се връщаше към нормалното си състояние…

…Съдържанието на този контейнер може да се окаже много опасно за цивилизования свят…

Трябваше да се добере до него, да го открие. Да спре убиеца.

30.

Андрю паркира ландроувъра край оградата на една нива. Къщата на Голдони се намираше на около двеста метра нататък по пътя. Един човек ореше нивата с трактор и извърнат назад, гледаше рохкавата пръст на браздите. Нямаше други постройки, не се виждаха други хора. Андрю реши да поговори с човека.

Беше малко след пет следобед. Целия ден беше прекарал в Шамполук — купи си дрехи, провизии, съоръжения за катерене, включително и най-добрата алпийска раница, която напълни с нужни за планината неща. С изключение на едно — пистолет „Магнум“, калибър .357. Купи всичко това в магазина, споменат от баща му, който сега беше доста разширен. Името на собственика беше Лейнкраус. Продавачът му каза, че в магазина се е продавала най-добрата алпийска екипировка още от 1913 година. Сега имали филиали в Гщаат и Люцерн.

Андрю слезе от джипа и отиде до оградата. Махна с ръка, за да привлече вниманието на тракториста. Той беше нисък, набит италиански швейцарец с кестенява коса и тъмни вежди. Беше поне с десет години по-възрастен от Андрю, а лицето му беше неприветливо — сякаш не беше свикнал да вижда непознати.

— Говорите ли английски?

— Горе-долу, сеньор — отговори мъжът.

— Търся Алфредо Голдони. Казаха ми, че живее тук.

— Така е. — Човекът говореше английски съвсем добре. — Голдони е мой чичо. Вече е стар и не може да обработва земята. Помагам му. — Мъжът млъкна, без да дава повече разяснения.

— Къде мога да го намеря?

— Където е винаги. В задната стаичка на къщата. Леля ми ще ви заведе при него. Той обича гости.

— Благодаря. — Андрю тръгна към ландроувъра.

— Американец ли сте?

— Не, канадец. — Беше по-добре да не казва истината. Качи се на джипа и погледна през прозореца. — Говорим еднакво.

— Изглеждате еднакво, обличате се еднакво. — Трактористът огледа алпийското му яке. — Дрехите ви са нови, нали?

— Говорите английски много добре — каза Андрю и запали двигателя.

Жената на Голдони беше слаба и имаше аскетичен вид. Сивата й коса беше прибрана на тила в стегнат кок. Тя преведе гостенина през няколко чисти и подредени стаи с оскъдна мебелировка и му показа къде е мъжът й. Задната стая нямаше врата. Андрю влезе. Алфредо Голдони седеше в инвалиден стол до прозореца и гледаше към планината зад къщата.

Нямаше крака. Остатъците от някога силните му крайници бяха увити в гънките на панталоните, които бяха пристегнати с безопасни игли. Тялото, както и лицето му, беше масивно и сковано. Възрастта и недъгът му си бяха казали думата.

Старият Голдони го посрещна с пресилена радост — уморен инвалид, боящ се да не обиди гостенина си, благодарен за рядката възможност да поприказва с някого.

След като се представи, Андрю седна срещу сакатия си домакин, а намръщената жена им донесе вино. Чуканчетата на краката му бяха на една ръка разстояние. Фигурата беше гротескна. Андрю не понасяше грозотата, не можеше да свикне с нея.

— Не сте ли чували името Фонтайн?

— Не, господине. Мисля, че е френско. Но вие сте американец.

— А името Фонтини-Кристи говори ли ви нещо? Очите на Голдони се промениха. У него се събуди отдавна забравена тревога.

— Да, разбира се — каза сакатият с променен глас. — Фонтайн, Фонтини-Кристи. Италианското име става френско, а го носи американец. Мина толкова много време. Вие Фонтини-Кристи ли сте?

— Да. Внук съм на Савароне.

— Голям индустриалец от Севера. Помня го. Не много добре, разбира се. Престана да идва в Шамполук някъде след двадесет и пета година.

— Хора от вашето семейство са го водили в планината.

— Водили сме всички.

— А вие лично излизали ли сте в планината с дядо ми?

— Не е изключено. Като бях млад, излизах доста често.

— Не си ли спомняте със сигурност?

— Та аз съм водил хиляди хора…

— Току-що казахте, че го помните.

— Не много добре. Повече ми е познат по име. Какво точно ви интересува.

— Един преход в планината, направен от баща ми и дядо ми, преди петдесет години.

— Шегувате ли се?

— Говоря съвсем сериозно. Баща ми Виктор, Виторио Фонтини-Кристи, ме изпрати от Америка, за да науча някои неща. Нямам много време, така че ще имам нужда от помощта ви.

— С удоволствие ще ви помогна с каквото мога, но не знам откъде да започна. Та това е станало преди петдесет години! Кой би си спомнял такова нещо?

— Този, който ги е водил. Според баща ми, бил е някой от синовете на семейство Голдони. Датата е четиринадесети юли 1920 година.

Андрю не беше сигурен — може би гротескната фигура на инвалида помръдна, за да облекчи някаква болка, или се замисли, но Голдони реагира, когато чу датата. И веднага прикри тази реакция с думи:

— Юли 1920. Та това са две поколения! Би трябвало да ми кажете нещо по-конкретно.

— Водачът е бил от семейството ви.

— Не съм бил аз. Тогава съм бил петнадесетгодишен. Тръгнах в планината съвсем млад, но не чак толкова. Не и като основен водач.

Андрю се вгледа в очите на сакатия. Голдони изглеждаше притеснен. Не му хареса погледът и сведе