Андрю падна настрани и се претърколи. Гръкът скочи върху него и започна да го удря с юмрук като някакъв парен чук. След това притисна към пода кокалчетата на ръката му. Пистолетът гръмна и куршумът се заби в дървената ламперия. Андрю рязко вдигна коляно и изрита Дакакос в слабините. Той се изви назад от болка.
Майорът се изтърколи още веднъж, освободи лявата си ръка и впи нокти в кървящото лице на гръка. Но Дакакос не отстъпи, не се отпусна. Ръцете му се стовариха върху гърлото на Андрю.
Сега Андрю се изви напред и впи зъби в ръката на Дакакос. Хапеше силно, като побесняло куче, докато не усети вкуса на топла кръв. Гръкът изтегли ръката си назад и това беше пространството, от което противникът му имаше нужда. Той изрита още веднъж Дакакос по слабините и масивното му тяло се свлече върху него. След това напипа мишницата му и притисна нерва с всички сили.
Гръкът надигна дясната си страна от болка. Андрю се изтърколи наляво и ритна тежкото тяло встрани.
С бързината, придобита в множество престрелки, той скочи на крака, насочи пистолета и започна да стреля в човека, който едва не го уби.
Дакакос беше мъртъв. Анаксас вече не съществуваше.
Андрю се изправи със залитане — беше покрит с кръв, тялото го болеше. Погледна стария монах. Очите му бяха затворени, устните му се движеха в безмълвна молитва.
В пълнителя имаше още един куршум. Андрю вдигна пистолета и стреля.
28.
Изненадан, Адриан пое телеграмата от ръката на администратора на хотела. Тръгна към изхода и я отвори.
Г-н Адриан Фонтайн хотел „Екселсиор“ Рим, Италия
Уважаеми г-н Фонтайн,
Налага се спешно да се срещнем, защото в никакъв случай не трябва да действате сам. Доверете ми се. Не ви заплашвам с нищо. Разбирам безпокойството ви и затова няма повече да изпращам посредници и никой няма да ви следи. Ще ви очаквам лично. Ще вземем решение заедно, сами. Проверете източника си.
Тео Дакакос.
Дакакос го беше проследил! Гръкът очакваше да се срещнат. Но къде? Как?
Адриан знаеше, че след като веднъж премине митническа проверка в Рим, няма да е възможно да попречи на тези, които го търсят, да разберат, че е дошъл в Италия. Това и предопредели следващите му стъпки. Но фактът, че Дакакос го търси открито, му се стори странен. Сякаш гръкът смяташе, че са на една и съща страна. И все пак той беше компрометирал Андрю, беше му се противопоставил безмилостно, интелигентно, беше уловил организацията му в паяжина, каквато официалните институции не биха могли да оплетат.
Синовете на Виктор Фонтайн, внуците на Савароне Фонтини-Кристи, търсеха контейнера от Солун. Възможно ли беше Дакакос да желае да попречи на единия, а не на другия?
По всичко личеше, че това е истината. Морков, окачен на въженце, пред носа на магарето, предложение за доверие и безопасност, което можеше да означава само едно — контрол, ограничаване.
Дали Дакакос беше тръгнал към Кампо ди Фиори? Нима беше възможно? И какъв беше този „източник“. Полковник Таркингтън от разузнаването, с когото Дакакос се беше свързал, за да разгроми „Очите“? Какъв друг „източник“ би могъл да има предвид Дакакос?
— Сеньор Фонтайн? — Беше управителят на хотела. Вратата на кабинета му беше отворена. Беше изтичал след него бързо.
— Да?
— Опитах се да се свържа с вас в стаята ви. Там ви нямаше.
— Да, разбира се — отговори Адриан. — Защото съм тук. Какво има?
— Нашата първа грижа са гостите ни. — Италианецът се усмихна. Можеше да го изкара от нерви.
— Моля ви! Бързам.
— Преди няколко минути се обадиха от американското посолство. Казаха, че ви издирват във всички хотели в Рим.
— Какво
— Нашите гости винаги…
— Какво им казахте?
— Че сте напуснали. Това наистина е така, сеньор. Но ако желаете да използвате моя телефон…
— Не, благодаря ви — каза Адриан и тръгна към изхода. След това спря и се обърна. — Обадете се на посолството и им кажете къде съм отишъл. На рецепцията знаят.
Това беше следващата му стъпка в Рим. Когато я замисляше, си даде сметка, че тя е само продължение на това, което беше започнал в Париж. Още преди края на деня професионалистите, които го следяха, щяха да знаят къде се намира. Информацията се предаваше бързо. Затова трябваше да създаде впечатление, че отива някъде, където няма намерение да ходи.
Най-добре беше да започне от Рим. Ако беше кацнал в Милано, хората от разузнаването щяха да прегледат архивите си и да го свържат с Кампо ди Фиори. Не можеше да позволи това.
Беше помолил администратора на „Екселсиор“ да му препоръча маршрут на юг — Неапол, Салерно и Поликастро, по пътища, които биха го завели на изток до Калабрия и Адриатика. На летището беше наел кола.
Сега към преследването се бе присъединил и Теодор Дакакос. Дакакос, който получаваше нужната информация по-бързо от военното разузнаване на САЩ, който беше далеч по-опасен. Адриан знаеше какво иска разузнаването — да залови един убиец. Но гръкът искаше контейнера от Солун — нещо неизмеримо по-голямо.
Адриан подкара през хаотичното движение на Рим към летище „Леонардо да Винчи“. Върна колата и си купи билет за полета на авиолинии „Италия“. За Милано. Застана на опашката за регистрация с наведена глава и отпуснати рамене. Търсеше прикритието на тълпата. Докато опашката го притискаше и избутваше напред, без да знае защо, той си спомни думите на един колега адвокат.
Щеше да се обади на баща си от Милано. Щеше да излъже за Андрю, все щеше да измисли нещо — сега не може да мисли за това. Но трябваше да разбере повече за Теодор Дакакос.
Дакакос приближаваше все повече.
Седеше на леглото в миланския хотел „Ди Пиемонте“ и както в Лондон, гледаше разпръснатите пред него листа. Това не бяха разписания на полети, а ксерокопираните страници на бащините му спомени отпреди петдесет години. Четеше ги пак. Не за да открие в тях нещо ново — знаеше съдържанието им почти наизуст, — а за да отложи момента, в който трябваше да вдигне телефона. Чудеше се доколко задълбочено е проучил тези страници брат му — с неясните описания и колебливи, често неразбираеми разсъждения. Вероятно Андрю би ги гледал с очите на военен — в тях имаше имена — Голдони, Капомонти, Лефрак — до тези хора трябваше да се добере.
Повече не можеше да отлага. Той прибра листата в джоба си и вдигна слушалката.
След десет минути телефонистката му се обади. Телефонът в къщата на родителите му, на 5000 мили разстояние от него, звънеше. Обади се майка му. Тя заговори, тихо, без тъга в гласа. Мъката й беше нейна,
