— Чувствам се отвратително! — каза той с унищожителен глас. Държеше се, сякаш имаше махмурлук. — Много ще се радвам, ако ми създавате колкото се може по-малко главоболия. Искам да натоварите багажа ми последен. Дръжте го при вас до последния момент. Досега никой не мие отказвал такова нещо. Господинът вчера ме увери, че няма да има проблеми.
Служителят го изгледа объркано. Адриан хвърли билета си на плота.
— Изход четиридесет и две, господине — отговори служителят и му върна билета. — На самолета ще ви приемат в десет часа.
— Ще чакам ей там — каза Адриан и посочи редицата пластмасови столове в чакалнята. — Това, което казах за багажа, не е шега. Къде е мъжката тоалетна?
В десет без двадесет един висок строен младеж с джинси, американско военно яке и каубойски ботуши влезе в терминала. Запъти се направо към мъжката тоалетна. На лицето му имаше малка брадичка, а на главата — широкопола шапка.
В десет без осемнадесет Адриан стана от пластмасовия стол и пресече пълната с хора зала. Бутна вратата, на която пишеше „Hommes“ и влезе.
Вътре двамата несръчно размениха дрехите си.
— Чуден човек! Можеш ли да се закълнеш, че в това шантаво палто няма нищо?
— Няма. Току-що го купих… Ето ти билетите. Отиди на четиридесет и втори изход. Можеш и да хвърлиш квитанциите за багажа. Не ме интересува. Освен ако не ти трябват куфарите. Много скъпи са. И чисти.
— И в Стокхолм никой няма да ме спипа? Гарантираш ли?
— Да. Ако използваш собствения си паспорт и истинското си име. Дадох ти моя билет това е всичко. Дадох ти и бележка, за да го докажеш. Можеш да ми вярваш, никой няма да ти направи нищо. Не знаеш къде съм, и толкова. Това е всичко.
— Ти си куку. Но ми плати образованието поне за две години напред, а ще остане и за харчене. Ти си добро куку.
— Да се надяваме, че съм добър. Дръж малко огледалото. — Адриан притисна брадата към лицето си — залепи се веднага. Огледа резултата и доволен си нахлупи широкополата шапка. — Това е. Да тръгваме. Изглеждаш както трябва.
В десет без единадесет минути един висок човек с дълго бяло палто, бяла шапка, син шал и тъмни очила мина покрай служителя на Скандинавските авиолинии и се запъти към четиридесет и втори изход.
Тридесет секунди след това от мъжката тоалетна излезе брадат младеж — очевидно американец — с изцапано военно яке, джинси, каубойски ботуши и нахлупена шапка и се изгуби в тълпата. След миг излезе от терминала, видя спряло такси, качи се в него и свали брадата.
— Казвам се Люълин — извика той на служителя на южноафриканските авиолинии след малко. — Съжалявам, че закъснях. Ще мога ли да се кача?
Негърът с приятно лице се усмихна и отговори:
— Да, господине. Още малко, и щеше да е късно. Вече подадохме последния сигнал. Имате ли някакъв ръчен багаж?
— Не, нямам.
В десет и двадесет и три самолетът на южноафриканските авиолинии за Рим се насочи към седма писта. В десет и двадесет и осем вече беше във въздуха. Закъснението беше само тринадесет минути.
Този, който се представи като Люълин, седеше до прозореца в кабината за първа класа, а широкополата шапка беше на празната седалка до него. Попипа сърбящата го от лепилото брадичка и се учуди на себе си.
Беше успял. Беше изчезнал.
Човекът в светлокафяво палто се качи в самолета за Стокхолм в десет и двадесет и девет. Излитането беше забавено. Докато минаваше между седалките на първа класа, той забеляза облечения в бяло палто пътник. Помисли си, че човекът, когото следи, е пълен идиот. Как можеше да се облече по този начин?
Самолетът за Стокхолм излетя в десет и петдесет. Имаше закъснение от двадесет минути — нещо нормално. Той съблече кафявото палто и седна в предната част на кабината, диагонално зад този, когото следеше. Когато завесите бяха дръпнати, както в момента, виждаше обекта си много добре.
Дванадесет минути след началото на полета надписът за предпазните колани угасна. Пътникът в първа класа стана, съблече бялото си палто и свали шапката си.
Човекът във втора класа отзад се сепна и замря на мястото си.
— По дяволите! — промърмори той.
27.
Андрю погледна през стъклото и на светлината на фаровете видя пътепоказателя. Беше призори и имаше мъгла.
МИЛАНО 5 км
В Рим беше наел най-бързата кола, която успя да намери, и шофира цялата нощ. Пътуването през нощта все пак намаляваше риска да го проследят. Щеше да разбере по фаровете.
Но не очакваше да го проследят. Грийн му беше казал, че са го взели на мушка. Капитанът не си даваше сметка за едно — ако искаха да го заловят толкова бързо, щяха да го направят още на летището, когато се върна от Сайгон. Много добре знаеха къде се намира.
Значи нямаше заповед за задържането му. Че такава непременно щеше да има след няколко дни, може би часове, не беше важно. Той беше син на Виктор Фонтайн и Пентагонът нямаше да бърза с подобно нещо. Армията не можеше да арестува човек като него прибързано. Най-напред щяха да извикат останалите офицери и да ги разпитат, за да се уверят в показанията им. При подобно положение не биха оставили нищо на случайността и не биха допуснали грешка.
Което означаваше, че той има време да се измъкне. Защото докато армията се задейства, Андрю вече щеше да е в планината и да търси контейнера, който можеше да промени основните правила на играта така, както никога нищо не ги е променяло.
Натисна газта. Трябваше да поспи. Знаеше кога тялото му има нужда от почивка, очите го смъдяха от умора. Смяташе да намери някое малко провинциално хотелче и да спи през целия ден. Късно следобед щеше да се отправи към Кампо ди Фиори, за да открие една картина. Първият ключ към погребания в планината контейнер.
Мина покрай рушащата се каменна порта, без да намали скоростта, и продължи още няколко километра нататък. Позволи на две коли да го задминат, като огледа шофьорите им — не проявиха интерес към него. След това обърна и мина покрай портата втори път. Не можеше да прецени какво има вътре, дали някаква алармена инсталация или кучета. Виждаше се само павираният път, който се губеше в гората.
Шумът от автомобил сам по себе си беше предупреждение. Не би могъл да рискува с подобно нещо — нямаше намерение да обявява пристигането си в Кампо ди Фиори. Той намали скоростта и свърна в гората, колкото се може по-далеч от пътя.
Пет минути по-късно се приближи към портата. По навик се огледа за жици и фотоклетки, но нямаше нищо такова. Тръгна по пътя към гората.
Движеше се в края й, скрит от дърветата и храстите, докато пред очите му не се появи къщата. Баща му беше прав — беше повече мъртва, отколкото жива.
Прозорците бяха тъмни — вътре не светеха никакви лампи. А би трябвало. Възрастните хора имат нужда от светлина, те не се доверяват на очите си. Или пък монахът беше починал?
Изведнъж чу глас — висок и умолителен. После стъпки. Идваха откъм пътя, който водеше на север към конюшнята според описанието на баща му. Андрю залегна, прикри се в тревата и надигна глава с няколко сантиметра. Чакаше и наблюдаваше.
Появи се старият монах. Носеше дълго черно расо, а в ръката му имаше плетена кошница. Говореше високо, но Андрю не можеше да види на кого. Не разбираше и думите му. Монахът спря и каза още нещо.
Последва отговор. Бърз, авторитетен, на език, който Андрю не успя да познае веднага. След това
