и щеше да е престъпление да не отиде там, след като е толкова близо. Служителят на рецепцията се съгласи учтиво и го изгледа с едва прикрито любопитство. Това беше още едно потвърждение на подозренията на Адриан — следяха го, за него задаваха въпроси.
Излезе на ярката слънчева светлина навън. Кимна с усмивка на пиколото и поклати отрицателно глава на предложеното му такси.
— Отивам в Лувъра. Ще походя пеша.
На тротоара той запали цигара, обърна се леко, уж за да се закрие от лекия ветрец, и погледна към големите стъкла на хотела. Вътре, не много ясно поради отраженията, той видя, че един мъж с кафяво палто разговаря със служителя на рецепцията. Адриан не беше сигурен, но му се струваше, че е виждал това габардинено палто преди два часа на летището.
Тръгна на изток по „Ру де Бак“ към Сена и моста „Пон Роял“.
Лувърът беше препълнен. Туристите се смесваха с цели автобуси ученици и студенти. Адриан се изкачи по стълбата покрай Крилатата победа и продължи нагоре по дясното стълбище, до втория етаж, в залата с майсторите от деветнадесети век. Тръгна с група немски туристи.
Те се придвижиха вкупом до следващата картина. Адриан застана в центъра на групата. Той сведе глава и се огледа. Оттатък безразличните лица и отпуснати тела той видя това, от което едновременно се боеше и искаше да види.
Светлокафявото палто.
Мъжът беше на около десет метра от него и се правеше, че чете някаква брошура и разказва на жената пред себе си. Но нито четеше, нито разказваше. Очите му непрекъснато поглеждаха към групата немци.
Те излязоха от залата и тръгнаха по коридора. Адриан се оказа прилепен до стената. Той се извини, раздалечи телата пред себе си и избърза напред, докато задмина екскурзовода и се измъкна. След това сви наляво и се оказа в неголяма, слабо осветена зала. На тъмния таван имаше малки лампи, които хвърляха светлина върху десетина мраморни статуи.
Изведнъж му хрумна, че ако човекът с кафявото палто влезеше в тази зала, нямаше как да се измъкне.
От друга страна, ако влезеше, той също нямаше да има как да се измъкне. Адриан се зачуди кой от двамата може да загуби повече. Не можеше да си отговори и затова се прикри в сенките в най-отдалечения ъгъл и зачака.
Видя как немците минават покрай вратата. След секунда профуча и кафявото палто. Човекът тичаше. Наистина тичаше.
Адриан отиде до вратата, изчака, докато немците завият зад ъгъла, след това тръгна в обратна посока към стълбището.
Сега тук имаше повече хора. Една група ученички тъкмо започваше да слиза. Зад тях стоеше човекът с кафявото палто и се чудеше как да си пробие път към стълбите.
Адриан изведнъж разбра — той го беше изпуснал и щеше да го чака на изхода.
Оставаше едно — да стигне там преди него.
Адриан забърза надолу колкото се може по-незабележимо, като човек, закъснял за среща.
От едно такси пред входа излизаха четирима японци. Една възрастна двойка, вероятно англичани, се запъти към него. Той изтича и стигна до таксито преди тях.
— Depechez-vouz s’il vous plait. Tres important.
Шофьорът се ухили и включи на скорост. Адриан се обърна и погледна през задното стъкло. Човекът със светлокафявото палто стоеше на стъпалата и — се озърташе объркан и ядосан.
— Летище „Орли“ — каза Адриан. — Входа за южноафриканските авиолинии.
И там имаше тълпи и опашки, но неговата не беше голяма. И никой не се интересуваше от него. Човекът с кафявото палто не се виждаше никъде.
Негърката с униформата на „Еър Африка“ му се усмихна.
— Искам билет за Рим за полета в десет и петнадесет утре. Името ми е Люълин. Да, с „ю“ и „ъ“. Първа класа, моля. Ако е възможно, разбира се. Бих искал да определите мястото ми сега. Утре ще бързам много. Ще платя веднага, в брой.
Мина през автоматичните врати на терминала и спря друго такси.
— Летище „Де Гол“, ако обичате. Скандинавски авиолинии.
Опашката беше по-дълга, обслужването — по-бавно, а от една редица пластмасови столове го гледаше някакъв мъж. На летище „Орли“ никой не го беше гледал така. Той се чудеше. И се надяваше.
— До Стокхолм, моля. Отиване и връщане — каза той високомерно на служителя. — Утре имате полет в десет и тридесет. За него.
Той погледна документите си.
— Ще видя какво мога да направя, господине — отвърна чиновникът с прикрито раздразнение. — За коя дата желаете връщането?
— Не съм сигурен, така че не я попълвайте. После не искам да си имам разправии. Името ми е Фонтайн.
След пет минути билетите бяха готови и той плати.
— Моля ви, бъдете тук един час преди полета, господине — каза служителят, притеснен от нетърпението на Адриан.
— Естествено. Има един проблем. В багажа си имам чупливи неща. Бих искал…
— Не можем да поемем отговорност за подобно нещо — прекъсна го служителят.
— Не бъдете глупак! Знам, че не можете. Искам само да съм сигурен, че имате етикети, на които пише „Чупливо“ на норвежки или на какъвто там език беше…
Тръгна си от летище „Де Гол“, убеден, че е огорчил един приятен човек, който би споменал на колегите си за него. Отново взе такси.
— Хотел „Пон Роял“, моля. На „Ру де Бак“.
Адриан го видя на една маса в малко кафене на „Ру Дюмон“. Беше американец, пиеше бяло вино и имаше вид на студент, готов да ближе едно питие цяла вечер, заради цената. Възрастта му нямаше значение — беше достатъчно висок. Адриан се приближи до него.
— Здрасти!
— Здрасти — отговори младият човек.
— Може ли да седна? Да те почерпя едно?
— Че защо не?
Адриан седна.
— В Сорбоната ли учиш?
— Не. В Школата по изящни изкуства. Художник съм. Ще ви нарисувам за тридесет франка. Става ли?
— Не, благодаря. Но ще ти дам много повече, ако направиш нещо друго за мен.
Студентът го изгледа подозрително, с неодобрение:
— Не се занимавам с контрабанда. По-добре си вървете. Аз спазвам законите много стриктно.
— Аз също. Нещо повече. Юрист съм. Прокурор. Мога да го докажа с документ.
— Не приличате на такъв.
— Просто ме изслушай. Какво ще ти струва? Пет минути и малко прилично вино.
В девет и петнадесет сутринта Адриан спря с лимузината пред стъклената врата на терминала на скандинавските авиолинии. Беше облечен с дълго, разширяващо се надолу палто от бяла материя. Приличаше на идиот, но пък не можеше да остане незабелязан. На главата си носеше бяла шапка с широка периферия, леко спусната надолу, за да засенчи лицето му. Под шапката имаше огромни тъмни очила, които скриваха очите му, а на врата си беше увил син копринен шал, който се показваше през яката на палтото.
Униформеният шофьор излезе, заобиколи колата, отвори му вратата, за да слезе, и повика носач за куфарите на важния пътник. Трите големи бели кожени куфара бяха качени на ръчна количка и откарани.
Адриан мина през автоматичната врата и се запъти към гишето за регистрация на пътници.
