родословното си дърво, колкото и незначително да е то. Струва ми се претенциозно.
— Често ли използва това име?
— Не. Поне за себе си. Яхтата му се нарича „Анаксас“, няколкото му самолета са „Анаксас“ 1, 2 и така нататък. Вмъкнал го е в имената на няколко от фирмите си. Почти като мания му е. Теодор Анаксас Дакакос. Най-големият син в бедно семейство, отгледан от някакъв религиозен орден в Северна Гърция. Обстоятелствата не са много ясни, той не насърчава любопитството.
Италианецът пресуши чашата си.
— Това е интересно.
— Нима казах нещо, което не знаехте?
— Може би — отговори Андрю. — Не е важно.
— От което мога да съдя, че е важно. — Италианецът се усмихна с тънката си, безкръвна усмивка. — Дакакос е в Италия, знаете ли?
Андрю скри изненадата си.
— Така ли?
— Значи наистина имате работа с него. Има ли още нещо?
— Не.
Банкерът стана бързо и се изгуби в тълпата по улицата.
Андрю остана на масата. Значи Дакакос се намираше в Италия. Зачуди се къде ли щяха да се срещнат. Много желаеше да се срещнат. Почти толкова, колкото желаеше да открие контейнера от Солун.
Искаше да убие Теодор Анаксас Дакакос. Човекът, ликвидирал организацията му, не заслужаваше да живее.
Андрю стана. Усещаше подутината в джоба на якето си. Спомените на баща му отпреди половин столетие.
26.
Адриан премести куфара си от лявата в дясната ръка и пусна наплива от пътници напред по широкия коридор на лондонското летище „Хийтроу“. Не искаше да е първи на гишето за паспортна проверка. Щеше да мине някъде по средата, дори към края на опашката. Така щеше да има повече време да се огледа, без да привлича вниманието на околните. Чудеше се кой ли от многото хора наоколо го следи.
Полковник Таркингтън не беше глупак. Само минути след като беше подал заявление за нов паспорт, той вече е знаел, че Адриан Фонтайн чака в „Рокфелер Сентър“, за да му издадат паспорт. Не беше изключено за него да се е лепнал агент още преди да е излязъл от сградата. Ако не, това беше въпрос на време и затова той реши да лети за Лондон, а не за Рим.
Утре щеше да започне преследването — аматьор срещу професионалисти. Първата му задача беше да изчезне, но не знаеше как. От една страна, му се струваше просто — той беше един сред милиони други, нима щеше да е лесно да го открият? Но после се замисли. Налагаше се да пресича държавни граници, а това означаваше удостоверяване на самоличността. Трябваше да се храни и да спи — значи подслон и покупки, места, които можеха да бъдат наблюдавани, контролирани.
Не, не беше толкова просто. Особено ако нямаш опит. Той нямаше никакви контакти с подземния свят, ако срещнеше такива хора, не знаеше как да се държи с тях. Съмняваше се, че би могъл да отиде при някого и да му каже: „Имам нужда от фалшив паспорт, ще платя добре.“ Или: „Искам да отида в Италия нелегално.“ Или дори: „Няма да ви кажа името си, но съм готов да заплатя щедро за някои услуги.“ Такава дързост му се струваше фантастична. Нормалните мъже и жени не правеха такива неща. Биха станали за смях. Но професионалистите, като тези, с които щеше да си има работа, не бяха нормални хора. За тях подобно нещо не представляваше проблем.
Огледа опашките пред гишетата. Имаше общо шест и той избра най-дългата. Когато се запъти нататък, разбра, че постъпката му е аматьорска. Наистина така щеше да има повече време да се оглежда наоколо, но същото важеше и за другите.
— Професия, сър? — попита служителят на гишето.
— Адвокат.
— По работа ли идвате?
— До известна степен. И за удоволствие.
— Колко време смятате да останете?
— Не съм сигурен, но не повече от седмица.
— Имате ли резервация за хотел?
— Не, не съм направил, но може би ще отседна в „Савой“.
Чиновникът вдигна глава. Трудно беше да се каже дали е впечатлен от скъпия хотел, или е раздразнен от тона му. Или пък името Фонтайн, А. беше записано на лист някъде в чекмеджето му и той искаше да погледне лицето.
Независимо от всичко, служителят му се усмихна, подпечати новоиздадения паспорт и му го върна.
— Приятно прекарване в Англия, мистър Фонтайн.
— Благодаря.
В „Савой“ му намериха стая откъм двора и му обещаха да го преместят в апартамент с изглед към Темза веднага щом някой се освободи. Той прие, като им каза, че очаква да остане в Англия близо месец. Щеше да пътува извън Лондон през повечето време, но би искал апартаментът да е на негово разположение.
Изуми го лекотата, с която излъга. Каза го небрежно, уверено. Не че беше толкова важно, но фактът, че успя да го направи, му вдъхна известна увереност. Важното беше, че се възползва от представилия се случай. Беше реагирал.
Седна на леглото сред разстланите върху покривката самолетни разписания. Намери каквото търсеше — полет на скандинавските авиолинии от Париж до Стокхолм в 10,30 сутринта и на южноафриканските авиолинии от Париж до Рим в 10,15. Първият излиташе от летище „Де Гол“, вторият — от „Орли“.
Петнадесет минути между полетите, от съседни летища. Започна да се чуди, почти академично, дали щеше да е в състояние да изпълни заблуждаващия ход, да организира всичко и да го доведе докрай.
Трябваше да вземе предвид някои странни неща. Да реши какъв да бъде „костюмът“ му… това беше думата. Онези неща, които щяха да привлекат нужното внимание в препълненото с хора летище. Взе един бележник и записа:
Три куфара — необикновено. Палто — биещо на очи. Очила.
Шапка — с голяма периферия. Малка залепена брада.
Последното, брадата, го накара да се усмихне неловко заради собственото си въображение. Побъркан ли беше? За кого се вземаше? Какво смяташе да направи? Премести инстинктивно химикалката към началото на реда, готов да го задраска. Но спря. Не, не беше побъркан. Това беше част от дързостта, която трябваше да овладее, от неестествените за него неща, с които трябваше да свикне. Отдръпна химикалката и без колебание написа: „Андрю“.
Къде беше той сега? Дали се беше добрал до Италия? Дали е успял да пропътува половината свят, без да бъде забелязан? Дали щеше да го чака в Кампо ди Фиори.
Ами ако го чакаше, какво щяха да си кажат? Не беше мислил за това, не му се мислеше за това. Като при трудна пледоария пред враждебно настроени съдебни заседатели, не би могъл да си подготви думите предварително. Можеше само да мисли за фактите и да се надява на мисълта си, когато настъпи моментът. Но какво би могъл да каже на своя близнак — убиец? Какво имаше да му каже?
Брат му трябваше да бъде спрян. Нищо повече.
Погледна часовника си. Беше един сутринта. Доволен беше, че през последните няколко дни не беше спал много. Сега щеше да успее да заспи. Трябваше да си почива. Утре го чакаха много неща. Париж.
Приближи се до рецепцията на хотел „Пон Роял“ и подаде ключа. Не беше ходил в Лувъра от пет години