данни, за които бях помолил.
Ходът успя. Таркингтън сви рамене и отиде до прозореца.
— Слушам те — каза Адриан в слушалката. Барбара заговори като експерт, който плува в познати води.
— На девети януари 1941 година в единадесет часа вечерта край джамията „Света София“ в — Истанбул са се събрали отците… Церемониално предаване на свещена собственост във владение на небето… Тук нещо не е наред, следва само разказ на свидетеля, а би трябвало да има точни цитати и буквален превод. Както и да е, посочени са лабораториите в Истанбул и Атина, в които са изследвани парченца от пепелта. За да се установи възрастта и материала им. Ето това е, мой Тома Неверни.
— Чакай малко. Какъв е този свидетел? Какво като е само разказ?
— Доста критична съм, но бих могла да бъда и още по-критична. В сведението би трябвало да се споменава кой е взел решението за всичко това, кой е упълномощил извършителите, а също и подробни описания на материалите, но всичко това са академични подробности. Най-важното е, че на документа има печат от архива. Такова нещо не може да се купи с пари. Това означава, че при изгарянето е присъствало доверено лице. Фондацията „Анаксас“ е получила това, за което е платила.
— Каква фондация? — попита той тихо.
— „Анаксас“. Тя е осигурила средствата за изследванията.
— Благодаря ти. Ще ти се обадя по-късно.
Адриан затвори телефона. Таркингтън седеше до прозореца и гледаше дъжда навън. Трябваше да се отърве от него. Трябваше да се добере до контейнера.
Барбара беше права в едно: Дакакос-Анаксас беше получил това, за което беше платил. Фалшив документ в архива.
Знаеше къде трябва да отиде. Кампо ди Фиори.
Дакакос, Дакакос, Дакакос.
Това име не излизаше от ума на Андрю Фонтайн, докато гледаше италианското крайбрежие от височина десет хиляди метра. Теодор Дакакос беше ликвидирал „Очите“ единствено за да го отстрани от издирването на контейнера в планините. Кое го е накарало да вземе това решение? Как е успял да го осъществи? Беше от основна важност да научи колкото се може повече за този човек. Колкото по-добре познаваш врага си, толкова по-добре можеш да воюваш срещу него. А засега Дакакос се очертаваше като единствения враг, единствения съперник.
В Рим имаше един човек, който би могъл да помогне. Той беше банкер, който напоследък често се появяваше в Сайгон — търговец на едро, който купуваше на безценица цели влакови композиции, след това ги превозваше до Неапол и препродаваше крадените стоки в цяла Италия. Бяха го изобличили и използвали. Чрез него се бяха добрали до някои имена чак във Вашингтон.
Този човек не можеше да не знае що за птица е Дакакос.
По говорителите на самолета на канадските авиолинии обявиха, че след петнадесет минути ще се приземят на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим.
Андрю извади паспорта си. Беше го купил в Канада. Дотам стигна с паспорта на Адриан. Знаеше, че след това той ще е безполезен, защото името му щеше да бъде разпратено по всички летища в Северното полукълбо.
По ирония на съдбата в Монреал се наложи да се срещне с няколко дезертьори от армията в два часа през нощта. Прогонените от страната си моралисти имаха нужда от пари — морал не може да се проповядва без пари в брой. Един интелектуалец със сплъстена коса и военно яке го заведе в смърдящ на хашиш апартамент и срещу десет хиляди долара му достави паспорт за по-малко от час.
Адриан никога не можеше да го настигне.
… Нямаше смисъл да мисли за него. Ако Дакакос искаше да спре единия, значи иска да спре и другия. Този грък не можеше да бъде съперник на войника, но можеше да бъде повече от съперник на адвоката. А дори и да не успееше да го спре, липсата на паспорт щеше да забави Адриан предостатъчно. Брат му беше извън играта.
Самолетът докосна земята. Андрю разкопча предпазния колан. Щеше да е един от първите слезли пътници. Бързаше да намери телефон.
Вечерните тълпи по „Виа Венето“ бяха гъсти, изнесените на тротоара маси на кафене „Париж“ бяха пълни. Банкерът беше запазил една недалеч от служебния вход, където минаваха най-много хора. Беше слаб, безупречно облечен мъж на средна възраст. Предпазлив. Никой не можеше да подслуша разговора на тяхната маса.
Поздравиха се кратко. Банкерът очевидно искаше срещата да завърши колкото се може по-бързо.
— Няма да питам защо сте в Рим. Нямате адрес, не сте с прославената си униформа. — Италианецът говореше бързо и монотонно. Не наблягаше на никоя отделна дума и затова сякаш наблягаше на всичките. — Уважих желанието ви да не задавам въпроси. Но не е и необходимо. Преследват ви.
— Откъде разбрахте?
Стройният италианец замълча и се усмихна леко:
— Току-що ми казахте.
— Предупреждавам ви…
— О, престанете! Идвате тук без предупреждение, настоявате да се срещнем сред тълпите… Това е достатъчно, за да се окаже, че съм заминал за в Малта и не мога да се срещна с вас. Освен това личи по лицето ви. Притеснен сте.
Банкерът беше прав. Наистина беше притеснен. Трябваше да се приспособи по-добре, да се отпусне.
— Вие сте умен. Знаехме го още в Сайгон.
— Никога през живота си не съм ви виждал — отговори италианецът и махна на келнера. — Due Сатрап, per favore.
— Не пия кампари…
— Не ви карам да го пиете. Двама италианци, седнали на чаша кампари на „Виа Венето“, не бият на очи. И нямам намерение да е иначе. Та за какво искахте да разговаряме?
— За един грък на име Дакакос. Банкерът повдигна вежди.
— Ако имате предвид Тео Дакакос, наистина е грък.
— Познавате ли го?
— Че кой във финансовия свят не го познава? Работа ли имате с него?
— Може би. Той е корабопритежател, нали?
— Да, наред с много други неща. Освен това е много млад и влиятелен. Дори полковниците в Атина премислят добре, преди да нарушат с нещо интересите му. По-възрастните му конкуренти много внимават с него. Това, което не може да постигне с опит, постига с енергия. Той е като бик.
— Кои са основните му интереси?
Веждите на италианеца още веднъж се вдигнаха нагоре.
— Интересува се преди всичко от самия себе си.
— С какво се занимава в Югоизточна Азия. За кого работи в Сайгон?
— Той не работи за никого. — Келнерът се върна с напитките. — Посредничи и транспортира материали за разузнаването във Виентян, Северен Лаос и Камбоджа. Както знаете, това са секретни доставки и се контролират пряко от разузнавателното управление. Доколкото разбрах, вече се е изтеглил от този бизнес.
„Ето това е то“ — помисли си Андрю. Те бяха засекли корупцията в управлението, а Дакакос беше засякъл тях.
— Доста усилия положи, за да се намеси.
— И успя ли да го направи? Виждам, че е успял. Анаксас-младши обикновено успява. В това отношение той е предсказуем. — Италианецът вдигна деликатно чашата си.
— Какво име споменахте?
— Анаксас. Анаксас-младши, син на Анаксас Силния. Добре звучи, нали? Гърците обичат да споменават
