Знакът на близнаците

— Да, приличате на него. Ако си сложите униформа и се поизправите малко, може да станете съвсем същият. А сега ми кажете къде е той.

— Как влязохте тук? Кой, по дяволите, сте вие?

— Не ми отговаряйте с въпрос. Аз попитах първи.

— Намирате се в чуждо жилище — каза Адриан и отиде до телефона. — Ако нямате заповед, издадена от граждански съд, ще ви откарат в граждански полицейски участък.

Полковникът разкопча горното копче на униформата си, бръкна вътре и извади пистолет. Освободи предпазителя и го насочи.

Адриан замръзна със слушалката в ръка. Дясната му ръка увисна над шайбата. Изражението на лицето на полковника не се беше променило.

— Чуйте ме — каза офицерът тихо. — Бих могъл да пробия капачките и на двете ви колена само защото много приличате на него, разбирате ли ме? Аз съм цивилизован човек, юрист като вас. Но щом става дума за майор Фонтайн и неговата организация, всички правила отиват по дяволите. Ще пипна този кучи син с цената на всичко.

Адриан бавно постави слушалката на място.

— Вие сте маниак — каза той.

— Безобиден в сравнение с него. А сега ми кажете къде е.

— Не знам.

— Не ви вярвам.

— Чакайте малко! — В изумлението си Адриан не беше сигурен какво е чул. Сега вече беше.

— Какво знаете за „Очите“?

— Много повече, отколкото ви се иска на вас, побъркани копелета такива! Наистина ли смятахте, че ще постигнете нещо?

— Говорите наизуст. Ако ме познавахте поне малко, нямаше да кажете това. Отношението ми към организацията на брат ми е същото като вашето. А сега ми кажете, какво имате срещу него?

— Убил е двама души — отговори офицерът бавно. — Един капитан на име Барстоу и един адвокат на име Таркингтън. И двете убийства са направени така, че да изглеждат като пиянски сбивания и истории с проститутки. Само че не са били такива. Има противоречие. Особено при Таркингтън. Той изобщо не е пиел.

— О, Боже!

— А от кантората на Таркингтън в Сайгон е изчезнала една папка. И тук вече няма противоречие. Не са знаели, че разполагаме с копия на всички документи от нея.

— Кои сте вие?

— Военно контраразузнаване. — Полковникът не свали пистолета. Говореше с провлачен южняшки акцент. — Спасява ви това, че не съм сигурен в съучастието ви. Сега знаете защо искам да го пипна, така че ми кажете къде е. Аз също се казвам Таркингтън. Не съм въздържател и не съм мекушав. Искам да знам къде е копелето, което уби брат ми!

Адриан въздъхна.

— Съжалявам…

— Сега знаете защо този пистолет е в ръката ми и защо съм готов да го използвам. Къде е заминал? Как е заминал?

Адриан се замисли за миг.

— Къде е заминал? Как е заминал? Не знаех, че е заминал някъде. Защо сте сигурен, че е?

— Защото знае, че го търсим. Тази сутрин е бил предупреден, сигурни сме в това. Свързал се е с някой си капитан Грийн от Пентагона. Няма нужда да ви казвам, че сигурно и той е заминал. Вероятно вече е пропътувал половината свят.

…пропътувал половината свят… Осъзна смисъла на думите, истината започна да излиза на повърхността. Пропътувал половината свят. До Италия. До Кампо ди Фиори. Картината на стената и спомените отпреди половин столетие. Контейнерът от Солун.

— Проверихте ли летищата?

— Той има военен паспорт. Всички военни…

— Боже! — Адриан се втурна към спалнята.

— Почакайте! — Полковникът го сграбчи за ръкава.

— Пуснете ме! — Адриан се отскубна и хукна към спалнята. Към бюрото.

Отвори най-горното чекмедже отдясно. Ръката на полковника се протегна иззад него и го затвори, притискайки китката му.

— Ако извадите нещо, което не ми се нрави, ще умрете! — Офицерът пусна чекмеджето.

Адриан почувства болката, видя, че китката му се подува. Не можеше да мисли за това сега. Отвори голяма кожена кутия. Паспорта му го нямаше. Нямаше я международната му шофьорска книжка, а и чековата книжка от женевската банка.

Адриан се обърна и прекоси мълчаливо стаята. Пусна кутията на леглото и застана край прозореца. Пороят навън продължаваше.

Брат му искаше да го забави. Андрю беше тръгнал да търси контейнера сам, без негова помощ. Никога не беше искал помощ. Документите щяха да се превърнат в последното му оръжие. Може би смъртоносно в неговите ръце.

Иронията беше, замисли се той, че този полковник би могъл да помогне. Би могъл да преодолее бюрократичните пречки, да му осигури бързо транспорт… Но не можеше да му каже нищо за влака от Солун.

Има хора, които биха дали половината арсенали на света. Думите на баща му.

— Ето ви доказателството, полковник — каза той тихо.

— Предполагам.

Адриан се обърна към него:

— Кажете ми като брат на брат, как стигнахте до „Очите“?

Полковникът прибра оръжието.

— Чрез един човек на име Дакакос.

— Дакакос?

— Да. Грък. Познавате ли го?

— Не.

— В началото данните постъпваха бавно. Директно в моя отдел, адресирани лично до мен. Когато Барстоу в Сайгон даде показания, Дакакос се появи отново. Свърза се с брат ми и му каза да отиде при Барстоу. Организацията им беше под око и тук, и там…

— И това правеха двама братя, които всеки момент можеха да вдигнат телефона и да съпоставят фактите — прекъсна го Адриан. — Без намеса от страна на бюрокрацията.

— Да. Не знам защо, но този Дакакос също искаше да се изобличи организацията на брат ви.

— Без съмнение — каза Адриан.

— И вчера всичко си дойде на мястото. Дакакос е проследил Андрю Фонтайн до Фан-тиет. До един склад. Сега притежаваме всички документи на „Очите“, разполагаме с всички необходими доказателства…

Иззвъня телефонът и прекъсна думите на полковника. Адриан едва го чу, беше потънал в мисли. Иззвъня отново.

— Може ли? — попита Адриан.

— Наложително е. — Очите на военния отново станаха студени. — Ще бъда до вас.

Беше Барбара. Обаждаше се от Бостън.

— В библиотеката съм. Намерих информацията за унищожаването на опроверженията през четиридесет и първа…

— Чакай малко.

Адриан погледна офицера. Не знаеше дали гласът му би могъл да звучи естествено.

— Можете да слушате от деривата в другата стая, ако искате — каза той. — Само ще ми съобщят едни