Шамполук, към дома. Момичето се вкопчи в брат си. Андрю пристъпи напред, раздели ги и избута момичето напред.
— Сеньор! — извика момчето и застана между тях с умолително вдигнати ръце. — Не правете това!
Говореше със запъване, с гняв и безсилие.
— Да вървим — каза майорът. Нямаше никакво време за губене.
— Чухте ли ме?
— Чух те. А сега тръгвай.
В западния край на малкото възвишение пътеката внезапно се стесняваше и минаваше през една естествена скална арка. След нея се издигаше каменна стена, вероятно привлекателен обект за алпинистите. Не беше особено трудно да се изкачиш по нея, но пък височината й вдъхваше респект. Мястото би харесало много на един седемнадесетгодишен младеж, придружен от баща си и планински водач.
Но пътеката отдолу беше тясна и гладка. Едно товарно животно би могло да се подхлъзне и опасността не беше малка.
За превозно средство и дума не можеше да става.
Андрю се обърна и огледа пътя, по който бяха дошли. На около тридесет метра назад земята беше равна и обрасла с ниски храсти. Зад тях също имаше скала. Тя беше ниска, не повече от пет метра и почти изцяло скрита от обраслите по нея храсталаци и ниски, усукани дървета. Но все пак земята отдолу беше равна. Естествени препятствия имаше навсякъде другаде, но не и там.
— Отидете ето там — нареди той на двамата си заложници, за да ги държи под око и за да прецени височината на скалата по-добре. — Влезте колкото се може по-навътре в храстите. Искам да застанете до самата скала, ако е възможно.
Направи няколко крачки назад и погледна горния й край. Стори му се, че е равен, поне така изглеждаше. И имаше нещо друго, нещо, което не би могло да се забележи освен от мястото, където беше той.
Ръбът, макар и неравен, представляваше полукръг, нещо като платформа.
Прецени, че момчето е високо около един и осемдесет.
— Вдигни ръце — нареди му той.
Дланите му стигаха почти до средата на скалата.
Контейнерът би могъл да е пренесен с някакво транспортно средство. Може би трактор. Дотук би могъл да стигне съвсем спокойно. А и той би могъл да има лебедка или друго повдигащо устройство…
— Сеньор, сеньор! — извика момичето. В гласа му имаше странна възбуда, нещо средно между възбуда и отчаяние. — Ако търсите това, ето го. Пуснете ни да си вървим.
Андрю се спусна нататък и навлезе в храстите.
— Ето там! — извика момичето отново.
На земята, скрита в листата и снега, се търкаляше стара стълба. Дървото беше изгнило, а на няколко места стъпалата бяха излезли от гнездата си. Но иначе беше цяла. Не можеше да се използва и никой не я беше използвал от много време. Беше лежала в храсталака с години, може би с десетилетия.
Андрю се наведе и я докосна, след това я вдигна. Стълбата почти се разпадна в ръцете му. Беше на място, където нямаше защо да бъде… На няколко метра над него…
Над него! Вдигна рязко глава и зърна за миг летящия предмет. Последва ударът — пред очите му избухна бяла светлина, последва вцепенение и нетърпима болка. Падна напред, мъчейки се да преодолее последствията и да отвори очи отново.
Чу виковете:
— Fuggi! Presto! In la traccia! — момчето.
— Non senza voi! Tu fuggi anche! — момичето.
Синът на Лефрак беше намерил голям камък и в омразата му страхът се беше стопил. Беше го стоварил върху главата на майора.
Светлината постепенно се върна. Андрю се изправи и отново видя ръката с камъка да се спуска към главата му.
— Копеленце мръсно!
Синът на Лефрак хвърли камъка към тялото на войника — да го удари където и да е — и хукна след сестра си.
Андрю усети гнева си. Беше изпитвал такъв гняв единствено когато беше безсилен да преодолее чуждото надмощие.
Изпълзя от храсталаците и излезе на пътеката. Братът и сестрата тичаха надолу с всички сили.
Той бръкна по якето си и извади магнума, който беше купил от магазина на Лейнкраус в Шамполук. Двамата бяха на около четиридесет метра от него. Държаха се за ръце, съвсем близо един до друг.
Андрю натисна спусъка осем пъти — бързо един след друг. Двете тела паднаха и се загърчиха върху скалите. Чуваше писъците им. След малко те се превърнаха в стонове и гърчовете замряха. Щяха да умрат, но не веднага. Нямаше да могат да станат от местата си.
Майорът се върна в храсталаците и свали раницата от гърба си. Извади от нея пакета за оказване на първа помощ. Трябваше да спре кръвта и да действа. Повече не можеше да се бави.
Сега нямаше заложници. Наистина в селото никой не знаеше това, но те щяха да му помогнат да се измъкне оттук. Долу щяха да го очакват… да вземат контейнера и да го застрелят.
Имаше и още една възможност. Селото, за което му каза синът на Лефрак.
Изоставеният път водещ надолу от железопътната линия. Към селото, от което можеше да се стигне направо в Цюрих.
Но нямаше да тръгне натам, преди съдържанието на контейнера да стане негово притежание. И нещо му говореше, че ще го открие много скоро.
На няколко метра над главата си.
Свали въжето от гърба на раницата си и откачи куката. Карабинерът щракна на мястото си. Изправи се. Слепоочията му пулсираха и раните го боляха, но поне не течеше повече кръв. Отново можеше да вижда ясно.
Отстъпи назад и хвърли куката към ръба. Тя се закачи за нещо. Дръпна въжето.
Скалата се откърти. Надолу полетяха парчета, след малко и самата кука. Той отскочи встрани.
Изруга и я хвърли отново, този път по-нагоре и по-навътре над равната скала. Дръпна рязко. Куката се закачи. Дръпна по-силно. Издържа.
Сега вече можеше да се изкачи. Сложи раницата си и улови въжето. Дръпна го още веднъж. Всичко беше наред. Започна да се катери със силни тласъци. След малко стигна до ръба и прехвърли единия си крак, после изпълзя целият. Изправи се и погледна за какво се е закачила куката.
Но това, което видя, го накара да замръзне на място. На няколко метра от него, в средата на каменната платформа, в камъка беше забита ръждясала метална звезда, звездата на Давид.
Куката се беше закачила за нея.
Това беше гроб.
Чу ехото — няколко бързо следващи един след друг гърмежа. Но това не бяха гръмотевици. Бяха изстрели. Въпреки студа, въпреки мрака в гората пред очите му се замяркаха нежелани видения. Брат му беше убил отново. Майорът не преставаше да сее смърт. Писъците след това бяха слаби, заглушени от разстоянието, но не би могъл да не ги разпознае.
Не можеше да мисли. Не можеше да мисли за такива неща. Не сега. Трябваше да мисли само за едно. За движението си напред. Беше направил няколко опита да излезе от сумрачния лабиринт, на няколко пъти му се беше сторило, че вижда светлината в края на гората, но нямаше нищо такова.
Имаше чувството, че ще се побърка. Беше попаднал в някаква плетеница от клони и стъбла. Колко пъти беше обиколил в кръг? Вече нямаше представа. Струваше му се, че стои на едно място. Нима не мина покрай това дърво само преди минута? Само преди пет минути се беше мъчил да се провре през онези храсти! Фенерчето не можеше да му помогне. Струваше му се, че лъчът му осветява едни и същи места. Беше се заблудил в някакъв горист алпийски склон. Снеговете се топяха и всичко беше мокро.
Изстрелите долетяха оттам! От тази посока! Нямаше какво да губи освен силите си и остатъка от
