Питър му подаде листа с доклада от института „Принц Леополд“.
— Това е от института за тропични болести в Белгия. Моля ви, прочетете го и ни кажете, ако откриете нещо, свързано с дейността на д-р Ръсел тук, в Принстън. Курсове, практики, изследвания, приятели, всяко проклето нещо, което ви хрумне.
Професорът кимна. Зачете се в доклада. От време на време вдигаше глава, за да помисли и да се опита да си припомни. Старият стенен часовник глухо тиктакаше. Прочете доклада втори път. После още веднъж. Накрая поклати глава.
— Не виждам нищо, което да се свърже с работата и изследванията й в Принстън. Тя се бе насочила към генетиката и доколкото си спомням, никога не е била на практика в Южна Америка. Жискар не е преподавал в Принстън, а София не е учила в Европа. Не виждам как биха могли да се срещнат — сви устни и отново погледна листа пред себе си. Вдигна глава. — Но знаете ли, спомням си… да, едно пътуване. Преди да завърши. Но не ставаше въпрос за вируси… — поколеба се, — …по дяволите, спомена ми нещо на една неформална сбирка — въздъхна, — не мога да ви кажа нищо повече.
Марти внимателно слушаше. Дори под влиянието на медикаментите, когато мозъкът му бе заключен в клетка, той си оставаше по-умен от по-голямата част от хората, населяващи тази планета. Нещо, което бе допълнителен повод за раздразнението на Питър. Просто, за да си го докаже, той бързо попита:
— А къде е учила преди Принстън?
— В Сиракуза — обърна се към него професорът. — Но тогава не е учила биология. Така че не разбирам как това би се свързало с Жискар и неговия доклад.
Питър отвори уста, но Марти го изпревари:
— И това е добре — почувства внезапен хлад, когато погледна Питър.
Англичанинът му отвърна разбиращо.
— Това е последната ни възможност.
Специалистът от четвърто ниво на достъп — Адел Швейк седеше в миниатюрната си хонда и наблюдаваше къщата. До нея бе Мадукс, Швейк бе забелязала черната фигура на излизане от форт Детрик, видя как влиза в паркираната каравана и я проследи до Принстън. Сега трябваше да се върне в ААМИИЗИБ.
— Онова там е тяхната каравана — предупреди тя Мадукс. — Изглежда и действа като опасен тип. Бъдете внимателни. Другият не би трябвало да ви създаде проблеми. Изненадайте ги, докато излизат.
— Осведоми ли Надал ал Хасан?
— Нямах време.
— Добре. Ние ще се заемем с тях.
Излезе от колата и се затича към паркирания наблизо пикап. Швейк подкара колата, без да погледне нито него, нито караваната.
Глава 30
9:14 ч.
Лонг Лейк, Ню Йорк
Въздухът в Адирондакските планини бе сладък и свеж. Тази сутрин слънцето хвърляше дълги влажни сенки от високите борови дървета върху огромния комплекс на „Бланчард Фармацевтика“. Джеси Окснард беше впечатлен от вътрешността на тухлената административна сграда. Той и секретарят по здравеопазването и социалните грижи Нанси Петрели бяха приключили обиколката на лабораториите и производствените линии, водени лично от Виктор Тремон, генералът, разбира се, бе чувал за компанията, но тя винаги бе избягвала публичността и той си нямаше представа от гигантските й размери и световното присъствие на продуктите й.
Двамата правителствени чиновници се срещнаха на кафе с ръководството, а по-късно посетиха Виктор Тремон в огромния му кабинет. Едната стена бе остъклена и гледаше към горското езеро, дало името на градчето. Настаниха се в креслата около камината, където дърветата пламтяха успокояващо. Слушаха заинтригувано ентусиазираната реч на Тремон, описващ произхода на обещаващия експериментален серум.
— …нашите микробиолози дойдоха при мен с едно предположение. Тогава бях ръководител на експерименталния отдел, още преди десетилетие. Предсказваха нови и нови болести, изникващи по света, тъй като изолирани доскоро места в третия свят стават достъпни и пренаселени. С други думи все по-малко места ще са ограничени от своята отдалеченост и все по-малки са шансовете за неразпространение на смъртоносните епидемии. Индустриалюираният свят няма ефективно противодействие срещу съвременните чуми като СПИН например. Хората ми се надяваха, че работейки върху малко известни вируси, биха могли да извлекат не само научни знания, но и способи за създаване на серуми срещу иначе нелечими болести. Един от вирусите, върху които бяха концентрирани усилията им, беше смъртоносен за определен вид маймуни, твърде близки в генетично отношение с хората. Създадохме рекомбинативен коктейл от антитела срещу него, както и производствени техники за масовото му производство. — Погледна настойчиво двамата си слушатели. — За това изследване ви телефонирах, секретар Петрели. Може би нашите усилия ще помогнат на света. Поне така се надявам.
Джеси Окснард не бе убеден. Беше едър, набит мъж с масивна челюст и тънки мустаци. Намръщи се.
— Това нещо… серумът… още ли е в стадий на изследване?
По загорялото аристократично лице на Тремон пробяга усмивка на разбиране. Светлината на огъня се отрази в стоманеносивата му коса, когато поклати глава.
— Минахме през тестовете върху животни и примати. Доказахме, че серумът лекува заразените маймуни. И както споменах, с чисто научна цел разработихме техники за масовото му производство. Всъщност вече разполагаме с милиони дози. Това ни накара да вземем патент и да подадем документи за ветеринарно одобрение от Федералния лицензионен департамент.
Нанси Петрели наблюдаваше ефекта от думите му върху генерала, а същевременно се възхищаваше от гладкия изказ на тази изсмукана от пръстите история. За малко сама да й повярва. Което й напомни да внимава с Виктор Тремон. Никога не си позволи да мисли за него като за приятел. Първо той потърси съдействие от нея — за началната инвестиция, след това използва влиянието й като конгресмен, а по-късно и като секретар в кабинета по здравеопазването и социалните въпроси.
Нанси бе реалистка. Поддържаше сребристата си коса къса и винаги в спретнат вид. Носеше женствено, но делово облекло. Никога не залагаше, освен ако не бе сигурна, че шансовете са почти изцяло на нейна страна. Подкрепяше Виктор Тремон в първокласната му игричка, защото вярваше, че ще успее. Осъзнаваше, че ако нещата се размиришат, той ще бъде обявен за масов убиец и затова се пазеше от какъвто и да е намек, че може да знае какви ги вържи. В същото време с цялото си сърце се надяваше той да триумфира и да я направи богата.
Но първо трябваше да прикрие собствените си задни части.
— Маймуните не са хора, д-р Тремон — припомни му тя.
Виктор я стрелна учудено и се съгласи.
— Така е. Но в този случай те са изключително близки генетично и физиологически.
— Чакайте да се уверя, че съм разбрал правилно — подръпна мустаци Окснард, — не сте сигурни, че серумът лекува хора?
— Разбира се, че не — отвърна обидено Тремон. — Няма да разберем, докато не го тестваме върху хора. Предвид ситуацията, мисля, че си струва да опитаме.
Генералът се намръщи.
— Това е голяма пречка. Всъщност напълно е възможно да открием, че серумът ви причинява вреда.
