Тремон сви пръсти и погледна ръцете си. После вдигна поглед и каза убедено:
— Поне едно нещо изглежда сигурно — милиони ще загинат, ако не открием лекарство срещу този ужасен вирус, — Поклати глава, сякаш агонизира в нерешителност: — Сериозно ли си мислите, че не виждам този проблем? Затова се колебах последните два дни. Трябваше да съм лично за себе си сигурен, че постъпвам правилно. Отговорът беше да. Убеден съм, че съществува голям шанс нашият серум да лекува тази смъртоносна епидемия. Но как да гарантирам, че няма да причини повече вреда отколкото полза, докато не бъде използван?
И тримата се замислиха над дилемата. Джеси Окснард знаеше, че не би могъл да препоръча серума да се използва без подробни изследвания, но, от друга страна, осъзнаваше колко решителен и смел щеше да изглежда, ако действа бързо и спаси милиони хора от сигурна смърт.
Нанси Петрели продължаваше да се занимава само със себе си. Знаеше, че серумът е успешен, но политиката я беше научила по най-трудния начин, че никога не бива да се излага на фронтовата линия. Щеше да остане до последно на позицията на предпазливостта и да се присъедини към малцинството, което накрая, бе уверена, че ще бъде победено в полза на Тремон.
Виктор Тремон се тревожеше за Джон Смит и неговите приятели. Не беше получавал новини от Надал ал Хасан от фиаското в Сиера. Мисълта за това го върна в настоящето. Съществуваше един храбър и отчаян ход в запас, който би убедил Окснард, а чрез него и президента, но трябваше много внимателно да прецени кога да го използва. Наблюдавайки потъналите в размисъл правителствени чиновници, разбра, че моментът е настъпил. Трябваше да блъфира. Ако не успееше да убеди генерала, всичко, за което се бе борил вече десет години, щеше да бъде безвъзвратно загубено. Мислено се похвали за решението. Не можеше да загуби. Нямаше да загуби.
— Изолирали сме малки количества от маймунския вирус. Той е нестабилен, но би могъл да се запази за около седмица — поколеба се, сякаш се бореше с голям морален въпрос. — Има само един начин. И, моля ви, не се опитвайте да ме спрете — твърде много е заложено на една карта. Трябва да мислим за общото добро, не само за индивидуалния риск. — Отново млъкна и пое въздух. — Ще се инжектирам с маймунския вирус и… Окснард го прекъсна:
— Знаете, че е невъзможно.
Тремон вдигна ръка.
— Не, не, моля ви, оставете ме да свърша! Ще се инжектирам с вируса, а после ще взема серума. Маймунският вирус може да не е абсолютно същият като при хората, но вярвам, че е много близък с този, предизвикал епидемията. Така че изпробвайки го върху себе си, ще можем да забележим евентуалните вредни странични ефекти. Тогава ще сме сигурни.
— Това е абсурд — възкликна Петрели, играейки адвокат на дявола. — Знаете, че не можем да ви позволим подобно нещо.
Окснард се поколеба.
— Действително ли бихте го направили?
— Естествено — страстно отвърна Тремон. — Това е единственият начин да убедим всички, че нашият серум може да спре задаващата се ужасна пандемия.
— Но… — започна Петрели, явно с намерението да играе опозиция до край.
Генералът поклати глава.
— Не сме ние хората, които ще решим, Нанси. Тремон прави едно прекрасно хуманистично предложение. Единственото, което можем да направим, е да го уважим и да го предоставим на президента.
Петрели се намръщи.
— Не, по дяволите, Джеси, нямаме сигурност, че двата вируса и серумът ще взаимодействат по един и същи начин в човешкото тяло, — Забеляза как Тремон удивено я поглежда, сякаш се съмняваше, че я е чул добре. — Ако доктор Тремон доброволно иска да стане нашата лабораторна мишка, той трябва да се зарази с истинския вирус или поне трябва да тестваме двата вируса, за да видим дали са идентични.
Вътрешно Тремон беснееше. Какво, по дяволите, правеше тя? Прекрасно знаеше, че серумът не е сто процента сигурен — нямаше такова лекарство или ваксина. Но кимна с разбиране и продължи гласно опасната игра:
— Права си, разбира се. Така би било редно. Но сравняването на вирусите ще отнеме прекалено много време. Мога да ви уверя, че съм готов да се заразя с истинския вирус. Нашият серум ще подейства. Сигурен съм.
— Не! — Генералът плясна коляното си в знак на несъгласие. — Не можем да ви позволим това. Семействата на жертвите вече ни проглушават с молби за помощ. По-смислено е да ги попитаме дали ще се съгласят да тестваме серума върху заболелите им близки. Така ще научим, каквото ни трябва, а е възможно и да спасим нечий обречен живот. Междувременно ще наредя на Детрик и Централната епидемиологична лаборатория да сравнят вирусите.
— Федералният лицензионен департамент никога няма да го позволи — възрази Петрели.
— Ще го одобрят, ако им нареди президентът — контрира я Окснард.
— Директорът веднага ще си подаде оставката.
— Възможно е, но ако президентът поиска да се тества серума, това ще стане.
Нанси Петрели се направи, че размишлява.
— Против съм използването на серума преди обичайната серия от внимателни тестове. Но все пак, ако смятаме да продължаваме напред, има повече смисъл да се опитаме да спасим някого, който вече е болен.
Генералът се изправи.
— Ще се обадим на президента и ще го осведомим за двете предложения. Колкото по-бързо започнем, толкова повече хора можем да спасим. — Обърна се към Тремон:
— Откъде можем да се обадим?
— В конферентната стая има отделна линия. През тази врата.
— Нанси?
— Ти се обади. Няма смисъл да го правим двамата. Кажи му, че съм съгласна с всичко.
Окснард излезе и затвори след себе си вратата. Виктор Тремон се завъртя със стола, за да дари със студена гримаса секретаря по здравеопазването.
— Опитваш се да си спасиш задника за моя сметка, а, Нанси?
— Давам на Джес гледна точка, на която да се противопоставя — изстреля в отговор Петрели. — Не помниш ли, че се уговорихме аз да казвам „не“, за да може той да се съсредоточи върху позитивното и да вижда само предимствата?
Гласът на Тремон не издаваше гнева му.
— Добре свършена работа, но ми се стори, че малко прекаляваш със самозащитата си.
— Учих се от майстор — поклони му се Нанси.
— Благодаря. Но това показва шокираща липса на доверие в мен.
Тя си позволи бегла усмивка.
— Не. Боя се единствено от прищявката на случая. Никой не може да изиграе съдбата си.
При тази мисъл Тремон кимна.
— Така е! Но и ние правим всичко по силите си. Стараем се да запушим всички възможни пробойни. Например аз щях да настоявам да проведем тестовете и да обезвредя предварително вируса. Но винаги остава онзи малък риск на случайността. Риск, който е само за мен.
— Всички рискуваме в този проект, Виктор.
Докъде щеше да ги доведе разговорът, Нанси така и не разбра. В този момент вратата на конферентната зала се отвори и при тях се върна огромният като мечок генерал Окснард, върху чието лице грееше усмивка на облекчение.
— Президентът каза, че ще говори с Федералния лицензионен департамент — заяви направо, — но дотогава трябва да започнем търсенето на доброволци сред жертвите. Кастила е оптимист. По един или друг начин ще тестваме серума и ще победим дяволския вирус.
