много добре го познаваше, за да разбере, че невинния му вид прикриваше обтегнатите до крайност нерви. Помисли си за думите му — бил тук, за да изследва някакъв вирус.
Изражението й стана каменно. Склонността на Смит към импровизации можеше да постави д-р Махук в опасност, а чрез нея и цялата съпротива. Тя хвана по-удобно узито.
— Затова ли се съгласихте да говорите с мен? — попита Джон.
— Да. Всички сме под наблюдение, и ще ни търсят с идвоени сили след престрелката.
Джон се усмихна мрачно. Недоволството на Ранди изплува на повърхността.
— Колкото по-дълго сте заедно, толкова по-голяма е опасността и за двама ви. Питай, каквото ще питаш, и да тръгваме.
Джон не й обърна внимание.
— Вече научих доста за трите жертви на непознатия вирус през миналата година. По едно или друго време те са били до кувейтската граница към края на войната.
— Така разбрах и аз. Непознат вирус в Ирак! Беше странно.
— Всичко е странно — съгласи се Смит. — Един от моите източници ми съобщи и за трима оцелели миналата година. Знаете ли нещо за тях?
Този път лекарката се забави с отговора и Ранди отново не издържа и я подкани:
— Докторе?
Педиатърът стана, отиде до вратата и я отвори. Огледа коридора и в двете посоки. Отвън нямаше никой. Захлопна вратата и се облегна на нея.
— Забранено е даже да се споменава за оцелелите и умрелите. Да, наистина имаше трима оцелели. И тримата са в Басра. Намира се на юг, както вече сте разбрали. Близо до Кувейт. Струва ми се, че у вас се заражда същата теория, както и при мен.
Джон мрачно предположи:
— Някакъв експеримент?
Д-р Махук кимна.
— И тримата ли оцелели са били базирани близо до кувейтската граница по време на войната?
— Да.
— Странно е, че тези в Багдад са починали, а онези в Басра са оцелели.
Ранди наблюдаваше двойката. Те предпазливо се приближаваха към отговор на нещо, което тя не разбираше, но усещаше, че е от огромно значение. Високият американец и дребната иракчанка бяха впили поглед един в друг, а интелектуалното напрежение помежду им сякаш можеше да се докосне. Светът отвън сякаш се стопяваше и това ги правеше по-уязвими и съответно Ранди по-внимателна.
— Можете ли да обясните защо тези в Басра са оцелели? — най-сетне зададе въпроса си Смит.
— Мога да ви кажа как стана. По това време бях в Басра и се опитвах да помогна на жертвите. Тогава пристигна екип от лекари с емблемите на ООН, които им биха по инжекция. Не само се оправиха. След четири дни все едно никога не бяха боледували. Удивително!
— Това е невероятно!
— Така си е — тя потри ръце, сякаш през нея премина хлад. — Не бих повярвала, ако не го бях видяла с очите си.
Смит скочи и закрачи из кабинета. Лицето му бе дълбоко замислено. Сините му очи ледени, гневни и изкрящи.
— Знаете ли какво ми казвате, докторе? Че съществува лекарство за смъртоносен и абсолютно непознат вирус. Лекарство, не ваксина!
— Това е единственото разумно обяснение.
— Ефективен антисерум.
— Мисля, че имате право.
— Това означава, че така наречените „лекари“ от ООН са имали серум в големи количества.
— Очевидно.
Думите на Джон потекоха като поток.
— Голямо количество серум срещу вирус, който за пръв път се е появил миналата година в Ирак, и то само у шестима. А сега, преди малко повече от седмица, и от другата страна на планетата, в Америка, отново шест случая. Всички са участвали във войната в Залива или им е била прелята кръв от участник в нея.
— Точно така. В две страни, където вирусът никога не е съществувал.
И двамата медици удължиха тишината, без да им се иска да изрекат очевидното заключение.
— Не е странно. Не е никакво чудо — намеси се Ранди и изрече на глас това, което двамата отбягваха: — Някой ги е заразил с вируса.
— Така е. И само на половината заразени е даден противовирусния серум — с болка продължи Джон. — Това е контролиран смъртоносен експеримент върху хора, които не са били информирани. Никой не е искал предварително съгласието им.
— Напомня ми за нацистките лекари, които използвали затворените в концентрационните лагери като лабораторни животни — пребледня педиатърът. — Ужасно. Чудовищно.
— Кои са те? — попита Ранди.
— Някой от лекарите да е споменавал името си, д-р Махук? — обърна се към нея Джон.
— Не се представиха. Заявиха, че помагайки на болните, може да си имат неприятности с режима на Садам, както и с наблюдателите от Женева. Сигурна съм, че лъжеха Няма начин да влязат в Ирак и да работят във военна болница без знанието на правителството.
— Тогава как? Подкуп?
— Според мен голям подкуп, и то за самия Саддам.
Ранди отново се намеси:
— Смяташ, че те въобще не са били от ООН?
Педиатърът нервно поклати глава.
— Трябваше отдавна да стигна до това естествено заключение. Проблемът в днешно време е, че водим борба за оцеляване и така губим цялата картина. Убедена съм, че нито са били от ООН, нито са били практикуващи лекари. Приличаха повече на научни изследователи. Освен това пристигнаха прекалено бързо, сякаш са знаели кой и кога точно ще заболее!
Всичко потвърждаваше убеждението на Смит, че дванайсетте жертви са част от експеримент, започнал в 167-и оперативен армейски лазарет към края на войната в Залива.
— Нещо подсказа ли ви откъде са дошли?
— Казаха от Германия, но немският им бе учебникарски, а и дрехите им не бяха европейски. Мисля, че бяха американци, което още повече би увеличило опасността за тях, ако не са имали одобрението на самия Саддам Хюсеин.
Ранди се намръщи и нагласи по-удобно автомата.
— Можеш ли да предположиш кой ги е изпратил?
— Всичко, което си спомням, е, че веднъж си говориха за ски. Може да са имали предвид много, много места.
Джон крачеше, като си мислеше за американските учени, които разполагат с големи количества от лекарство срещу новия вирус. Изведнъж се усети.
— Пилеем целия ден да си говорим за шестимата заразени преди една година. А сега? Има ли още случаи в Ирак?
Д-р Махук стисна тъжно устни. Беше се посветила на лекуването, а сега светът сякаш шеше да експлодира от болест извън всякакъв контрол. В думите й прозвуча неприкрит гняв.
— През последните седмици имаме много повече жертви от синдрома на острото респираторно увреждане. Загинаха над петдесет души. Не сме сигурни в точния им брой, тъй като той се променя всеки момент. Едва сега започваме да проверяваме дали причината е новият вирус, но за мен почти няма съмнение. Симптомите са същите — малка треска, след това тежка простуда, която продължава няколко седмици, накрая внезапен кръвоизлив в дробовете СОРУ и след няколко часа смърт. Няма оцелели — гласът й се прекърши, — нито един оцелял.
Смит ускори крачка, ужасен от големия брой жертви. Изпълни го съчувствие. След това си помисли,
