жизненост и интелект превръщаха физиката в естетика.
В момент на лудост Смит действително повярва, че е жива. Само да протегне ръка и щеше да я докосне, да вдъхне отново аромата на косата й, да усети биенето на сърцето й до себе си.
Вглъби се дълбоко в себе си, търсейки сили.
Стисна силно очи. Тръсна глава, за да проясни мислите си. Гледаше Ранди. Не София. Бяха в смъртна опасност. Трябваше да приеме истината. Сякаш се намираше в кабинката на пропадащ асансьор. Възможно бе да не оцелеят. Нямаше право да отлага повече.
Трябваше да каже за София. Трябваше да изрече думите, иначе щеше да се озове в някакъв друг измислен свят, в който завинаги щеше да си въобрази, че Ранди е София. Не можеше да позволи на емоциите си тези жестоки безкрайни игри.
На карта беше поставено не само неговото бъдеще, а и това на Ранди, и на десетките милиони хора, които щяха да умрат от новия вирус. Чуваше гласа на София:
Ранди го гледаше изпитателно.
— Щеше да ми казваш кои са тези лъжеполицаи според теб?
Смит пое дълбоко въздух.
— В началото не обърнах внимание. Водачът им се обърна към мен с истинското ми име. Не с фалшивото, с което се представям в Багдад. Не виждам как биха могли да узнаят, че съм полковник Смит, ако той и другите не са били наети от хората, притежаващи вируса. Опитват се да ме убият и да спрат разследването ми още, откакто… — Смит се насили да вижда нея, а не сестра й. Но когато го постигна, видя каменното й изражение. Ранди бе разбрала, че ще научи нещо ужасно, нещо, което я засяга лично и което никога не би му простила. — Ранди, имам ужасни новини. София е мъртва. Убиха я. Направиха го хората, които стоят зад всичко това.
Глава 34
Ранди се изправи. За момент на Джон му се стори, че тя е чула нещо друго… не неговия глас. Лицето й бе непроницаемо. Само след секунда като че ли се поотпусна, но с нищо друго не показа, че е възприела опустошителната новина, че единственият й близък човек е убит.
В мрачната тишина той усещаше всяко поклащане и подскачане на камиона. Животът им зависеше от това, ето защо се опита да им обърне внимание. Скоростта на превозното средство се увеличи. Явно сградите бяха по-далеч, а гласовете на хората заглъхнаха. Би трябвало да са излезли на по-широка улица. Дочуваше единствено шума от трафика и разговора в кабината. Слепоочията му пулсираха.
— Ранди?
Внезапно лицето й се сгърчи. По страните й потекоха сълзи, но остана изправена и неподвижна. Беше чула думите, но не разбираше значението им. Болката я изпълваше. София? Мъртва? Убита? Не вярваше. Не бе възможно. Как би могла да е мъртва?
Гласът й прозвуча глухо:
— Не ти вярвам.
— Истина е. Съжалявам. Знам колко я обичаше и колко много те обичаше тя.
Ранди почувства вина. Думите му я зашеметиха като удар от чук. Колко я обичаше! Не бе я виждала от месеци. Беше твърде заета, твърде погълната от работата си. Други хора се нуждаеха от нея. Мислеше си, че по-късно ще има достатъчно време, за да се виждат и да се радват взаимно на присъствието си. По- късно, когато и двете са свършили онова, което трябва. Когато Джон Смит нямаше да заема толкова голяма част от живота й.
Чувстваше, че сърцето й ще се пръсне. Ядосано избърса сълзите си с две ръце.
— Ранди?
Чу гласа му. След това и шума от камиона… странната празнота под колелетата. Някъде дълбоко в подсъзнанието си разбра, че пресичат мост. Дълъг мост. Вятърът, който бръскаше брезентовото платнище, довя викове на рибари и рева на магаре.
И отново с болка си спомни София. Скръсти ръце, опитвайки се да се стегне. Погледна Джон. Изглеждаше съсипан. Тъгата му бе толкова дълбока, че нищо не можеше да я изтрие. Това лице не можеше да лъже. София бе мъртва.
София бе мъртва!
Рязко пое дъх. Трябваше да се вземе в ръце. Виждаше лицето на сестра си, но погледът й бе отправен към Смит. Тъкмо бе започнала да си мисли, че може да му има доверие. Искаше й се да повярва, че той няма нищо общо с това, ала подозренията й бяха неизличими. Сляпото му самочувствие, когато лекуваше Майк, бе довело до неговата смърт. Дали бе убил София по същия начин, както направи с Майк преди години?
— Как? Какво си й направил?
— Не бях там, когато се е случило. Намирах се в Лондон.
Разказа и всичко от самото начало. От деня, в които се срещна с Бил Грифин, до откритието на липсващата страница и следата от спринцовка върху ръката й.
— Същият вирус, който София се опитваше да идентифицира, класифицира и проследи до източника му. Същият вирус, заради който съм в Ирак. Но смъртта й не е от небрежност. Вирусът не се предава толкова лесно. Ако беше така, би трябвало да е допуснала ужасно глупава грешка. Но не е. Зная го. Те са я убили, защото е попаднала на нещо. Убиха я, но аз ще открия кои са, за да ги спра. Няма да се измъкнат така…
Докато Смит говореше, Ранди затвори очи. Помисли си колко бе страдала София, преди да умре. Потисна хлипането. Сякаш през мъгла дочу отново тихия глас на Джон.
— Убиха също нашия директор и секретарката му, защото ги бях убедил, че някой притежава този вирус и заразява хора. Сега вече сме изправени пред глобална епидемия. Как са заразени новите жертви все още не зная, както и как са били излекувани оцелелите. Но трябва да разбера…
Очите й отново плувнаха в сълзи. Усети ръката на Джон върху рамото си, но я отблъсна. Камионът се движеше бързо. Градските звуци бяха изчезнали. Сякаш бяха излезли извън града. Много рядко долавяше рева от някоя разминаваща се с тях кола. Ранди обърса сълзите с ръкав. Повече нямаше да плаче. Не тук. Не сега.
— …силни са — продължаваше Джон. — Очевидно са били тук, в Ирак. Вероятно все още са тук. Затова си мисля, че са изпратили тази „полиция“. Хората с вируса имат достъп навсякъде. Дори в армията и правителството. Във високите етажи на Пентагона.
— Армията? Пентагона? — тя го изгледа с невярващи очи.
— Няма друго обяснение защо ААМИИЗИБ бе отстранен от разследването. Залостиха вратата току под носа ни. Всички записи по случая са били изтрити от терминал на Сметната полага на федералния медицински резерв. Бях твърде близо и се е наложило да ме спрат. Това е причината за смъртта на Кайлбургер. Преди да го елиминират, той реши да предостави на Пентагона разкритията ми. След това той и секретарката му изчезнаха, а няколко часа по-късно откриха телата им. Сега издирват мен. Официално съм ОВС. Освен това ме търсят и за разпит по смъртта на Кайлбургер и секретарката му.
Ранди потисна горчивите думи, които напираха. Смит бе убил голямата любов на живота й, а сега й разправяше, че американската армия е замесена по някакъв начин в смъртта на сестра й, че той е избягал от тях, за да има възможност да продължи с преследването на благородната си цел. Как можеше да му повярва? Да му има доверие? Цялата история миришеше на някаква голяма машинация.
Но в момента Смит рискуваше живота си в Ирак. Бе свидетел на куража и храбростта, когато бранеше д-р Махук от Републиканската гвардия, и то, без да знае коя е жената до него. Ами вирусът? Ако той беше единственият й източник на информация, едва ли щеше да му повярва. Но Ранди имаше безрезервно доверие на д-р Махук. Опитваше се да прецени положението — всичко бе толкова объркано! Изведнъж усети как камионът преминава през още един дълъг мост. Отново долови глухия звук, отразяващ се от водата. Каква вода? Опита се да се концентрира.
