— Колко моста преминахме?
— Два, ако не се лъжа. На петнайсет-двайсет мили един от друг. Този май е вторият.
— И според мен са два. Скоро трябва да минем и през трети.
Ранди пое дълбоко въздух. И още веднъж. Всички си бяха отишли — баща й, майка й, а сега и сестра й. Първо родителите им загинаха преди десет години в Санта Барбара — нещастен случай с лодка, София! Не можеше да удържи сълзите си. Двамата със Смит седяха мълчаливо, потънали в споделената си мъка. Камионът прекоси трети мост и Ранди светкавично се върна в настоящето. Време бе да действа. Сега това бе единствената й утеха. Прошепна напрегнато към Джон:
— Според мен пресякохме река Тигър в централната част на Ирак. Вторият мост трябва да е бил над река Ефрат. Третият също. Не отиваме на юг, поели сме в западна посока. Ако започнем да изкачваме лек наклон, явно се движим към сирийската пустиня, вероятно към Йордания.
Смаян, Джон погледна над Ранди към двамата полицаи, които тихо разговаряха. Оръжията почиваха в ръцете им. Насочваха дулата само от време на време към пленниците. Бе минало достатъчно време от последния му опит да стори нещо.
— Кажи им, че се схванах. Искам да се протегна.
— Защо?
— Имам идея.
Ранди му хвърли изпитателен поглед. Заговори на арабски на двамата въоръжени мъже. Единият изръмжа нещо, тя му отвърна.
— Съгласни са, но само ти можеш да се изправиш, не и аз.
Смит стана, протегна крайници и изпъна гръб, сякаш се беше схванал. Можеше да усети по кожата си втренчените погледи на полицаите. Когато и двамата отегчено се отвърнаха от него, се опита да погледне навън през една цепка в брезента. Пазачите тутакси се разлаяха. Ранди му преведе бързо:
— Седни, Джон!
Смит се върна на мястото си, но вече бе видял, каквото му трябваше.
— Полярната звезда. Отиваме на запад.
— Центърът за задържане се намира в южна посока.
— И аз така разбрах. При това вече сме изминали много мили. Не ни водят в затвора, както не ни водят и в Центъра за задържане и съдебно разследване. Случайно да ти е останало някакво оръжие?
— Малък нож, завързан за бедрото ми.
Хвърли бърз поглед към сивата й пола. Ранди лесно би могла да измъкне оръжието. Внезапен остър тласък ги отхвърли напред. Камионът забави ход. Още един тласък отново ги върна към кабината. Ранди се стовари върху Джон. Двамата бързешком се отделиха един от друг. Превозното средство спря. Дочуха груби гласове. Мъжете от кабината излязоха. Говориха с някого.
— Този, последният глас. Говореше на арабски, но диалектът не беше иракски.
Двамата пазачи пред тях бяха неспокойни. Бяха се нагласили с готови за стрелба оръжия, но не можеха да прикрият страха си. Нещо отвън ги ужасяваше. Размениха си кратки реплики, отметнаха нагоре брезента и останаха гърбом към Смит и Ранди. Без да се колебае и секунда Смит нареди:
— Сега!
Хвърли се напред с надеждата, че Ранди ще го последва. Скочи върху полицая отляво и го удари с юмрук по дясното слепоочие. Противникът му се свлече в безсъзнание на пода на каросерията, а Смит изрита калашника настрани.
В същото време Ранди измъкна ножа си изпод полата и атакува втория полицай, като заби дълбоко острието в рамото м. Мъжът изрева от болка, изпусна своя АК-47 и вдигна ръка към раната. Ранди вдигна коляно и го заби в брадичката му. Полицаят се просна върху колегата си, без да помръдва.
В момента, в който Ранди грабна калашника, отвън изтрещя автоматичен откос. Беше изненадващ и оглушителен като гръм. Викове и стонове огласиха пустинната нощ. Чу се тропот и още стрелба. Водеше се истинска битка. Звуците се приближаваха и скоро сражението щеше да стигне до тях.
Глава 35
18:35 ч.
Лонг Лейк, Ню Йорк
Тремон отмести доклада, върху който работеше, потърка очи и отново хвърли поглед към „ролекса“ на китката си. Потропа нетърпеливо с пръсти по плота на масивното бюро Беше напрегнат. Нямаше новини от Нанси Петрели и началника на армейската медицинска служба, а бяха минали девет часа, откакто за последен път се чу с Надал ал Хасан. Дванайсет години рискован труд се приближаваха до триумфалния си край. Много скоро Тремон щеше да се превърне в най-богатия човек на света н нямаше да позволи нещо да обърка плановете му.
Не можеше да си намери място от нерви. Стана, скръсти ръце зад гърба си и се отправи през плюшения килим към остъклената стена. Езерото се бе ширнало в далечината като сребърно огледало, отразяващо последните лъчи на слънцето. Можеше почти да усети аромата на боровете по езерния бряг, които потъваха в синьопурпурни сенки. Светлинките от къщите проблясваха като изгряващи звезди. Вляво и вдясно се издигаха огромните индустриални постройки на „Бланчард Фармацевтика“. Погледна ги, сякаш искаше да се увери, че все още са там. Че всичко е реалност. Че са негови.
Интеркомът избръмча:
— Господин Ал Хасан пристигна, д-р Тремон.
— Добре. — Виктор се настани отново зад бюрото и си възвърна каменното изражение. — Изпратете го при мен.
Обезобразеното лице на Ал Хасан тържествуваше.
— Пипнахме Смит.
— Къде? — възбудено извика Тремон.
— В Багдад — ухили се Надал — Полицаите, които подкупих, ги арестуваха.
— „Ги“? Англичанинът и Целербах с него ли са били в Ирак?
Усмивката на Ал Хасан повехна.
— За съжаление, не. Придружаваше го някакъв агент на ЦРУ. Предполагаме, че там е работила под прикритие.
Тремон изруга наум. Още едно усложнение.
— Унищожете я! Каквото е знаел Смит, сигурно е вече и нейно достояние. А другите двама?
— Скоро ще пипнем и тях. Нашият човек в ААМИИЗИБ ги е засякъл рано тази сутрин.
Тремон се намръщи.
— Тази сутрин! Защо не съм бил осведомен?
— Агентът ни в Детрик е била сама и прекалено заета с проследяването им. Когато се включили Мадукс и хората му тя полагала огромни усилия да остане по следите на Хауел и не са имали време да се обадят. Получих пълния им доклад само преди час. Наказах ги и наблегнах върху необходимостта да ме държат непрекъснато информиран. — Ал Хасан описа разследването на Питър Хауел, разказа как Марта Целербах е издирил файловете на София и съобщи за проследяването им до Принстън. — Мадукс съобщи, че са поели на север в посока Сиракуза.
Тремон кръстосваше кабинета. Изведнъж разбра всичко. Беше бесен.
— Целербах и Хауел проследяват миналото на София. Може да научат за пътуването й до Перу, а след това да свържат нещата с мен! — Наложи си да озапти внезапния гняв. Гордееше се, че разбира човешката природа, и си припомни един факт. Този енигматичен арабин от далечна страна бе единственият, който стоеше между него и Смит с цялата му групичка. Внезапно го озари идея. — Трябваше да ги спреш отдавна, Ал Хасан. Ти се провали!
Точно както се надяваше Тремон, Ал Хасан примигна от учудване. Арабинът стоеше неподвижен, неспособен да отговори и Тремон усещаше неудобството и унижението от провала на човека пред себе си. На такава реакция разчиташе. След цяла вечност гласът на Ал Хасан прозвуча твърд като кремък, но от цялото му същество се излъчваше уважение:
