препятствията и всяко място, което представляваше удобно прикритие за враговете. Тази част от парка изглеждаше съвсем спокойна. С въздишка на облекчение Марти се понесе през поляната, а оттам право към магистралата в посока Сиракуза.
Приклекнал в бетонната канавка и с готов за стрелба автомат, Питър видя караваната да лети като ракета към Сиракуза. Усмихна се одобрително. Това малко копеленце отново се бе показало на висотата на положението.
Потри длан в бузата си и отново се съсредоточи. Дишаше дълбоко и поемаше не само смрадта на канавката, но и благоуханието на дърветата, както и безбройните насекоми, прелитащи около него.
Всяка част от тялото му беше нащрек. Осезанията му се бяха изострили до крайност. Усещаше как нападателите се приближават пешком. Чу и придвижването на колата по пътя, пресичащ канавката. Време беше и самият той да се измита.
Разопакова две цилиндрични пакетчета от колана си и ги постави до парапета на мостчето. Извади от кобура девет милиметров браунинг. Огледа пътя.
Напредваха в широка линия. Джипът беше зад тях и фаровете ги осветяваха. Тъпите идиоти представляваха великолепни мишени. Изчакваше ги да се приближат още малко. Когато останаха само петнайсетина ярда, откри огън с двете си оръжия, като се местеше бързо, симулирайки стрелба на повече хора. Те отвърнаха с дълги откоси. Питър падна назад, сякаш отстъпваше. Окуражени, мъжете се втурнаха в полукръг към него. Изчака още десет секунди и хвърли цилиндъра. Магнезиевата парализираща граната експлодира в средата на групичката. Всички паднаха на земята. Някои изкрещяха и се хванаха за главите, други бяха ослепени и веднага излязоха от играта. Питър чакаше точно това.
Веднага се изправи на крака и се затича по левия им фланг. Хилядите патрони, изстреляни в тренировъчния лагер за командоси, усъвършенстваха уменията да бягаш с всички сили и да уцелваш мишените. Наученото никога не можеше да се забрави. С два бързи куршума строши фаровете на колата. После хвърли втората ослепяваща граната. Тя се приземи сред залегналите нападатели. Тъй като още не се бяха оправили от първата, тази имаше по-скоро психологически ефект. Докато се осъзнаят, той вече бе на стотици метри от тях и бързо се придвижваше към магистралата за Сиракуза.
Наближавайки града, Марти се заозърта за място, където да се скрие с караваната. Къде би могъл да скрие подобно огромно превозно средство с изпочупени прозорци и многобройни следи от куршуми? Зад него движението по магистралата се усилваше. Шофьорите натискаха ядосано клаксони, докато го подминаваха, и това допълнително го изнервяше.
Накрая зави по резервното платно, за да позволи на колите и камионите да го изпреварят със сърдит грохот. Скоро видя нещо интересно. От двете страни в продължение на няколко мили се редяха обширните площи на многобройни автомагазини. Имаше ги всякакви — и за луксозни лимузини, и за евтини южнокорейски минита. Това му даде идея. Дали щеше да намери…
Да! Като по чудо отдясно се бе ширнала една добре осветена площадка. В магазина се предлагаха нови и употребявани коли. Видя и автомонтьорска работилница. Веднага си спомни старата детска гатанка:
С весело хихикане Марти изви, премина през главния портал и си намери празно място. Изключи мотора. Беше късно и скоро щяха да затварят. С малко късмет никой не би го открил тук.
22:27 ч.
Сиракуза, Ню Йорк
Професор Емеритус Ричард Джонс живееше в един реставриран викториански дом на Саут Кроуз авеню, точно под университетския хълм. Стояха във всекидневната, обзаведена с вкус от съпругата му в същия старинен стил. Професорът оглеждаше изпитателно мъжа, почукал толкова късно на вратата му. Нещо в непознатия го плашеше. Бе поискал информация за София Ръсел. В гласа му се усещаше категорична настоятелност и потиснато насилие. Съжаляваше, че го е пуснал в къщата си.
— Не знам какво мога да ви кажа, господин…
— Лоудън. Грегъри Лоудън. — Питър Хауел се усмихна и отново повтори думите, които бе казал на стълбите отвън. — Д-р Ръсел високо ви ценеше.
Беше в цивилни дрехи, купени от един любопитен шофьор, който го докара до града. Веднага хвана такси до дома на професора, но до този момент като че всичко бе чиста загуба на време. Професорът нервничеше и единственото, което успя да си спомни, бе, че София била прекрасен студент, дружала с малко хора, но не се сещал за имена.
— Аз просто бях декан на един от факултетите и й водих няколко курса. Това е всичко. Чух, че е променила насоката на обучението си за магистратурата.
— При вас е изучавала антропология, нали?
— Да, при това с ентусиазъм. Учудих се, че напусна факултета.
— Защо го е направила?
— Нямам представа. Все пак си спомням, че едва взе абсолютния минимум курсове по антропология. Интересуваше се повече от биологията. Ала вече бе прекалено късно да се прехвърли в друг факултет, освен, ако не искаше да загуби една-две години.
— Какво предизвика интереса й към биологията?
— И за това нямам представа.
Питър си спомни за доклада от „Принц Леополд“, в който се споменаваха Боливия и Перу.
— Нещо за практиката й на открито?
— Практика? — намръщи се професорът. После сякаш си припомни нещо. — О, да. Разбира се. Имахме лятна практика между първата и втората година.
— Къде?
Професорът се замисли.
— В Перу.
Очите на Питър блеснаха в светлосин пламък.
— Говорила ли е за Перу след връщането си?
Джонс сви рамене.
— Не си спомням. Но всеки прави писмен доклад след практиката си. — Изправи се. — Трябва да е някъде тук.
Професорът спокойно излезе от стаята. Сърцето на Питър нетърпеливо биеше. Най-сетне се бе натъкнал на нещо като пробив. Седна на ръба на креслото. Дочуваше мърморенето на професора от другата стая. С трясък се отваряха и се затваряха чекмеджета. След това се чу триумфиращото:
— Аха!
Питър скочи на крака. Професорът се върна с пакет документи под мишница.
— Когато бях декан, пазех всичко. Това е доста мотивиращо за първокурсниците.
— Благодаря. — Думите му бяха неадекватни. Без дакрие нетърпението си, Питър грабна листите и седна в първото кресло пред себе си. Зачете се и… Тук беше! Премигна, не вярвайки на очите си. Започна отначало, запаметявайки всяка отделна дума:
Нямаше имена. Нищо за вируса. Но дали се е сетила за него, когато е започнала работа върху непознатия вирус? Питър стана.
