коридора. Обграждаше ги тишина.
Оглеждайки се разбраха защо е толкова тихо. По двете стени на коридора се намираха врати с дебели стъкла. През едно от тях се виждаше просторна, блестяща от чистота лаборатория с разположине по периметъра кабинети и сепарета. В дъното се забелязваше нещо като херметически затворен отсек, където най-вероятно провеждаха експериментите в стериална среда. Всички лаборатории в света си приличат: от една страна блестят от чистота, от друга в тях се наблюдава известен творчески безпорядък — нахвърляни хартии, бюра зарити от папки, горелки, колби, микроскопи, компютри, класификатори на картотеката и други предмети, без които е немислима работата на учените изследващи неизвестното. Виждаше се и последен модел спектрометър, но вниманието на Джон беше погълнато от нещо друго. В средата на една от стените се открояваше тежка метална врата маркирана с червен трилистник. При вида на този знак сърцето му радостно заби. Трилистника означаваше, че вратата водеше към скретното „Ниво-4“ на достъп.
— Виждам четири човека, — прошепна Ранди.
— Хайде, дойде момента да им се представим, — прикривайки вълнението си допълни Джон.
Насочвайки напред оръжията си, отвориха вратата на лабораторията.
Глава 44
Двама технически сътрудници вдигнаха лица. При вида на насоченото към тях оръжие се вцепениха от страх. Един от тях тихо застена. Чувайки този звук, още две жени остваиха работата си и виждайки ги пребледняха. Явно Джон и Ранди изглеждаха доста страховито.
— Не стреляйте! — примоли са по-възрастния от мъжете.
— Умолявам ви, недейте! Аз имам деца! — възкликна млада жена.
— Никой от вас няма да пострада, ако отговорите на нашите въпроси, — увери ги Джон.
— Казва ви истината, — добави Ранди и посочи с дулото на узито към неголямо помещение, нещо като конферентна зала. — Всички в залата. Там ще си поговорим в по-спокойна обстановка.
Четиримата служители в бели престилки покорно заеха местата си в конферентната зала. Бяха на възраст между двадесет и пет и четиридесет и пет години, като съдейки по всичко водеха доста спокоен и умерен живот. Те не принадлежаха към заслепените от дадена идея учени с фанатични погледи. Не, това бяха най-обикновени хора с брачни халки и семейни снимки по работните си бюра. Бяха технически сътрудници, а не учени. С изключение на по-възрастната жена. Тя имаше късо подстригани сиви коси и върху обичайния костюм носеше бяла престилка. От моментта на влизането на Джон и Ранди не беше проронила нито дума и само ги наблюдаваше внимателно. Явно беше някакъв учен или контрольор.
По челото на по-възрастния и леко оплешивяващ мъж изби пот. Погледът му не се откъсваше от зловещите дула. Сега се обърна към Ранди.
— Какво искате от нас? — гласът му трепереше.
— Благодаря, че ме попитахте — каза Ранди. — Разкажете ни за маймунския вирус.
— Както и за серума, който се оказа, че случайно лекува и човешкия вирус — допълни Смит.
— Знаем, че е донесен от Тремон преди дванадесет години от Перу.
— Знаем и за експериментите с дванадесетте войници от Пустинна буря.
— Откога имате серума? — попита Ранди.
— Как започна епидемията?
Въпреки кръстосаните въпроси по-възрастната жена се намръщи, а очите и блеснаха предизвикателно.
— Не знаем за какво говорите. Нямаме нищо общо с маймунски вируси и серуми.
— Тогава по какво работите тук? — попита Ранди.
— Предимно по антибиотици и витамини.
— Тогава защо е цялата тази секретност? — контрира я Смит. — Защо е тази отдалеченост? Лабораторията не фигурира в документите на Бланчард.
— Ние не сме част от Бланчард.
— Тогава върху какви витамини и антибиотици работите.
Контрольорът се изчерви, а останалите изглеждаха ужасени. Тя бе издала повече отколкото трябваше.
— Не мога да ви кажа — отвърна им възрастната жена.
— Добре, тогава ще погледнем във файловете ви.
— Те са защитени. Нямаме достъп до тях. Само нашият директор и господин Тремон имат паролата. Когато се върнат, ще сложат край на това…
Гневът на Джон се усилваше. Съзнателно или не, тези хора бяха помогнали да убият София.
— Никой няма да се върне. Твърде са заети да си получават медалите, а тримата пазачи отвън са мъртви. Мисля, че скоро ще се присъедините към тях.
Контрольорът го изгледа твърдо и запази мълчание.
Ранди също едва се владееше.
— Може би си въобразявате, че понеже досега бяхме учтиви с вас, няма да ви убием? Прави сте. Сигурно няма да го направим. Ние сме от добрите. Но — каза весело тя — нямам никакви задръжки да причинявам болка. За съжаление често се престаравам и стават грешки. Правилно ли ме разбрахте?
Този път успя да привлече вниманието им. Поне на останалите трима, които енергично кимнаха.
— Добре, сега кой от вас ще ми каже името на компанията, за която работите, и паролата.
— Както и да обясните — Джон се втренчи в контрольора — защо ви е необходима „гореща лаборатория“ за производството на витамини и антибиотици?
Лицето на възрастната жена пребледня и ръцете й се разтрепериха, но все така твърдо и заплашително гледаше останалите си колеги. Но най-възрастният мъж я игнорира.
— Не се опитвай, Ема — гласът му бе тих, но решителен. — Ти не командваш повече. Те са силата. — Обърна се към Джон — Как можем да сме сигурни, че после няма да ни убиете?
— Никак. Но можете да бъдете сигурни, че сега е моментът да убиваме. След това ще сме твърде заети да се забавляваме с Виктор Тремон.
Възрастният мъж ги гледаше изпитателно. Накрая кимна намръщено.
— Аз ще ви кажа.
— Е, нещата почвата да се уреждат — каза Смит. — Ще отида да извикам Марти.
Ранди се усмихна и още по-силно стисна насоченото към лаборантите оръжие. Мислите й се бяха върнали към София. Приближаваше се към убийците й. Щеше да ги накара да си платят.
— Говорете — подкани тя възрастния техник. — Говорете бързо!
Марти седеше до едно дърво, а в скута му лежеше пушката. Лекичко сумтеше. Наслаждаваше се на играта на слънчевите лъчи, танцуващи върху жълтите листа по земята и дърветата. Както се беше излегнал по гръб, с опънати крака върху килима от борови иглички, спокойно можеше да бъде взет за джудже от някоя приказна страна, далеч от проблемите на света. Освен ако не го погледнеш в очите. В тях бе насочил вниманието си Смит, докато се приближаваше тихо и незабележимо. Зелените очи бяха уплашени и разтревожени.
— Някакъв проблем?
Марти подскочи.
— По дяволите, Джон. Следващия път настъпи някоя клечка — разтри очите си, сякаш го боляха. — Щастлив съм да докладвам, че не видях никого и не чух нищо. Пленниците също мируваха. Но те и не са в състояние да направят кой знае какво, като се има предвид как сте ги овързали, все пак не мисля, че съм създаден за пазач. Твърде много досада и отговорност, които не са по вкуса ми.
— Разбирам проблема ти. Какво ще кажеш за малко компютърно разбойничество?
Марти грейна.
— Най-сетне! Откога чакам.
— Да влезем вътре. Искам да прегледаш файловете на Виктор Тремон.
