Ще разкажа един случай, при който геният мюзевирски дава достоен отговор на това „остроумие“.
Философо беше завършил висше образование. Още като студент той започна работа по един световен проблем. Беше постигнал известни резултати и в една „братска“ страна провеждаше експериментална работа. За съжаление трудовете му не се признаваха у нас. Причината — несъгласието му да включи за съавтори някои хора, от които зависеше признанието. Врачани казват „На готово дете всеки става баща“. Като врачанин и патриот, той не искаше откритието му да иде в друга страна.
След дълги митарства решава да се срещне лично с Тато и да му обясни работата. Надяваше се на благосклонноста му. По това време Тато беше врачански тъст. Та отива Философо да се срещне с него. След дълги процедури успява да стигне до една напращяла лошо гримирана и с неподходяща прическа секретарка. Тя го попитала:
— Вие от къде сте и по какъв въпрос искате среща с Тато?
— От Враца съм. Въпросът ми е от държавна важност, — кротко и усмихнато отговорил Философо.
— А-а-а от Враца, дето гарга не каца, — иронично казала тя. Почакайте малко! — и влязла в една тапицирана врата.
След четвърт час се върнала и с дежурна за случая усмивка му казала:
— Тато не може да ви приеме! Нямате час за прием! Ако искате аз ще ви запиша и ще ви съобщя допълнително датата и часа на приема.
Философо разбрал, че от тази туфа заек няма да излезе. Обидило го пренебрежителното отношение на секретарката. Като всеки мюзевир, той не останал длъжен. Тръгвайки си, попитал:
— Извинете. Вие ходила ли сте у Враца?
— О-о-о да! Много пъти. Защо?
— Защото Вие напълно опровергахте остроумието с гаргата.
Философо не се срещна с Тато. Сватлъкът с Враца беше вече развален, когато той му написа любезно писмо. Резултатът от писмото бе година и половина ефективна присъда и след нея тригодишно заточение в апендикса на България. Откритието му беше патентовано в „братска страна“, от която после България внасяше готовия продукт.
ГОЛЕМАТА ДУМА
Като махленски арбитър последната дума беше негова. Винаги започваше с „Шъ кажа големата дума!“
В славните години на колективизацията агитатори под път и над път обясняваха колко хубаво нещо е колективизацията. Няма синури, нито братоубийствени вражди, малки дръгливи кравички и магарета да орат. Агрономи ще казват какво, къде и кога да се сее и сади. Трактори и комбайни ще пеят по родната шир, така както е във Великата страна на съветите. Тогава на мода беше филма „Кубански казаци“.
На едно събрание в махалата агитатор от ОК на БКП описвал прелестите на колективизацията. При точка „Разни“ започнали изказванията, въпроси и дебати. Когато почти всичко било казано, Големата дума сам си взел думата.
— Я сакам да си кажа големата дума! Другарю, т’ва дек го разправяш а много убаво. Също като на кино. Ама ние немаме нужда некой да ни казва кога да сеем и садим. Ния си знааме. Я знъм още от дедо си. Он си смъкнеше патурите и седнеше на земята. Не е ли му студено на гъзо, значи а време да садим картофите. Т’ва дек ни го разправаш а мижи да та лажем! Колко произведем русняците шъ го опапат, Я…
При тези думи агитаторът скочил и гневно го прекъснал:
— Другарю, това са вражески изказвания! Великият Съветски съюз е необятна страна и не е опрела ние да я храним. Тя ще ни храни! — казал агитаторът и си седнал.
— Прав си, другарю! Ама я шъ ти кажа нещо. Оньо ден отидооме със Стефан Стамболията да ми изоре нивата с неговите волове. Орааме, орааме и он м’ги даде почивка, а ния отидооме на кладенецо за пресна вода. Напълнииме бъклето и тръгнааме към колата да апнем к’во Бог дал. Кога отидооме единио вол беше съдрал торбето с лебо и дояждаше последнио комат. Я шъ та питам теб, воло наяде ли съ? Не е! Ама ния гладувааме ли? Гладувааме!
Големата дума стана кулак. Взеха мун нивицата и понеже не искаше да влезе в ТКЗС-то я замениха с такава в каменната кариера. Комунистическата закалка получи в битката с комарите на островния рай край Белене.
ЩУРЕЦЪТ
Странно творение на природата е щуреца. Ден и нощ непрекъснато свири. Живее безгрижно и не мисли за утрешния ден. Трудът е за мравките, а свирнята — дар божи за Щуреца.
Така безгрижно, като щурец си свиреше и живееше Кадри. От малък прегърна цигулката и цял живот не се раздели с нея. Ходеше с баща си да свирят по сватби, сборове, кръщенета и веселби по селата. Така, година след година, той възмъжа, израсна и се оформи като слабичък и доста мургав хубавец.
Най-после дойде дългоочакваната свобода. Настъпи ден първи. Кадри се включи активно в укрепването и изграждането на Народната власт. В онези бурни времена на революционен подем не минаваше събрание или вечеринка без негов концерт. Прочу се из цялата област. Това му помогна да опознае много моми и си избра една засукана и работлива невеста. Народиха им се цяла чарда деца. С цигулката и труда на невестата той успяваше да изхранва многобройната си челяд. Когато започна колективизацията на село, много от неговите песни бяха на мода за онова време (тогава не се говореше за хитове, топ листи и чалги). Кадри ходеше с отговорните другари и агитаторите и със свирнята и песните си събираше и веселеше селяните. Връх на програмата му беше „Песен за ТКЗС-то“. Текст, композиция, аранжимент и изпълнение бяха негови. (После се появиха много кавърверсии по нея от различните музики — Палашовата, Вировската, Пещенската, както и от музиканти певци). Но оригиналът беше негов. Ще се опитам по памет да цитирам част от текста на тази песен.
Хубаво, ама от ден на ден „живото“ ставаше по-хубав и по-хубав. На всички селяни заедно със земята им беше прибрана стоката и инвентара. Волю, неволю трябваше да ходят на работа в текезето. Нямаше време за веселби. Никой не викаше вече Кадри и той разбра колко „убав е живото“. Ходеше да свири по сборове в околните села, но те бяха веднъж в годината, а и хората не даваха пари, защото и самите те нямаха. Въртя, сука Кадри и като видя, че няма хляб в цигулката реши да тръгне на работа в текезето.
Отиде при Председателя, който му беше добър приятел още от агитационните времена и го помоли за работа, ама по-лека. Мислиха, мислиха и накрая измислиха. Кадри ще угоява шилетата на стопанството. Хем председателя ще може да направи някой и друг шилешки банкет, хем Кадри ще е по-свободен и ще може да свири. Речено, сторено. Хвана се Кадри за пастир. Много вода изтече, много вино се изпи, много шилета се изядоха (защото по-тлъстите имаха странния навик да си чупят краката, бракуваха се и се отчитаха само кожите им). Дружбата на Кадри и Председателя растеше и укрепваше като дружбата ни с Великия братски съветски съюз. Кадри даже беше удостоен лично от Председателя със званието „Ударник“ и награден с 5 лева.
На Панталей пътник (9 август) в съседното село правеха сбор. Изкара Кадри шилетата на Лиси връх. От него като на длан се виждаше селото, което беше в подножието на върха. Гледаше Кадри празничната суетня и дълбоко въздишаше. Добре знаеше той какво ядене, пиене и веселба ще падне. Гледаше, мислеше и проклинаше своята пастирска съдба.
