приберат.
Тъкмо си уточняваше менюто за Петровден, когато на вратата се почука грубо и сложи край на блаженството му. Тук му е мястото да кажем, че тогава нямате сегашните луксове и екстри — секретарки, кафета, телефони, мобифони и т.н. Те влязоха в бита на новите поколения ръководители, тези по- учените.
Но да видим какво стана по-нататък! Веднага след почукването в кабинета влезе младеж, който плахо се заоглежда. Директора продължаваше да си мие краката, както е казано в песничката „…единият мие другия…“ и се правеше че не забелязва новодошлия. Младежът се позавъртя, покашля се, за да даде знак за своето присъствие, но нищо. След малко събра кураж и каза:
— Добър ден! Търся директора.
— Добър ден! Кажи бе, момче, какво има? — отвърна директора и продължи да цамбурка краката си във водата.
— Казах вече! Търся директора.
— Казвай какво има, че имам много работа и не ми губи времето! Аз съм директора.
— Дошел съм от село К. и си търся работа.
— А-а-а, значи ти си от село К. — казал директора. Знам ви аз от това село каква стока сте. Още от дядо ми знам, че сте големи апаши. По ваша вина едва не пропаднало освобождението на Враца от турците.
— Не сме апаши, а добри хора.
— Слушай ме сега! Дядо ми е разказвал, че покрай вашето село е минал Лебгвардейския конно гренадирски полк, под командването на генерал Кото (говори за генерал Клота). Около селото ви оставили една сотня за ариергард. Понеже знаел, че сте апаши, предупредил старшията на стонята да внимават много с вас. Старшията наредил на всички да не разседлават конете, а да спят на тях за по-сигурно. На сутринта, когато се събудили, що да видят? Вместо коне под седлата им имало по три кола. Така, вместо на коне, сотнята пристигнала пеш във Враца, като на раменете си всеки солдат носел конската сбруя. Ако това не е апашлък, здраве му кажи!
Младежът засрамено стоял и се чудел какво да отговори, когато директорът продължил:
— Ти не си работник! Ако си такъв да си седял на село. Ти идваш да търсиш тук служба. Ама служби свободни няма. В цялата фабрика има три моолузки служби — директорската, домакинската и пожарникарската. Да, ама са заети! Директор съм аз, домакин е свато Любен, а пожарникар е кумецо Пенко. Иди и виж в съседната фабрика „Глиган“ дали не е останало нещо, ама не ми се вярва!
МИТО ДАНИН
Много героични подвизи ставаха през времето, когато във Враца бяха разквартирувани братята освободители.
Част от тях бяха настанени в училище „Софроний Врачански“, до самото пазарище. Срещу училището, във Военния клуб, се помещаваше коменданството.
Всяка божа сутрин Мито Данин вземаше ожуления картонен куфар със стоката. Пристигаше на сергията, която се намираше на зеленчуковото пазарище. Застиляше грубата дървена маса с аладжена покривка. Изваждаше стоката и я подреждаше. Когато свършеше с подреждането, затваряше куфара, завързваше през средата с конопено въже и го изправяше зад масата. Този куфар беше многофункционален. Когато; „дюкяна“ беше отворен, той служеше за стол на Мито. Седнал на него, като на трон, внимателно следеше от високо ръцете, на клиентите си, които често прибираха по нещо в джобовете си.
На Димитровден при него се спрял познат руски солдат с автомат „Шпагин“ на гърба и го поздравил:
— Здраствуй Митя! С празником! — Какъв празник? — попитал Мито.
— Октябърская революция! — гордо отвърнал солдата и засукал мустаци.
— А па я помислих, че ми честитиш именнио ден — Димитровден.
— И так можно! Давай въйпием для твое здорове!
Мито набързо затворил „дюкяна“. Прибрал стоката куфара, взел го под мищница и двамата се отправили към Вълчиновата кръчма. Там започнали да поливат празниците! Най-напред поляли Октомврийската революция, после Димитровден и поливали до късна доба. Мито, като именяк платил масрафа. Разчувстван от жеста солдата свали! „Шпагина“ и го зарамчил на Митовия гръб, като казал:
— На память Нашият гледал, гледал, бръкнал в куфара и извадил един капан за мишки. Подал го на солдата и рекъл:
— На память!
После се разцелували и всеки поел своя път. Мито с „Шпагина“ на рамо, а солдата — с капан за мишки.
Сутринта на развода солдата се явил с капан за мишки вместо с „Шпагин“. Комендантските пък намерили Мито заспал на куфара в бараката, прегърнал „Шпагина“.
Даже автомата не му беше дал кураж да легне при баба Дана. В съня си той нежно го притискаше вместо любимата.
ТАНАС ЕМШЕРИЯТА
Нисък, с малки мустаци, облечен с дрехи алафранга. Кръчмата му се намираше на площада срещу касапските дюкяни. Малък, опушен дюкян с няколко маси. В ъгъла димеше по цял ден скара с дървени въглища. От скарата в кръчмата цареше полумрак, а от комина се разнасяше над целия площад приятният аромат на печено. Постоянните му клиенти бяха касапите, а адвокатите от околните кантори и съдиите от градския мирови съд обядваха вкусна скара. Специалитета на кръчмата бяха печени пресни дреболии — момици, бъбреци, ядки, дробчета. Обикновено Емшерията ги вземаше от касапите без пари или срещу някаква почерпка. Затова ги продаваше много евтино. Кръчмарският тезгях се намираше в дъното, до скарата. Над тезгяха висеха две табели, дело на художника Петър Графо. На тях показалеца на една ръка сочеше надписа „Уважение всекиму, вересия никому!“, а на другата „Тук е така!“. Кръчмата беше благодатно място за шеги и мюзевирлъци. За тази атмосфера допринасяше и самия стопанин — класически шегаджия и мюзевир.
Ракията и виното клиентите пиеха с юзчета. Скарата се сервираше направо в дървени танурчета. Много често клиентите отиваха до скарата, пробираха си каквото им хареса и с машата го слагаха на танурчето.
Веднъж дошъл някакъв виден столичен адвокат. Довел го негов колега да обядват. Отишъл до тезгяха и попитал:
— Какво ще ми предложите за обяд?
Танас си наливал юзчетата и не повдигнал глава, а и да я е повдигнел, от ароматния пушек нищо не се виждало. Помислил, че е някой шегаджия врачанин и му отговорил:
— Курче на танурче! Вземи си танурче и иди си избери от скарата! Ама гледай да е по-голямо и да е добре опечено!
Адвокатът се посмутил за момент, но после взел едно танурче и си избрал каквото му харесвало.
През време на обяда, заедно с момичката схрускал едно малко въгленче. Бетнал танурчето на страна, отишъл на тезгяха и възмутено казал:
— Как може такова нещо? Щях да си счупя зъбите. Провинциалист с провинциалист!
Танас миел юзчетата и ги подреждал. Погледнал възмутения клиент и си изтрил ръцете в мазната престилка. После вдигнал, показалеца на дясната ръка и му посочил табелата, на която пишело:
„Тук е така!“
Цялата кръчма избухнала в смях, а видният адвокат бързо, бързо изнесъл дебелия си задник.
ДАНЕТО И САЛИ
Ще бъде голям грях, да не кажа престъпление, ако не опиша една малка част от хората, които
