Караконджо е герой от много по-късно време. Като малък лежал от детски паралич, което дало отражение в ходенето и говора му. Като ходеше си влачеше краката и говорът му беше провлечен. Казано е, че когато Господ взема едно, дава две. Щедро го бе дарил с мързел и добър апетит. След многогодишно учене в началното училище, когато неговите връстници тръгнаха по донаборни комисии, той реши, че е време да привърши с науките и да се заеме с ползотворен труд. Отначало се въртеше около пазара. Тоя го почерпи, оня му Даде нещо и така минаваха дните му. Родителите и познатите го изпращаха по покупки. Това беше стихията му. Търговец не можеше да го излъже или да му даде некачествена стока.
В една студена януарска утрин Караконджо тръгнал за мляко в млекарницата. Дали от хлъзгавия път, дали от бавния му ход, но когато дошъл пред млекарницата имало голяма опашка. Това обаче не го смутило и той леви, леви, та пред всички влязъл в млекарницата. Хората от опашката възнегодували и започнали да го хулят. По средата на опашката се намирала една от неговите учителки. За да умилостиви опашката, тя казала:
— Оставете го, не виждате ли, че е шашав?
Излязъл Караконджо с пълна чанта и си тръгнал. Когато се отдалечил на безопасно място, се обърнал и викнал към опашката:
— Е-е-е, шега! — той не можеше да каже „С“ — кой е шашав, язе или вие? А, мръзнете шега да ви… мамата! — и усилил хода за дома.
По-късно отиде на работа в хлебозавода. Подлеза на гарата не беше направен и работниците трябваше да минават през всички коловози. Работа доста трудна, особено нощем, когато правят маневри товарните влакове. Една късна вечер Началник гарата видял нашия човек, че преминава линиите яваш, яваш и му викнал:
— Ей ти! Какво се мотаеш по нощеска, ами не отиваш да легнеш?
Караконджо си замълчал и когато преминал коловозите и бил вече в безопасност се провикнал:
— Къде да ида да легна, бе? При жена ти ли? Дай ми бележка!
Сега като описвам тези случки, основателно си задавам въпроса на моя герой Караконджо: „Кой е шашав?“
Близо половин век бяхме управлявани от човек, професионален революционер, който не можа до края на дните си да назове правилно целите на своята идеология. Тази идеология в името на която дойде на власт и в нейно име стана Диктатор. Отговорете си Вие, ако можете, кой е шашав?
КОГАТО НАЛИВАХМЕ ОСНОВИТЕ
На 5-ти септември съветският ботуш стъпи в България, защото СССР ни обяви война.
След няколко дневни сражения с полиция, жандармерия, и цялата българска войска (тогава бяха няколко армии) смелите и безстрашни бойци от НОВА взеха властта. По указания на Г. Димитров от Москва, бе създаден ОФ. От неговите редици излъчиха първото ОФ правителство, начело с вечния превратаджия Кимон Георгиев.
Изведнъж религията стана опиум и молитвите преди учебните занятия бяха премахнати. Изчезнаха портретите на възрожденците във фоайетата и на тяхно място се появи Сталин и Славчо Трънски с шмайзер в ръце и каскет на главата. Отрекоха се всички християнски добродетели, на които бяхме научени. За пример на най-голяма добродетел беше даван Павлик Морозов и непрекъснато ни се втълпяваше да следваме неговия пример. В обществото и в училище се въведе официално обръщението „другарю“, с което всички станахме равни. Хората, които ни учеха на акъл ни станаха другари. Много от перекендетата започнаха да оригиналничат и вместо „другарю“ се обръщаха „Ей, таварищ!“ В училище вече не пеехме патриотични песни и маршове. Те бяха забранени, защото са шовинистични. Стигна се до там, че Иван Вазов бе изкаран шовинист. Вместо „Боряно, Борянке“, или „Горице ле лилянова“ запяхме „Когато на Дунав се мръкне“, „Партизан за бой се стяга“, „Катюша“ и други. Вместо народните хора и ръченици, заиграхме казачок. Наистина се мръкна не само над Дунав, а над цяла България и то за близо половин век.
В хода на този революционен кипеж и борби имаше и не малко комични случки. Спомням си един такъв епизод.
За да уплашим империалистите, които се готвеха за война, а ние се борехме за мир, за щяло и нещяло се правеха митинги, шествия и манифестации. Манифестациите започнаха от 1-ви отдел, минаваше се последователно през всички отдели (4 на брой) и завършваха на площада. Официалните лица стояха на стълбището пред читалище „Развитие“ и поздравяваха манифестиращите. Срещу тях на тротоара свиреше духов оркестър. Понеже военната духова музика беше на фронта, свиреха духовите музики на училищата. Една от най-добрите духови музики беше тази на мъжката гимназия „Цар Борис III“. Неин ръководител беше покойния Матей Кунторов.
На една такава манифестация свиреше духовата музика на мъжката гимназия. Трябва да кажа, че манифестациите траеха с часове, като през цялото време музиката трябваше да свири. Свирила музиката, свирила български и съветски революционни песни, но репертоара им се свършил. Тогава господин Кунторов вдигнал палката и музиката започнала да свири „Край Босфора“. След около пет минути пристига запъхтян един милиционер, криводолски циганин, когото наричаха Молотов и му казва:
— Другарю Кунторов, спрете веднага да свирите!
— Защо? — пита го г-н Кунторов.
— Защото така ми наредиха официалните лица.
— Иди ги попитай, защо трябва да спра музиката, след като половината от манифестацията не е свършила!
Аз имам нареждане да свиря, докато мине и последния манифестант.
Молотов се затичал и след малко се връща още по-запъхтян и объркан.
— Каза ли им какво ти казах? — пита г-н Кунторов.
— Казах.
— Е, какво ти отговориха?
— Казаха веднага да спреш, защото тази песен е забранена!
— Коя песен е забранена?
— Тая, която свириш.
— Това не е песен, а марш. Така им кажи! Отива Молотов и се връща разгневен. Хваща ръката на Кунторов и му казва на един дъх:
— Маршът „Край Босфора“ е забранен и престанете да свирите!
Господин Кунторов се освободил от ръцете му, усмихнал се и му казал:
— Кажи им на официалните лица да бъдат спокойни! Мелодията е същата, но аз съм изменил текста. И продължил да свири същия марш.
КАФЕНЕТАТА
Във Враца, като областен център на почти цяла Северозападна България бяха събрани всички държавни, обществени и частни учреждения. Естествено е, че интелигенцията тук беше голяма. Наличието на много банки, съдилища, учебни заведения, войска, фабрики обуславяше различните съсловия. Поради това, че почти всички учреждения, кантори и дюкяни бяха съсредоточени в центъра, то и кафенетата бяха предимно тук. Всяка гилдия си имаше свое кафене. На сегашния площад Ботев имаше няколко. Най-голямото кафене беше „България“ намиращо се в сградата на Стефанаки Савов. Георги Пингвино го държеше, а му помагаше неговия брат — Борко Бамбачо. В кафенето имаше билярдна зала и беше предимно кафе-клуб на богатите врачани.
Кафенето на бай Манол също се намираше на площада в непосредствена близост до адвокатските кантори. Това беше кафенето на адвокатите. Цялото адвокатско съсловие се събираше сутрин на кафе и мюзевирлък.
До зеленчуковите хали, срещу Алековата фурна, се намираше кафене „Спортна среща“ на Христо
