придаваха колорита на Враца. „Сериозните“ хора на града ги наричаха „шашави“. Етикет за хора с известни умствени недостатъци. Аз мога да се съглася! до някъде, затова защото всеки един от тях си беше по своему „шашав“. Да е шашав човек, не значи че трябва непременнс да е с умствени отклонения. Няма човек на тази земя определени моменти да не е бил шашав. Всяко увлечение по нещо си е своего рода шашавлък. Сега е модерно тогавашна шашавлък да се нарича в най-лека форма мечтателност, в средна — хоби, а при по-силна форма — ексцентричност. Твърдо съм убеден, че ако всички хора са били „сериозни“, човечеството да е застинало в определен стадий на развитие и да не е помръднало векове напред. Нима Икар, Архимед, Кюри, Айнщайн не са били по своему шашави?
Моля да ми бъде простено, че в защита на моята теза дадох пример със светила на човечеството! Моите герои са много далеч от тях и тяхната шашавост се свежда до решаване дребните им житейски проблеми. В хода на събитията, които описвам, ще се убедите дали тези герои са по-шашави от онези сериозните и умните.
Дането живееше в бащината си къща до Пинташката бахча. Доколкото е известно на автора, е учил в гимназия, но дали е завършил не е знайно. Едно солидно за времето си образование.
Винаги внимателен, учтив и леко изнервен, много чувствителен, със забързана походка го срещаха сутрин врачани. Като всички и той отиваше да се труди. Местоработата му беше площад „Ботев“. Обикаляше кафенетата, адвокатските кантори, халите и фурните. Работеше като момче за поръчки. Разнасяше срещу минимално възнаграждение по адвокатските домове покупките — месо, хляб, зеленчуци и други.
На главата си носеше офицерска фуражка, а военната му куртка беше окичена с медали и значки. Те бяха основния му шашавлък. Ако направим сравнение със съветските ръководители и военни по онова време ще видим, че шашавлъка на Дането е милионна част от тяхния. Дането носеше по четири, пет медала, докато за техните нямаше място по гърдите им. Единственото, по което си приличаха, бе че и те, и Дането се самоизтъкваха и самонаграждаваха. Богатото му въображение и фантазия бяха изградили един мил и скъп образ за него — несъществуващата чехкиня, на която бе предан роб. Тя бе за него като Дулцинея Тобозка за побратимия му Дон Кихот. Знаейки за тази любов, неколцина врачани мюзевири регулярно му изпращаха любовни послания от нея. Обръщението винаги беше: „Мой любими, Йорданциславе!“ Когато получеше такова писмо, той беше неописуемо щастлив. Прегърнал писмото до гърдите си, танцуваше под звуците на устната хармоника на приятеля си Салията. Когато Сали го нямаше — като си пееше „О, донна Клара“. Тази любов го окриляше и той с нетърпение очакваше съдбовния миг, но…
Добър приятел на Дането беше музиканта Славчо, когото всички наричаха Сали. Българин, израсъл и възпитан в циганско семейство, Сали се препитаваше като Дането. Основното му препитание беше хамалуването. Всеки божи ден, според разписанието на влаковете, той и още няколко души (Рако, Софията, Мунията) чакаха пътници, на които да носят багажа. Тогава нямаше градски транспорт, а само няколко файтона (Климата, Фукалеята, Бакьовото, Патрата, Керата, Цеко, Стефчо и други) Когато имаше някакъв празник, свиреше с Палашовата музика на бас флигорна. Иначе непрекъснато си свиреше с устна хармоника.
Преди да излезе на пиацата Салията работеше като домашен прислужник в семейство медици. Жената беше красива французойка, която като всички французойки си имала адет Кабинетът на мъжа й беше извън дома им и тя скучаела. Повече време от деня си виждала Сали, а не мъжа си. Ходела доста неглежирана, което карало Сали волю, неволю да лъска кларинета по няколко пъти на ден. Един ден случайно станала свидетел на лъскането. От любопитство или от нещо друго автора не може да знае, тя поискала да посвири на доб изкъпания „С“ кларинет. Кларинета й харесал много и тя с пристрастила към него. Но всяко пристрастие е издайническо Разбрал съпругът, че неговата флейта — пиколо е заглушена „С“ кларинета. Според партитурата солото й било малко, Сали не разбирал от ноти. Като всеки цигански музикант непрекъснато правел импровизации. Единствен изход бил да прокуди вдън гори тилилейски собственика на „С“ кларинета.
Така злощастно завършил кариерата си Сали. Останал на улицата без препитание. Намразил „С“ кларинета, който му донесъл мигове блаженство и цяла вечност тегло. Затова свиреше само на устна хармоника и по-рядко на бас флигорната.
Дането и Салията бяха истински врачани-мюзевири. Приятелството им беше мъжко, но това не им пречеше да си правят взаимно мюзевирлъци. Мрачна сянка върху тяхното приятелство хвърли появяването на една злокобна личност. Това бе новият фелдфебел-нотист, тъпанджия във военната музика на 35-ти пехотен полк. Среден на ръст, мургав с тънки мустачки, той привличаше погледа и желанията на не една циганка от Игризката махала.
На едно от редовните градски увеселения в градината на Военния клуб, където военната музика свиреше, тьпанджията сезапознал със Сали. Станали близки и когато част от музиката свирела на частни журове и джамбурета, Сали му помагал да носят тъпана, а понякога биел и барабанчето. Покрай Сали тьпанджията се запознал и с Дането.
Неизвестни за автора са подбудите, които накарали Дането да отиде и каже на майката на Сали, че тьпанджията му е взел честта. Мюзевирликът скоро се разнесъл из целия град. Това разгневило майката на Сали и тя упорито търсела среща и обяснение от тьпанджията. Но да се срещне с него или капелмайстора майор Велчев не й се удавало. На края щастието й се усмихнало. На Гергьовден 35-ти пехотен полк излизал на парад. Най-напред капелмайстора, след него музиката, знамето на полка, командирите на полка и ротите. Когато музиката свирейки навлизала в стария табашки мост, майката като орлица се спуснала върху тъпанджията, който бил последен, а след него вървял знаменосеца с асистентите. Хванала здраво ръката с киака, за да не я удари с него, и неистово се разкрещяла:
— Мръсник, с мръсник! Да платиш честта на сино ми! Господ да те убие!
Тъпанът спрял, музика без тъпан е нищо, а военен парад без музика — нула. Тази случка помрачила парада и дала материал на мюзевирите. Сали разбрал, че е орезилен завинаги и то от негов приятел. За да не остане по-назад, малко по-късно пуснал слух, че тъпанджията е орезилил и Дането в боровете край хижата. Новият мюзевирлик се разнесъл светкавично из града и започнали коментари. От многото повтаряния Дането повярвал, че е имало такава случка. Един ден, за да излезе герой, той казал на Сали, че при резила той така се въртял, че счупил киака на тъпанджията. Това значи, че вече няма опасност и за двамата.
Тъпанджията имал добра булка. Една сутрин Дането и Сали; стояли пред кафене „Спортна среща“ и си приказвали. По едно време на отсрещния тротоар, покрай адвокатските кантори, се появила жената на тъпанджията с дамска чанта в ръка. Сали побутнал Дането и му казал шепнешком:
— Мале, Дане, това е жената на тъпанджията.
— Е-е-е, та к’во? — попитал Дането.
— Она отважда, у съдо! — отговорил Сали.
— Какво ще прави там? — пита Дането.
— Отважда да подаде молба против теб дек си счупил онаа работа на мъжо й.
— Ти откъде знаеш?
— Я не съм ли ти казал? Одила е при адвокато Папукчиев да й пише жалбата. Она сака затвор и много пари.
Като светкавица Дането пресякъл улицата и се намерил на другия тротоар. Точно пред Алековата фурна срещнал жената. Коленичил пред нея, хванал й ръката с две ръце и започнал да я целува. Жената останала като гръмната от неочаквания жест на Дането.
— Мила Госпожо! Коленопреклонно Ви моля за прошка! Аз не съм виновен! Не съм счупил нищо! Може Салията да е. Смилете се над мен и не ме вкарвайте в затвора! — молел се Дането със сълзи на очи.
Жената отначало нищо не разбрала, но когато видяла отсреща ухилената физиономия на Салията се сетила. Освободила си внимателно ръката, помилвала Дането по фуражката и усмихната му рекла:
— Стани, Дане! Господ и аз ти прощаваме! Мъжът ми си е виновен! Знаеш къде живеем и ела утре преди обяд да ти дам нова фуражка и куртка!
На другия ден след обяд Дането, с нова фуражка и куртка, подарил на Сали старите с думите:
Заповядай! С акъл си ги изкара!
КАРАКОНДЖО
