Рапето. Там, както показва името му, се събираха млади хора — спортисти.
Срещу входа на Митрополията се намираше кафене-градина, което го държеше турчина Батин. Това беше кафенето на хората, занимаващи се с политика — предимно социалисти.
На другата страна на площада, срещу джамията, се намираше кафенето на Мустафа х. Якубов. Посещаваше се най-вече от турците и по-сиромаси българи — дребни търговци и бакали.
Срещу градската градина, сега Съдебна палата, се намираше кафене „Мока“.
Аз ще се опитам да опиша атмосферата, която цареше в тези кафенета по онова време. Предварително моля за извинение, защото моето перо е слабо и недостойно да пресъздаде поне една малка част от картината и атмосферата, която цареше там.
Ще започна с Бай Маноловото кафене, което беше като клуб на адвокатите и хората работещи в правосъдната система. Както е известно, това са хората, които, както казва народа: „Не вземат уста на заем“. Тук, както и навсякъде, непрекъснато се правеха шеги и мюзевирлъци. Предмет на тези шеги и мюзевирлъци бяха всички, но на прицел бе младият, умен и талантлив адвокат Ваньо.
Още със завършването на факултета, чичо му, виден общественик и политик, беше му отворил собствена кантора. Тя се намираше срещу, адвокатските кантори в съседство с книжарницата на Георги Денков и фотографския салон „Фото Ото“ на Пелов.
Име, авторитет и клиентела не се печелят лесно, особено ако кантората ти не е до останалите. Започнал Ваньо да се обзавежда — писалище, пишеща машина, маса и столове за клиентите. За да не остане по-назад от другите дал и заявка да му вкарат телефон. Поръчал си фирма при Лидански, закачил я и зачакал. Ден, два, седмица седи Ваньо пред кантората, гледа как старите адвокати отсреща си пият кафето на рахатлък и правят поредния мюзевирлък. За съжаление клиент не се задавал от никъде.
Една сутрин, когато поръсил с вода и измел кантората си, в която никой не влизал, видял че от тротоара пред Популярната банка към кантората му се насочва млад човек. Веднага седнал Ваньо зад писалището, извадил куп папки и се хванал за телефона.
След секунди вратата се отворила, мъжът влязъл и поздравил Ваньо, който разгорещено разговарял по телефона. Ваньо му кимнал с ръка да седне и продължил разговора:
— Вижте какво! Това дело е много тежко и трудно адвокат би се заел с него. Консултирах се с д-р Стойчев и той ми каза същото. Казуса е много заплетен и трудно ще го решим, защото изисква време. Аз съм претрупан с дела и много трудно ще ми бъде да отделя време за Вас. Ще помисля и след няколко дни пак ми се обадете! За хонорара ли? Няма да е по-малък от милион и половина, два! Дочуване!
Поставил Ваньо слушалката на място и се обърнал към мъжа:
— Кажете Вие, какво желаете? По какви дела сте тук?
— Господин адвокат, аз съм техник от пощата и господин Началника ме изпрати да Ви свържа телефона.
След свързването на телефона Ваньо решил, че трябва да открие кантората си официално и направи водосвет. След водосвета отседнала колегията в ресторант „Реклама“ и започнали да поливат кантората. Хапнали, пийнали добре и всеки по дома си.
На другия ден, на сутрешното кафе, започнал коментар на водосвета. Ванко, стар адвокат и бохем, непрекъснато въртял главата си и цъкъл с език. Поради някакво заболяване главата му се въртеше наляво- надясно като баланса на джобния му часовник „Омега“. Това направило впечатление на Ваньо и той го попитал:
— Бай Ванко, защо цъкаш непрекъснато с език?
— Чудя се Ваньо от каква стомана е направен носа ти! Вчера като падна пред „Реклама“ носа ти изрови три павета. Сега гледам, че му няма нищо. Не му личи.
— Няма защо да се чудиш, бай Ванко! Нищо чудно няма! Носът ми е направен от същата стомана, от която е направена пружината на врата ти, та тридесет години главата ти се клати безспир, без да се скъса.
Първото дело на Ваньо било като защитник на ищец, богат селянин от Г. Пещене. Делото се водело за откраднат кон. След като свършило делото и прочели присъдата циганина — конекрадец го коментирал така: „Като стана моя адвокат, все едно, че съм го учил какво да приказва. Ама като стана да приказва неговия адвокат все едно, че ме гледал какво съм правил. Неговата мамка!“
Интересни са пледоариите на този млад и високоерудиран човек. Те бяха стилно издържани и изцяло пропити от тънкия врачански хумор, в което сами ще се уверите. Спомням си коментариите в града за пледоарията по делото срещу Тодор В. от село К. Врачанско. Адвокат на ищеца беше така наречения Лиско. Личност, за която ще си позволя да се отклоня от темата и да дам някои биографични бележки.
След „Великата деветосептемврийска революция“ на партията, взела власта с оръжие в ръка й бяха необходими „грамотни“ хора, верни на партийните идеали, които да заемат ръководни постове. Нямаше система, в която да не бяха подменени поне деветдесет процента от старите и опитни служители с нови. Народът казва: „Направи гьол, жабите сами ще наскачат в него!“ Веднага се явиха хиляди „учени люде“, които следваха висшето си образование с десетки години.
Студентските им шапки бяха изгубили цвета си и трудно можеше човек да го определи. Та именно тези хора по решение на партията, докато българските млади хора воюваха и гинеха на фронта, успяха да се дипломират „с оръжие в ръка“. Те заеха местата си като „народни обвинители“, съдии, прокурори, адвокати и така нататък. Един от тях бе и въпросния Лиско. Този прякор му бяха лепнали врачанските мюзевири, сигурно заради физическата и духовна близост с хитрушата от приказките.
Накратко фактите по делото бяха следните: — Ответник по делото беше Тодор В. от с.К., а ищец Георги Д. от същото село. Георги беше завел дело срещу своя работодател — богатия търговец и земевладелец Тодор В. Георги беше млад човек, по професия шофьор. Той бе служил като войник в камионния полк в София.
След завършване на службата си, довел една палава хубавелка за невеста от квартал „Хиподрума“, където тогава се намираше Камионния полк. Георги беше сирак и живееше с по-малкия си брат в малка кирпичена къщичка в края на селото. Тодор го беше назначил за титуляр-шофьор, а брат му за помощник- шофьор на малка камионетка „Опел“, която използваше за транспорт в търговската си дейност.
На 9 август 19.. година след обяд Тодор наредил на Георги да замине с брат си за с. Заножене, за да докара няколко кубика дъски.
Заминали братята веднага, натоварили дъските и понеже се стъмнило, решили да пренощуват. Добре, ама нощите в балкана са студени. Помръзнали, помръзнали в тясната кабина и решили да се приберат в село К. Пристигнали в селото и паркирали пред тяхната къща. Влезли тихо, за да не събудят невестата. Влязъл Георги в своята стая и що да види. Съблечени голи и прегърнати сладко, сладко си спели Тодор и невестата. Излязъл Георги на пръсти, отишъл при брат си и започнал семеен съвет, какво да правят. Мислили, мислили и за да запазят семейната чест решили да накажат Тодор. Свалили две букови дъски и набързо сковали кръст. Влезли в стаята, събудили го и както си бил гол го привързали към кръста. На върха му приковали панталоните и каскета, а с ризата му закрили срамните части. Така го пуснали да се прибере у дома си. Понеже кръста бил тежък, а долната му част допирала краката му под колената, той можел да прави съвсем малки крачки. Полека, лека Тодор вървял към своята Голгота — дома си. Вече започнало да се развиделява. За щастие или нещастие каруца с негови ранобудни съселяни го срещнали на улицата. Конят се уплашил, побягнал и обърнал каруцата, като захлупил стопаните си. Конят уплашен, уплашен, ама стопаните му трижди по-уплашени. Глътнали си езиците от страх. Тодор се обадил, назовал ги по име, а й понеже започнало да развиделява, те го познали. Приближили плахо до него и го развързали от кръста. Натоварили го заедно с него на каруцата и го закарали у дома му.
Сметката на братята да запазят семейната чест излязла крива. Клюката бързо се разнесла из селото. Тогава местния партиен секретар ги научил да подадат молба до съда за поругаване на семейната чест. За останалото той щял да се погрижи. Това е накратко одисеята на Тодор, за която бе изправен пред Околийския миров съд — Враца. Той се намираше в съседство с черквата „Св. Възнесение“, срещу дома на
