с нея, беше спал и с това седемнадесетгодишно дете. Брад, изглежда, винаги щеше да спи с онзи тип жени, които не му подхождаха. Искаше да го види, но се сети, че той вероятно иска да разбере от нея защо го викат в полицията.
— Ако отново се обади, кажи, че ме няма и не знаеш кога ще се прибера — намръщи се тя. — Няма смисъл да говорим.
— Както решиш. Искаш ли чаша чай?
— Да, благодаря.
Лорийн се зави с чаршафите и се отпусна. Утре щеше да отвори своята агенция, да поръча визитки и да купи компютър. Когато Роузи влезе с чая, тя вече спеше дълбоко. Не беше успяла да изпълни само едно от нещата, които бе планирала. То беше първото в плана й за следващия ден.
Роузи се надигна сънена от дивана.
— Моля? Повтори какво каза.
— Хайде, ставай. Трябва да тръгваме за събрание.
Брад Торнбърн огледа празния дом. Чаршафите, покриващи мебелите, и огледалата, бяха прашни. Той затръшна вратата след себе си и потегли към полицията.
Представиха го на Ед Бикърстаф. Разпитът беше просто една формалност. Той описа в подробности нощта, когато бе завел в дома си млада руса проститутка. Не можа да си спомни името й — толкова много други бе водил вкъщи, че беше безсмислено да се опитва. Бикърстаф записа приблизително часа, в който тя се е качила в колата му, колко време е била при него.
— Не забелязахте ли нещо особено? Нещо, което ви е направило впечатление?
Брад сви рамене. Не си спомняше почти нищо.
— Не забелязахте ли някакво бижу?
— Да, носеше голям пръстен. Помня го, защото приличаше на един от пръстените на майка ми. Малката веднага го свали от ръката си и го пусна в чантата си.
— Този ли беше? — Бикърстаф му подаде една снимка.
— Да. Може би подобен.
— Сигурен ли сте, че това не е пръстенът на майка ви?
— Възможно е. Прилича на нейния. Не мога да кажа дали е същият. Майка ми имаше много скъпоценности. Всъщност тя беше колекционер на бижута. Някои от тях струваха хиляди, други бяха евтини копия. Постоянно се боеше, че могат да я ограбят. Съжалявам, че не мога да ви бъда полезен с повече информация.
Агентът не му каза каква съдбоносна роля е изиграл този пръстен в живота и смъртта на няколко души.
Брад се отби в агенцията за недвижими имоти, подписа пълномощно за продажба на мебелировката и всички останали вещи заедно с къщата и се отправи към Бевърли Глен. Табелите „Продава се“ вече висяха по оградата. Той събра нещата, които щеше да вземе и започна да поставя червени лепенки на вещите, които трябваше да останат в къщата. Така носачите щяха да знаят какво да изнесат и какво да оставят. Колко малко неща искаше да запази за себе си. Бродеше от стая в стая из пустата, смълчана къща. Стаята на Стивън отвори повече работа, отколкото бе очаквал. Многобройните колекции от раковини, кутийки за емфие и всевъзможни други антикварни предмети, безкрайните редици от снимки на майка му го потискаха. Все пак залепи червени лепенки на всички сребърни рамки. Беше трудно да гледа лицата на брат си и майка си и когато накрая затвори вратата след себе си, въздъхна с облекчение. Не биваше да мисли за Стивън. Едва когато се озова в стаята си, действително се успокои. Приготви за изнасяне спортните си екипи, книгите и компактдисковете. С малко неща от този дом го свързваха емоционални връзки. Всичко можеше да се купи отново. Знаеше, че никога вече няма да се върне в този дом и спомените, които го изпълваха.
Едва късно следобед стигна до санаториума. Звъня четири пъти на Лорийн, но телефонът не отговаряше. Реши да опита още веднъж, преди да замине. Не знаеше защо толкова иска да я види. Не беше влюбен в нея, но някак си не можеше да забрави как я беше притискал в обятията си, когато тя заплака, и нежността, която изпълваше сърцето му.
Госпожа Торнбърн седеше до прозореца с изглед към градината. Санаториумът беше неоправдано скъп. За всеки от обитателите се грижеше отделен екип от лекар и медицински сестри. Тя разглеждаше „Вог“ и схванатите от артрит костеливи ръце с идеално поддържан маникюр с нежност гладеха лъскавите страници. От време на време издърпваше от една ролка малки жълти лепенки и ги поставяше върху моделите, които искаше да поръча. Все още купуваше облекла от най-скъпите модни къщи. Понякога й носеха цели колекции и ги складираха в някой от многобройните гардероби в апартамента й.
Известно време Брад я наблюдава отдалеч. Всичко по нея и около нея бе изискано и скъпо — перуката, изкуствените мигли, бледата напудрена кожа, силно опъната върху скулите й.
Вследствие на многобройните пластични операции чертите й изглеждаха сюрреалистични. От разстояние приличаше на трийсетгодишна и само от непосредствена близост човек можеше да забележи опънатата застаряваща кожа. Той тихо я повика, наведе се към нея, но както винаги тя се извърна, за да избегне целувката.
— Внимавай да не ми разрошиш косата, скъпи! Притегли един стол и седна. Госпожа Торнбърн затвори списанието и го подаде на Брад с жест, който го накара да се почувства като лакей.
— Как си?
— Ужасно! Как очакваш да бъда? — Плътно начервените й устни се разтегнаха в неискрена усмивка, разкривайки големите, неестествено бели зъби. — Чух, че си обявил къщата за продан. Винаги съм я ненавиждала. Дали ще вземем добри пари за нея?
— Надявам се.
— Къде ще живееш?
— В Южна Франция.
— Обожавам Кан! Вече не е това, което беше едно време. Баща ти често ме водеше там, но при всяко посещение имахме проблеми с прислужниците, вероятно защото той ги чукаше безразборно.
Брад се усмихна на изражението, с което тя произнесе „чукаше“. Явно искаше да го шокира, без да знае, че той беше свикнал с тази дума. Майка му можеше да псува така, че да засрами всеки моряк. Той усети нещо, подобно на прилив на нежност към нея и това го учуди. Тя посочи градините под прозореца.
— Ще слагат нов бордюр и фонтан. Надявам се да не е във формата на пикаещо момченце. Мразя тези статуи с жалките каменни пенисчета, от които тече вода. Чудя се защо толкова хора ги търпят. Пенис, изпускащ вода! Отвратително! Особено ако не е обрязан. Навремето взех всички мерки да те обрежа. Това прави мъжа много по-привлекателен и удоволствието е по-голямо, особено при орална любов.
Тя се изсмя и постави ръка на устата си като палава ученичка. Брилянтите на пръстените й проблеснаха на слънцето.
— Помниш ли онзи пръстен с топаз? Голям, с диаманти и платинена халка — попита тихо той.
— Трудно ще го забравя. Баща ти винаги ми подаряваше нещо екстравагантно, когато съгрешеше. Колкото по-скъпо беше бижуто, толкова по-голяма беше вероятността тази, която е чукал, да е моя близка приятелка. Топазът беше качествен, а диамантите, да, леко розовееха. Висок карат! Защо питаш за него?
— Ей така, без причина.
— О, мили мой, винаги има причина. Предполагам, че е едно от нещата, които Стивън е продал, откраднал или както там наричат това, което е направил. Да, пръстенът наистина беше много красив, но прекалено пищен за моя вкус.
— Защо е ходел с толкова много жени? Баща ми… Винаги ми е било странно. Двамата навярно сте се обичали едно време.
— Любовта никога не дойде при нас, скъпи. — Тя се извърна и го погледна. Дори и на осемдесет години, очите й бяха все така лазурносини. Брад понечи да я хване за ръката, но тя я вдигна и махна на един от обитателите с величието на кралица. — Баща ти ме мразеше и постоянно се опитваше да ме оскърби, защото го намирах твърде непривлекателен. Омъжих се за парите му. Впрочем аз му казах това, но той, изглежда, не ми повярва.
