— Наистина ли се омъжи заради парите му?
— А ти как мислиш? — Очите й проблеснаха със синята студенина на лед.
— Не зная, пък и трябва да тръгвам. — Той стана. Майка му отново махна на някого и измърмори, че наближава време за чай. — Ще пишеш ли на Стивън?
— За мен той е мъртъв. Нямам сили да му пиша или да говоря с него. Ах, да, промених завещанието си. Оставям всичко на теб.
— Ще ти пиша веднага щом се установя. Можеш да ми дойдеш на гости. — Той леко докосна рамото й.
— Ще бъде прекрасно, мили!
И двамата знаеха, че другият лъже и че никога вече няма да се видят. В ясните й очи нямаше неприязън. Тя протегна ръка и Брад я целуна. Нежният парфюм с аромат на цветя за миг го върна в детството, когато копнееше тази жена да го прегърне и да го целуне. Това чувство отново се пробуди в него. Стоеше и сякаш очакваше някакъв знак, който да му покаже, че го обича, че мисли за него. Но тя оттегли ръката си. Посещението завърши.
Преди да излезе, Брад се обърна да я погледне още веднъж, надявайки се, че тя все още го следи с поглед. Госпожа Торнбърн обаче вече беше потънала в журнала си и тъкмо слагаше жълта лепенка на някаква нощница от кремава коприна, облечена от тъмноока манекенка.
Боже мой, сигурно от трийсет години не беше обличала нощница. И може би от толкова не беше плакала. Сълзите разваляха грима, подуваха очите и носа. Бяха потребни години тренировки, за да се отучи да плаче. Спомни си последния път, когато бе плакала до пълно изтощение. Бе заварила мъжа си в леглото с най-добрата си приятелка. Голи, впити един в друг, те издаваха сладострастни стонове. Тя никога не бе изпитвала оргазъм и не знаеше какво е това. Бе фригидна. Мъжът й не случайно я наричаше „ледената лейди“. Само малкият Стивън бе успял да докосне сърцето й. Само той знаеше как да я обича, сякаш интуитивно усещаше страха й от правенето на любов. Знаеше как да я целува, без да я потупва или опипва. Само Стивън разбираше колко е нежна и деликатна. А сега и той я беше предал. Оказа се брутален като всеки мъж, когото бе виждала в живота си. Седнала в инвалидната количка като в капан, тя си спомни слабото му, почти розово тяло, сладките му целувки, идеално обрязания му пенис. Тя обичаше да го целува и после да разтрива спермата по кожата си. Далеч по-ефикасно от всички скъпи кремове! Колко пъти бяха обсъждали лечебните й свойства, легнали голи един до друг в горещия въздух на спалнята й. Никога не бе вярвала, че в това има нещо греховно, напротив! Беше съвсем естествено. Не носеше никаква вина за това, което той бе направил години по-късно. Жените са били уличници като онези, които мъжът й влачеше вкъщи. В ума й изплува някаква стара песничка, която някога бе пяла заедно с останалите момичета в хора на кабарето:
Стивън Янклоу стана от леглото и тръгна със санитаря към банята. Обичаше нощта, защото когато минаваше по коридора, виждаше отражението си в един прозорец. Той винаги спираше пред него, оглеждаше облеченото в дълга бяла нощница същество, което го гледаше от тъмното стъкло.
— О, здравей, скъпа! — тихо й махваше и продължаваше след санитаря.
С никого не разговаряше и затова с нетърпение чакаше срещата с бялото създание от прозореца. Затова пък винаги се усмихваше. Изглеждаше щастлив и спокоен. От време на време си тананикаше някаква стара популярна песничка:
Брад Торнбърн се върна във Франция. Преди да отлети, направи последен опит да се свърже с Лорийн, но никой не отговори.
Роузи и Лорийн работиха цяла седмица от сутрин до вечер. Купиха евтини мебели, библиотечен шкаф и бюра. Уредиха прокарването на телефон, инсталираха и компютър. Лорийн се отби при Хектор и се похвали, че е наела офис в съседната сграда. Близостта със салона беше едно от големите му предимства.
Не си поръчаха рекламна табела, защото решиха, че една уважаваща себе си детективска агенция не бива да афишира името и дейността си. Реклами щяха да поместват само в някои подбрани вестници. Лорийн смяташе да изчака няколко седмици, преди да помоли Бикърстаф за разрешително за оръжие. Бе оставила адреса и телефона си, но той все още не я беше търсил.
Двете тъкмо почистваха офиса, когато на вратата се позвъни и Руни влезе, без да чака покана.
— Мислех, че вече си някъде в Европа — подхвърли усмихната Лорийн.
— Жената е там. — Той свали шапката си и взе да я мачка. — Отбих се във връзка с оня, Крейг Лайл.
Тя го погледна дяволито и се засмя.
— Е, добре. Излъгах — каза Руни и се засмя. — Минах през полицията да се видя с Джош и да попитам дали нямат нужда от помощ. Мисля, че ако им липсват хора, аз може и да се върна.
— Наистина ли не им достигат хора? — Искаше й се да го прегърне, но не го направи. Руни беше сдържан човек, който мразеше сантименталностите.
— Те са в някаква еуфория. Много се гордеят със себе си. Никой не им търси сметка за Арт Матюз. — Той огледа офиса, после върховете на обувките си. — Нали знаеш, че никога няма да ти издадат лиценз?
— Много важно! — сви рамене тя. — Много други детективски бюра работят без такъв лиценз.
— Да, но без него няма да привлечеш добри клиенти. Дори разрешително за оръжие няма да ти издадат.
— Ще се оправям постепенно.
— Имаш ли домашния ми телефон? — Продължаваше да се оглежда разсеяно и да усуква шапката си. Искаше да каже нещо, но се чувстваше неловко. — Аз… може да изям едно къри отсреща. Предполагам, че в момента не ти е до ядене?
— Не. Все пак благодаря за поканата.
Лорийн го остави нарочно да стигне до вратата. Едва когато я отвори, тя го извика и тръгна бавно към него със скръстени ръце.
— Зная, че имаш нужда от заслужен отдих, но все пак исках да те попитам… — Лицето му грейна.
— Ти си прав, че много трудно ще получа разрешително за дейността си, а даже и за носене на оръжие. Благодарение на тебе успях да получа шофьорска книжка… Дали не би могъл да ми помагаш? Не мога да искам от тебе работа на пълен работен ден, но поне по два дни в седмицата?
Позволи му да изиграе ролята на колебаещия се. Той се понамръщи, поусука още няколко пъти шапката си и накрая се усмихна.
— Още днес ще подам молба за лиценз. Имам връзки. Ще стане и още как! — Пое протегнатата й ръка, после внезапно я притегли и сърдечно я прегърна. Гласът му трепереше от вълнение: — Винаги съм твърдял, че си една от най-добрите в цялата полиция. Възхищавам се, че успя да се оттласнеш от дъното и да се върнеш към живота. Гордея се с тебе, Лорийн!
Роузи го изчака да излезе и се приближи до Лорийн.
