спим.
Гъсокът стоеше на прага и надничаше в обора.
— Няма никого — каза той. — Ела, Дюнфин, да видиш отделението на гъските! Не се бой! Няма никаква опасност.
И гъсокът, Дюнфин и шестте гъсета влязоха да видят в какъв разкош е живял той, преди да тръгне с дивите гъски.
— Да, така живеехме. Ей тук беше моето място, а там стоеше паничката, винаги пълна с овес и вода. Чакай, в нея още има малко храна! — И той се спусна й почна да се тъпчи с овес.
Но Дюнфин беше неспокойна.
— Да си вървим! — каза тя.
— Още няколко зрънца! — отвърна гъсокът. В същия момент той изкрещя и се спусна към вратата, но беше вече късно. Вратата се блъсна, господарката закачи отвън куката и те останаха затворени!
Бащата тъкмо беше извадил едно остро парче желязо от копитото на коня и галеше доволен животното, когато майката влезе бързо в конюшнята.
— Ела да видиш кого хванах! — каза тя.
— Чакай, майко, чакай! Погледни първо това! — отвърна бащата. — Сега разбрах какво му е било на коня.
— Струва ми се, че щастието пак ни се усмихва! — каза майката. — Представи си, големият гъсок, който изчезна през пролетта, трябва да е бил избягал с дивите гъски! Той се върна сега със седем диви гъсета. Влязоха в обора и аз ги затворих всичките.
— Чудесно! — възкликна Холгер Нилсон. — А най-важното е, че сега не можем да обвиняваме момчето, че е задигнало гъсока, когато е напуснало къщата.
— Така е. Но за съжаление ще трябва да ги заколим още тази вечер. След два дни е празникът Свети Мортен и ако ще ги продаваме в града, трябва да побързаме.
— Жалко е да заколим гъсока, щом се е върнал в къщи с цяло семейство! — каза Холгер Нилсон.
— Ако беше друго време, щях да го оставя жив. Но нали ще се местим оттук, затова не можем да държим гъски.
— Вярно — съгласи се бащата.
— Ела ми помогни да ги отнесем в къщи! — каза майката. Те излязоха й след малко момчето видя как баща му влезе в къщи с Дюнфин и Мортен под мишница.
— Палечко, ела ми на помощ! — викаше гъсокът както обикновено, когато се намираше в опасност, макар и да не знаеше, че момчето е толкова близо.
Нилс Холгерсон го чу, но не се помръдна От вратата на конюшнята. Бавеше се не защото щеше да бъде по-добре, ако заколят гъсока — това и през ум не му мина! — а защото, за да го спаси, трябваше да се покаже пред родителите си. Беше му много неприятно. „И без това им е тежко — мислеше си той. — Защо да им причинявам и тази нова скръб?“
Но когато вратата се затвори след гъсока, момчето се сепна. То се спусна през двора, прескочи дъбовия праг на вратата и се намери в пруста. Тук по стар навик свали дървените си обувки и се приближи до вратата на стаята. Толкова му беше неприятно да се покаже пред родителите си, че не се решаваше да почука. „От това зависи животът на гъсока Мортен — помисли си то, — най-добрия ти приятел, откакто напусна къщата.“ И в един миг то си спомни преживяното с гъсока по заледените езера, над бурното море и сред хищните зверове. Сърцето му се изпълни с благодарност и обич. То направи усилие над себе си и почука на вратата.
— Кой е? — попита баща му и отвори.
— Мамо, не коли гъсока! — извика момчето. В този миг гъсокът и Дюнфин, които лежаха вързани на скамейката, изкрякаха от радост и то разбра, че са живи.
Майка му също извика от радост:
— Колко си пораснал и колко си се разхубавил! Момчето продължаваше да стои на прага, защото не знаеше как ще го приемат.
— Слава богу, че се върна! — викаше майка му. — Влез! Влез!
— Добре дошъл! — поздрави го баща му и не можа да каже повече нито дума.
Но момчето все още стоеше на прага. То не разбираше как могат да се радват на такова джудже като него. Майка му се приближи, прегърна го и го привлече в стаята и чак тогава то забеляза какво е станало с него.
— Мамо, татко, аз съм голям, аз пак станах човек! — извика то.
LIV
Прощаване с дивите гъски
Сряда, 9 ноември
Сутринта момчето стана още по тъмно и тръгна към брега. Когато стигна край рибарското селце Смюге, още не бе се развиделило съвсем. Беше само. Преди да тръгне, отиде при гъсока Мортен и се опита да го събуди. Но белият гъсок отказа да напусне дома си. Без дума да продума, той мушна глава под крилото си и отново заспа.
Денят обещаваше да бъде хубав и ясен. Времето напомняше онзи пролетен ден, когато дивите гъски пристигнаха в Сконе. Морето лежеше тихо и неподвижно. Въздухът беше спокоен и момчето си мислеше, че дивите гъски ще пътуват добре.
То самото още не бе свикнало с новото си положение. Ту се смяташе за джудже, ту за човек. Като виждаше стена край пътя, страх го беше да продължи, докато не се увери, че зад нея не го дебне някой хищник. А после се смееше на себе си и се радваше, че е голямо и силно и че не трябва да се бои от нищо.
Когато стигна до брега, то се изправи в целия си ръст на пясъка, за да могат дивите гъски да го видят. Днес беше ден на голямо прелитане. Над него непрекъснато се чуваше крякане. То се усмихваше, като си мислеше, че никой не знае като него какво си казват птиците една на друга.
Зададоха се и диви гъски. Ятата следваха едно след друго. „Дано само моите гъски не си заминат, без да се сбогуват с мен!“ — мислеше си то. Много му се искаше да им разкаже какво е станало и да им се похвали, че пак е човек.
Показа се едно ято, което летеше по-бързо и крещеше по-високо от другите, и нещо му подсказа, че това е неговото ято. Но то вече не можеше да бъде така сигурно, както беше до преди един ден.
Ятото започна да лети по-бавно и да кръжи край брега. Момчето се убеди, че не се е излъгало, но не можа да си обясни защо те не кацат при него. Невъзможно е да не го виждат.
Опита се да ги извика така, както те се викаха. Но гласът отказа да му се подчини! Гърлото му не можеше да издаде същите звуци.
Чу, че Ака вика нещо отгоре, но не можа да я разбере. „Какво значи това? Нима дивите гъски са започнали да приказват другояче?“ — учуди се то.
Започна да им маха с шапката си и да тича покрай брега, като викаше:
— Тук съм. Где си? Това като че ли повече ги изплаши. Те се вдигнаха по високо и отлетяха към морето. Едва тогава момчето разбра всичко. Те не знаеха, че то е станало пак човек и не можаха — да го познаят!
А то не можеше да ги извика, защото хората не говорят езика на птиците. Не можеше нито да им каже нещо, нито да ги разбере.
Макар и да се радваше много, че се е освободило от магията, на момчето му беше мъчно да се раздели по такъв начин с добрите си приятели. То седна на пясъка и скри лице в ръцете си. Какъв смисъл имаше да ги гледа?
Ала скоро чу наблизо плясък на криле. На старата майка Ака й беше тежко да се раздели с Палечко и тя пак се бе върнала. И сега, когато момчето не се помръдваше от мястото си, тя се осмели да се приближи. После изведнъж го позна и кацна до него на брега.
Момчето извика от радост и прегърна старата Ака. Другите гъски го заобиколиха и почнаха да го галят с
