на ушите си. „Да не би това хлапе да мисли, че може да ме отърве от лисицата?“ — учуди се тя. Колкото и трагично да бе положението й, тя заквака весело, като че ли се смееше.
„Преди всичко то ще пропадне в някоя пукнатина на леда“ — помисли си тя.
Но макар че нощта беше тъмна, момчето ясно виждаше всички пукнатини и дупки на леда и смело ги прескачаше. Сега то имаше силните очи на джудже и можеше да вижда и на тъмно. Различаваше и езерото, и брега така ясно, както през деня.
Лисицата Смире стигна до края на леда и тъкмо когато се катереше по стръмния бряг, момчето й извика:
— Пусни гъската, дангалако!
Смире не разбра кой вика, но не си изгуби времето да се оглежда, а затича още по-бързо.
Сега лисицата навлезе в прекрасна букова гора и момчето я последва, без и през ума да му мине, че го заплашва някаква опасност. То само си спомняше с какво презрение го бяха посрещнали дивите гъски вечерта и много искаше да им докаже, че човекът все пак стои малко по-високо от всички други същества.
Момчето непрекъснато викаше на кучето да пусне плячката си.
— Що за куче си ти, та без срам крадеш цяла гъска? Пускай я веднага, инак ще видиш какъв бой ще ядеш! Пусни я, че ще кажа на господаря ти какво правиш!
Като разбра, че я смятат за куче, което се плаши от бой, на Смире й стана толкова смешно, че едва не изпусна гъската. Смире беше голям разбойник, не се задоволяваше да лови само плъхове и мишки по нивите, а се промъкваше и в чифлиците, за да краде кокошки и гъски. Знаеше, че в цялата околност се боят от нея. Такова смешно нещо не беше чувала досега.
Момчето тичаше толкова бързо, че дебелите буки сякаш се плъзгаха край него. То почна да настига Смире. Най-сетне се приближи толкова, че я хвана за опашката.
— Сега ще ти взема гъската! — извика то и задърпа с все сила. Но силите не му достигаха, за да спре Смире. Лисицата го повлече и около него се вдигна вихрушка от сухи букови листа.
Най после Смире като че ли разбра колко безопасен е преследвачът й Тя се спря, сложи гъската на земята и я настъпи с предните си крака, за да не може да хвръкне. После се приготви да й прегризе врата, но не можа да се въздържи да не подиграе хлапето.
— Тичай сега да се оплачеш на господаря ми, че ще убия гъската! — каза тя.
Момчето много се учуди, като видя острата муцуна и чу дрезгавия, злобен глас на кучето, което преследваше. Но беше толкова ядосано, че лисицата му се подиграва, та съвсем не се уплаши. Хвана още по-здраво опашката й, опря крак в корена на една бука и точно когато лисицата раззина уста над шията на гъската, задърпа с всички сили. Изненадана, Смире отстъпи няколко крачки и дивата гъска се освободи. Тя се вдигна тежко нагоре. Едното й крило беше наранено, та с мъка си служеше с него, а и не виждаше нищо в тъмната гора и беше безпомощна като слепец. Затова не можа да помогне на момчето. Тя намери една пролука между клоните и отлетя към езерото.
Сега Смире се хвърли към момчето.
— Щом изпуснах единия, ще хвана другия — каза тя и по гласа й пролича колко е ядосана.
— Хич на си въобразявай такова-нещо — каза момчето, зарадвано, че беше спасило гъската. То продължаваше да държи опашката и отскачаше с нея на другата страна, когато лисицата се опитваше да го хване.
В гората се изви такъв вихрен танц, че буковите листа се разхвърчаха на всички страни. Смире непрекъснато се въртеше, но и опашката й се въртеше, а момчето се бе хванало така здраво за нея, че лисицата не можеше да го хване.
Момчето беше толкова доволно от успеха си, че отначало само се смееше и се подиграваше на лисицата, но тя беше упорита като стар ловец, и момчето почна да се бои, че накрая ще го пипне. Тогава съгледа една млада бука, израсла тънка и висока като топола, бързайки да излезе час по-скоро на открито небе през покрива от клони на старите буки. То пусна бързо опашката на лисицата и се закатери по нея. Смире толкова се беше увлякла, че продължи да танцува около опашката си още известно време.
— Хайде, стига си танцувала! — викна й момчето.
Но Смире не можеше да понесе позора да изпусне такова малко хлапе, та легна под дървото да го дебне.
Момчето, възседнало едно тънко клонче, се чувствуваше много добре. Младата бука още не беше достигнала клоните на другите дървета. То не можеше да се прехвърли на друго дърво, а на земята не смееше да слезе. Трепереше от студ, боеше се да не премръзне и да изпусне клончето, а и очите му се затваряха за сън, но не смееше да заспи, за да не падне на земята.
Колко страшно беше през нощта в гората! Досега то не знаеше какво значи нощ. Всичко наоколо като че ли се бе вкаменило и нямаше никога да се съживи.
Почна да се разсъмва и момчето се зарадва, защото всичко придобиваше предишния си вид; но сега студът стана още по-остър, отколкото през нощта.
Когато най-после слънцето изгря, то не беше жълто, а червено. На момчето се стори, че е сърдито и то почна да се пита коя може да е причината. Дали не е защото в негово отсъствие нощта беше направила земята толкова студена и мрачна?
Слънчевите лъчи се сипеха на големи снопове, за да видят какво е направила нощта, и всичко се изчервяваше като че ли от срам. Облаците по небето, гладките като коприна стъбла на буките, покрити от малки преплетени клончета, сланата, която покриваше листата по земята — всичко заблестя и се зачерви.
Все повече и повече слънчеви лъчи заливаха земята и скоро ужасният страх от черната нощ изчезна. Светът не беше вече вкаменен, той в мит оживя. Черният кълвач с червената шийка зачука с клюна си стъблото на едно дърво. Катеричката изскочи от хралупата си; носейки орех, седна на едно клонче и почна да го гризе. Косът долетя с клечка в човката си, а сипката запя на върха на дървото.
Тогава момчето разбра, че слънцето бе казало на всички тези животинки:
— Събуждайте се и излизайте от къщурките си! Аз съм тук. Няма от какво да се боите.
Откъм езерото долетя крякането на дивите гъски, които се готвеха да отлетят. Скоро след това четиринадесетте гъски прелетяха над гората. Момчето се опита да ги извика, но те бяха толкова високо, че гласът му не достигна до тях. Те сигурно смятаха, че лисицата отдавна го е изяла и дори не помислиха да го потърсят.
Момчето едва не заплака от отчаяние, но сега слънцето грееше на небето, златножълто и весело, и вдъхваше смелост на целия свят. „Аз съм тук Нилс Холгерсон не се бой и не се тревожи за нищо“ — казваше то.
Играта на гъските
Понеделник, 21 март
В гората всичко си остана непроменено горе-долу толкова време, колкото е необходимо да закуси една гъска; но когато утрото вече преминаваше в предиобед, под гъстия покрив от клони се показа самотна дива гъска. Тя се въртеше боязливо между стъблата и клоните и летеше много бавно. Щом я видя, лисицата Смире напусна поста си под младата бука и се запромъква към нея. Дивата гъска не бягаше от лисицата, а летеше съвсем близо над нея. Смире подскочи високо, но не я достигна и гъската продължи към езерото.
Малко след това се показа друга гъска. Тя летеше по пътя на първата, но още по-ниско и по-бавно. И тя прехвръкна току над лисицата. Смире подскочи толкова високо, че докосна краката й с ушите си, но и тя се измъкна невредима и се плъзна като сянка към езерото. Не мина много време и се показа нова гъска. Тя летеше още по-ниско и по-бавно и като че ли още по-трудно се промъкваше между стъблата. Смире направи отчаян скок и за малко щеше да я хване, ала и тази птица се спаси.
Щом тя изчезна от погледа, зададе се четвърта гъска. Тя летеше извънредно бавно и тромаво и Смире смяташе, че ще може да я хване без особени мъчнотии; но сега тя се боеше от нова несполука и реши ла я остави да отмине. Гъската следваше пътя на предишните и точко когато беше над Смире, спусна се толкова ниско, че лисицата се подмами и скочи. Тя скочи толкова високо, че я докосна с лапа, но гъската бързо се отклони настрана и това й спаси живота.
