Смире не бе успяла още да си поеме дъх и ето че се зададоха три гъски една след друга. Те летяха също като другите и Смире се хвърляше високо към всичките, но не успя да хване нито една от тях.
След това дойдоха пет гъски, но те летяха по-добре от предишните и макар че също се опитваха да подмамят Смире да скочи, тя устоя на изкушението.
Мина доста дълго време, преди да се появи тринадесетата поред гъска. Тя летеше сама и беше много стара, със съвършено сива перушина. С едното крило тя сякаш не можеше да си служи както трябва и летеше много лошо, изкривена на една страна, като почти докосваше земята. Смире не само подскочи високо към нея, но я и проследи чак до езерото, като тичаше и скачаше; и този път обаче усилията й бяха напразни.
Четиринадесетата гъска беше много красива; тя беше съвсем бяла и когато размахваше големите си криле, сякаш сияние озаряваше тъмната гора. Щом я видя, Смире напрегна всичките си сили и скочи почти до клоните, но и бялата гъска се изплъзна под носа й и отлетя незасегната.
Известно време под буките беше спокойно. Цялото ято като че ли бе отлетяло.
Изведнъж Смире се сети за малкия пленник и вдигна очи към младата бука. Както и трябваше да се очаква, хлапето бе изчезнало. Но Смире нямаше време да мисли дълго за него защото сега откъм езерото пак се бе задала първата гъска, която летеше бавно както преди под свода от клони. Въпреки несполуките си Смире се зарадва на завръщането й и се втурна към нея с висок скок. Но в бързината си тя бе взела погрешна посока и скочи встрани от гъската.
След нея дойде втора, трета, четвърта, пета, докато не се изредиха всичките, накрая със сивата и голямата бяла гъска. Всички летяха бавно и ниско. Като наближаваха Смире, те се спускаха надолу, давайки вид, че се оставят да ги хване. И Смире ги гонеше и правеше грамадни скокове, но не можа да улови нито една от тях.
По-ужасен от тоя ден Смире не бе преживявала. Гъските кръжеха току над главата й, като непрекъснато я доближаваха и й се изплъзваха. Едри, хубави гъски, охранени но нивите и ливадите на Германия, те цял ден се носеха из гората, и то така близко до нея! Колко пъти само ги докосна и въпреки това с нито една от тях не можа да утоли глада си!
Зимата току-що си бе отишла и Смире си спомняше как дни и нощи бе бродила напразно, без да хване някаква плячка; прелетните птици бяха отлетели, мишките се криеха под замръзналата земя, а кокошките стояха затворени. И все пак гладът през зимата бе по-поносим от несполуките този ден!
Смире не беше млада лисица. Неведнъж кучетата бяха тичали по петите й, неведнъж куршуми пищяха край ушите й. Често е лежала скрита дълбоко в дупката си, докато ловджийските кучета претърсваха ходовете и за малко не я намираха. Но всичкият преживян страх през време на лов не можеше да се сравни с чувството, което тя изпитваше при сегашните си несполуки с дивите гъски.
Сутринта, когато започна играта, Смире беше толкова наперена, че гъските се смаяха, като я видяха. Тя обичаше да се докарва. Козината й беше лъскаво червена, гърдите й бели, муцуната черна, а опашката — разкошна, като от щраусови пера. Но на здрачаване козината на Смире вече бе сплъстена; тя цялата бе потънала в пот, очите й бяха загубили своя блясък, бе изплезила език, от устата й капеше пяна.
Следобед Смире беше толкова уморена, че й се виеше свят. Пред очите й се мяркаха само летящи гъски. Тя скачаше по слънчевите петна, които се мяркаха по земята, а веднъж дори и подир една нещастна пеперуда, която бе излязла от пашкула си твърде рано.
Дивите гъски продължаваха неуморно да летят. Те бяха решили да измъчват Смире целия ден. Не ги трогваше това, че е изнурена, изнемощяла, побесняла. Продължаваха да летят, макар да знаеха, че тя вече почти не ги вижда и че тича подир сенките им.
Едва когато Смире падна върху куп сухи листа, капнала от умора и съвсем отмаляла, почти издъхваща, те престанаха да я дразнят.
— Лисо, това да ти е за урок; да знаеш как си пати оня, който се осмелява да нападне Ака от Кебнекайзе! — изкрещяха й те на ухото и я оставиха най-сетне на мира.
III
Животът на дивите птици в чифлика
Четвъртък, 24 март
Точно през тези дни в Сконе стана едно събитие, за което много се говори и дори се писа във вестниците, но което мнозина смятаха за измислица, защото не можеха да си го обяснят.
Уловили бяха катеричка в лещака край брега на езерото Вомб и я бяха занесли в близкия чифлик. Всички в чифлика — и млади, и стари — се радваха на красивото животинче с рунтава опашка, любопитни умни очички и изящни малки лапички. Те се надяваха цяло лято да се любуват на пъргавите й движения, на ловкостта й да бели орехи и на веселите й игри. Веднага й приготвиха една стара клетка, която се състоеше от малка зелена къщичка и телено колело. Къщичката имаше врата и прозорче и трябваше да служи на катеричката за трапезария и спалня, затова в нея стъкмиха легло от листа и сложиха паничка мляко и няколко ореха. Теленото колело пък трябваше да й служи за място за игра; в него тя можеше да скача, да се катери и да се премята.
Хората смятаха, че катеричката е настанена чудесно и се чудеха защо тя не се чувствува добре. Стоеше тъжна и мрачна в едно ъгълче на стаичката си и от време на време се чуваше жалният й глас. Не се докосваше до яденето и нито веднъж не се завъртя в колелото.
— Още се бои — казваха хората от чифлика. — Утре, като попривикне, ще почне и да яде, и да играе.
По това време жените в чифлика се готвеха за някакъв голям празник. Точно тоя ден, когато уловиха катеричката, печеха хляба. И дали, тестото им не можа да втаса, или пък бяха закъснели, но трябваше да работят до късно през нощта.
В кухнята всички се суетяха и бързаха. Никой нямаше време да погледне какво прави катеричката. Но в къщата имаше една баба, която беше твърде стара, за да помага при печенето. Тя самата сьзнаваше това и все пак не й се искаше да стои съвсем безучастна. Мъчно й беше и затова не отиде да си легне, а седна до прозореца и се загледа навън. Поради горещината вратата на кухнята беше отворена и от нея на двора падаше сноп ярка светлина. Обграденият двор беше така добре осветен, че бабата различаваше дупките и пукнатините на отсрещната стена. Тя виждаше и клетката на катеричката, окачена точно там, дето светлината беше най-силна, и забеляза, че катеричката през всичкото време тича от къщичката на колелото и от колелото в къщичката, без да си почине нито миг. Бабата предположи, че животното е така неспокойно поради силната светлина.
В този двор между обора и конюшнята имаше широка, покрита порта за коли. Тя също беше осветена.
Не мина много време и бабата видя как през портата бавно влезе и почна да се промъква през двора едно малко хлапе, не по-високо от педя. То носеше дървени обуща и кожени панталони като другите ратаи. Бабата веднага разбра, че това е джудже, но никак не се изплаши. През целия си живот тя не бе виждала нито едно такова същество, но бе слушала, че джуджетата живеят из дворовете и носят щастие там, където се покажат.
Като се озова на постлания с калдъръм двор, джуджето се спусна право към клетката на катеричката. Ала клетката беше окачена много високо и то не можеше да я стигне. Тогава изтича до бараката, взе един прът, опря го на клетката и се покатери по него, също както моряците по въжетата. Като стигна до клетката, то почна да дърпа вратичката на зелената къщичка — искаше да я отвори. Но бабата седеше спокойна, защото знаеше, че децата бяха турили катанец на клетката, за да не би съседските деца да откраднат катеричката. Тя видя, че джуджето не можа да отвори вратата и че катеричката отиде на теленото колело. Там те водиха дълъг разговор. След като изслуша всичко, което катеричката имаше да му казва, джуджето се спусна по пръта на земята и избяга през портата.
Бабата не вярваше, че джуджето пак ще се покаже тази нощ, но за всеки случай остана до прозореца. След около един час то се върна. Тичаше с такава бързина, че краката му едва докосваха земята, и се насочи право към клетката. Бабата го виждаше много ясно с далекогледите си очи; виждаше също, че носи нещо в ръцете си, но не можеше да разбере какво. То остави на калдъръма това, което държеше в лявата
