например най-демократичната страна на света е Англия16, подчинена обаче на монархически режим, докато испано-американските републики, управлявани от републикански конституции, са подложени на най-тежък деспотизъм.
Следователно да си губи човек времето за правене на конституции е детинщина, излишно упражнение по реторика. Необходимостта и времето се заемат с изработването им, когато тези два фактора действат свободно. В един откъс, който политиците от всички латински страни би трябвало да научат наизуст, големият историк Макоули17 показва, че англосаксонците са постъпили точно така. След като обяснява ползите от закони, изглеждащи от позицията на чистия разум като смес от абсурди и противоречия, той сравнява дузините конституции, изчезнали в конвулсиите на латинските народи от Европа и Америка, с тази на Англия и разкрива, че тя с била променяна лека-полека, на части, по силата на непосредствени нужди и никога по спекулативни съображения. „Никаква грижа за симетрията и сериозна загриженост за ползата; никога да не се премахва някое недоразумение само защото е недоразумение; никога да не се правят нововъведения, освен ако не се почувства затруднение и тогава да се правят нововъведения, колкото да се премахне затруднението; никога да не се приема предложение, надвишаващо частния случай за разрешаване; това са правилата, които от времето на крал Джон до времето на Виктория са давали общата насока на обсъжданията в нашите двеста и петдесет парламента.“
Би следвало законите и институциите на всеки народ да се разглеждат поотделно, за да се докаже до каква степен са израз на нуждите на съответната народност и поради това не биха могли да претърпяват резки промени. Можем да философстваме например за предимствата и недостатъците на централизацията; като видим обаче как един народ с пъстър национален състав влага хилядагодишни усилия, за да стигне постепенно до нея; като установим, че една велика революция, поставила си за цел да разруши всички институции от миналото, е била принудена не само да уважава тази централизация, но и да я засили допълнително, тогава можем да си направим извод, че тя е родена от неотложни нужди и че даже е условие за съществуване, и да съжалим за ограничения им ум политиците, говорещи за разрушаването й. Ако предположим, че тяхното мнение се наложеше, то подобен успех би дал началото на дълбока анархия18, способна впрочем да доведе до нова и по-тежка от предишната централизация.
Да обобщим от казаното дотук, че средството за дълбоко въздействие над душата на тълпите не трябва да се търси в институциите. Редица страни, като САЩ, процъфтяват чудесно с демократични институции, докато други, като испано-американските републики, живуркат в най-жалка анархия, макар и с подобни институции. Тези институции са еднакво чужди както на величието на едните, така и на упадъка на другите. Народите си остават подвластни на своя характер и всички институции, непреминали през точния калъп на този характер, са само дреха назаем, временна маскировка. Разбира се, били са и ще бъдат предизвикани кървави войни, бурни революции, за да бъдат налагани учреждения, на които се приписва свръхестественото свойство да създават щастие. Ето защо би могло да се каже в някакъв смисъл, че институциите въздействат върху душата на тълпите, щом пораждат такива бунтове. Но ние знаем, че в действителност, тържествуващи или победени, те не притежават никаква добродетел сами за себе си. Стремежът към завоюването им следователно не е нищо друго освен преследване на илюзии.
Сред основните господстващи представи в наше време е и тази, според която просветата има едно сигурно постижение — прави хората по-добри и дори равни. Поради самото му повтаряне това твърдение се превърна в една от най-непоклатимите догми на демокрацията. Да се посегне на тях днес, би било толкова трудно, колкото да се посегнело едно време на църковните догми. Но и в това отношение, както и в много други демократичните идеи се оказват в дълбок разрез с данните на психологията и на опита. Редица видни философи, включително Хърбърт Спенсър, са доказали без затруднение, че просветата не прави човека нито по-морален, нито по-щастлив, че не променя наследствените му нагони и увлечения и че може, ако е зле ръководена, да стане много по-опасна, отколкото полезна. Статистиците идват на помощ на тези разбирания, съобщавайки ни, че колкото повече образованието става всеобщо, или поне някакво образование, толкова повече нараства престъпността; че най-страшните врагове на обществото, анархистите, често излизат от редиците на отличните ученици. Един изтъкнат правист, г-н Адолф Гийо, отбелязваше, че понастоящем на 3000 образовани престъпници отговарят 1000 необразовани и че за петдесет години престъпността е нараснала от 227 на 100 хиляди жители на 552, или увеличение от 143 процента. Той и колегите му отбелязват също, че престъпността расте предимно при младежите, сменили патроната с държавно училище.
Естествено никой никога не е твърдял, че правилно ръководеното образование не може да даде твърде полезни практически резултати ако не за усъвършенстване на морала, то поне за развитие на професионалните качества. За съжаление латинските народи, най-вече през последните трийсетина години, изградиха просветната си система върху твърде погрешни принципи и независимо от забележките на изявени личности упорстват в жалките си опити. Лично аз показах в различни трудове19, че съвременното ни образование превръща във врагове на обществото мнозина от получилите го и ражда много последователи на най-лошите форми на социализма.
Първата опасност от това образование, съвсем справедливо определяно като латинско, е, че се основава на една фундаментална психологическа грешка, а именно — да си въобразяваш, че рецитирането на учебниците развива интелигентността. От този момент се мъчиш да научиш от тях възможно най-много; и ето че от първоначалното училище до преподавателската или докторската степен единственото занимание на младежа е да поглъща съдържанието на книгите, без никога да изпита мнението или инициативността си. За него просветата се състои в рецитиране и изпълнение. „Да учиш уроци, да знаеш наизуст някоя граматика или кратък граматически курс, да повтаряш и подражаваш точно — писа г-н Жюл Симон, бивш министър на просвещението, — ето ви забавно образование, в което всяко усилие е духовен устрем пред безпогрешността на учителя и не води до нищо друго, освен до това да ни ограничи и направи безпомощни.“
Ако това образование беше само безполезно, бихме се ограничили със съжаление към горките деца, на които, вместо толкова необходими неща, предпочитат да им преподават родословието на синовете на Клотер, битките за Ньострия и Остразия или зоологически класификации; но то съдържа много по- сериозната опасност да вдъхне на образования по този начин неудържимо отвращение от социалния му статус и силно желание да излезе от него. Работникът вече не иска да е работник, селянинът — да е селянин, а последният буржоа не вижда друга възможна кариера за синовете си, освен държавните служби. Вместо да подготвя хора за живота, училището ги подготвя единствено за обществени длъжности, където сполуката не изисква и отблясък от инициативност. На най-ниското стъпало на обществената стълбица то създава тези армии от недоволни от участта си пролетарии, вечно готови за бунт; на върха й — нашата лекомислена буржоазия, едновременно скептична и доверчива, просмукана от някакво суеверно доверие в държавата — провидение, която обаче тя непрекъснато порицава, обвинявайки винаги правителството за собствените си грешки и неспособна да предприеме каквото и да било без намесата на властта.
Държавата, фабрикуваща с помощта на учебници всички тези дипломанти, може да използва само малцина от тях, а другите оставя по правило без работа. И тя трябва да се примири да храни първите и да си спечели за врагове вторите. От върха до дъното на обществената пирамида величественото дипломирано множество обсажда днес примамливите постове. Много трудно един посредник ще намери агент да го представя в колониите, затова пък хиляди кандидати са се устремили към най-скромните държавни служби. Само департаментът Сена наброява 20 хиляди безработни учители и учителки, които, презиращи полето и цеха, се обръщат към държавата, за да оцелеят. При стеснения кръг избрани този на недоволните е по необходимост огромен. Те пък са узрели за всякакви революции, независимо под чие водачество и в името на каква цел. Придобиването на неизползваеми познания е сигурен начин за превръщане на човека в бунтар20.
Явно е твърде късно да се върви срещу такова течение. Едничък опитът, последен възпитател на народите, ще се нагърби да ни разкрие нашата грешка. Само той ще успее да докаже нуждата от заместване на нашите отблъскващи учебници, на жалките ни конкурси с професионално образование,
