Типичното за тълпите въображение, както при всички същества, лишени от участието на разсъдъка, е склонно към дълбока впечатлителност. Образите, предизвикани в съзнанието им от човек, събитие, случай, почти носят яркостта на реалните неща. Тълпите са донякъде в положението на спящия, чийто временно приспан разум пропуска в съзнанието крайно напрегнати картини, които бързо биха се разпръснали при контакт с разсъдъка. Неспособни на размисъл и на съждение, тълпите не познават правдоподобното; а известно е, че най-неправдоподобните неща смайват най-силно.
Затова и чудотворното и легендарното в събитията винаги поразяват най-силно тълпите. В действителност чудотворното и легендарното са истинските опори на една цивилизация. В историята привидността е играла много по-силна роля от реалността. Тук нереалното господства над реалното.
Познаващи само образното мислене, тълпите се оставят да бъдат впечатлени само от образи. Единствено те ги плашат или привличат и прерастват в подтик за действие.
Оттук и постоянното огромно влияние върху тълпите па театралните постановки, показващи образа (картината) в най-чистия му вид. Едно време хляб и зрелища олицетворявали идеала за щастие за римския плебс. С течение на вековете този идеал малко се е променил. Нищо не смайва по-силно народното въображение от една театрална пиеса. Цялата зала едновременно изпитва едни и същи емоции и ако те не се превръщат веднага в действия, то е, защото най-несъзнаващият зрител не може да не си даде сметка, че е жертва на илюзия и че се е смял или плакал на измислени преживявания. Понякога обаче внушените чрез образите чувства са прекалено силни, за да се удържи стремежът им, подобно на обикновените внушения, да се превърнат в действия. Широко известен е случаят с онзи народен драматичен театър, където се принудили да охраняват при излизането му артиста в ролята на предателя, за да го спасят от набезите на зрителите, възмутени от въображаемите му престъпления. Мисля, че това е един от най-показателните примери за умственото състояние на тълпите и преди всичко за лесната им податливост на внушения. За тях нереалното е почти толкова важно, колкото реалното.
На народното въображение се основават мощта на завоевателите и силата на държавите. На тълпите трябва да се въздейства, за да бъдат поведени. Всички велики исторически събития: раждането на будизма, на християнството, на исляма, Реформацията, революцията и в наше време — заплашителното нашествие на социализма, са преките или далечни последици от силни впечатления, произведени върху въображението на тълпите.
Нека добавим, че големите държавници от всички времена и във всички страни, включително абсолютните деспоти, са виждали в народното въображение опора на своето могъщество. Те никога не са се опитвали да управляват срещу него. „Приех католицизма — казваше Наполеон в Държавния съвет — и успях да завърша войната във Вандея; направих се на мюсюлманин и се установих в Египет; превръщайки се в ултрамонтанист, спечелих италианските свещеници. Ако управлявах еврейския народ, щях да възстановя Соломоновия храм.“ Никога, може би от времето на Александър и Цезар насам, никой велик човек не е разбрал по-добре как трябва да се въздейства на въображението на тълпите. Да го поразява, било негова постоянна грижа. Мислел за това, когато побеждавал. Когато държал речи и слова, при всяко свое начинание. Тази мисъл не го напускала и на смъртното му ложе.
Как да бъде впечатлено въображението на тълпите? Ще разберем не след дълго. Нека кажем още отсега, че целта е непостижима чрез нарочни демонстрации за величие върху съобразителността и разсъдъка. На Антоний не му била нужна учена реторика, за да възбуди народа срещу убийците на Цезар. Той прочел пред него завещанието му и му показал трупа му.
Всичко, което смайва въображението на тълпите, се явява като грабващ и чист образ, освободен от допълнително тълкувание или пък придружен единствено от няколко чудотворни деяния: голяма победа, голямо чудо, голямо престъпление, голяма надежда. Важното е нещата да се представят наведнъж и без никога да се посочва произходът им. Сто малки престъпления или сто малки произшествия изобщо не са в състояние да поразят въображението на тълпите; докато едно само сериозно престъпление, една- единствена катастрофа ще ги поразят дълбоко, дори резултатите от тях да са безкрайно по-малко смъртоносни от всичките сто малки произшествия. Голямата епидемия от инфлуенца в Париж, повалила пет хиляди души за няколко седмици, не засегна кой знае колко народното въображение. Действително тази истинска хекатомба не се изразяваше чрез някакъв видим образ, а само чрез всекидневните статистически данни. Някое произшествие, при което вместо тези пет хиляди биха загинали само петстотин — в същия ден, на някой площад, в резултат на ясно виждащо се събитие, например падането на Айфеловата кула, би произвело огромно впечатление върху въображението. Вероятната гибел на един презокеански кораб, смятан, поради липса на информация, за потънал в морето, се отрази дълбоко в продължение на осем дни на въображението на тълпите. Същевременно официалните статистики показват, че хиляда големи кораба са изчезнали през същата година. Тълпите не се развълнуваха нито за миг от тези последователни загуби, по друг начин различни като погубени живи хора и стоки.
Изводът — не фактите сами по себе си стряскат народното въображение, а именно начинът, по който се проявяват. Трябва тези факти чрез бих го нарекъл сгъстяване да предизвикат някой завладяващ образ, който изпълва и подчинява съзнанието. Да познаваш изкуството на въздействието върху въображението на тълпите, значи да познаваш изкуството да ги ръководиш.
Четвърта глава
Религиозни форми, които придобиват всички убеждения на тълпите
Видяхме, че тълпите не разсъждават, че приемат или отхвърлят идеите без разграничение, че не понасят нито спор, нито противоречие, че въздействащите им влияния са пълни господари на сетивното им поле със стремеж към бързо превръщане в действия. Показахме, че умело обработените тълпи са готови на саможертва в името на внушения им идеал. Видяхме, най-после, че познават само буйните и трайни чувства. Симпатията при тях бързо се превръща в обожаване, а едва породилата се неприязън — в омраза. Тези всеобщи показатели позволяват да се досетим за природата на техните убеждения.
При изучаване отблизо убежденията на тълпите както в епохи, белязани от вярата, така и при големите политически бунтове, например тези от миналия век, откриваме, че такива убеждения неизменно придобиват специална форма, която не мога да определя по-точно, ако не я нарека религиозно чувство.
Това чувство се характеризира по твърде прост начин: обожание към смятано за висше общество, боязън от приписваното му могъщество, сляпо подчинение на заповедите му, невъзможност да се обсъждат неговите догми. Желание за разпространението им, склонност да се смятат за врагове всички, които отказват да ги възприемат. Независимо дали е насочено към някой невидим бог, към някой каменен идол, към герой или политическа идея, подобно чувство си остава винаги религиозно като същност. Тук участват и свръхестественото и чудотворното. Тълпите обвиват с еднаква загадъчна сила както политическата формула, така и вожда победител, който мигновено ги фанатазира.
Човек не е религиозен само като почита някое божество, а и когато отдава всички сили на духа, цялата подчиненост на волята си, пламенния фанатизъм в служба на една кауза или на едно същество, превърнало се в цел и посока на чувствата и действията.
Нетърпимостта и фанатизмът обикновено вървят ръка за ръка с религиозното чувство. Те са неизбежни у тези, които вярват, че познават тайната на земното или човешкото щастие. Тези две черти се откриват у всички хора в колектив, щом някакво убеждение ги разбунтува. Якобинците от времето на терора били също толкова убедено религиозни, колкото католиците на Инквизицията, а жестокият им плам се пораждал от същия източник.
Убежденията на тълпите приемат присъщите на религиозното чувство черти, като: сляпо подчинение, бясна нетърпимост, нужда от бурна пропаганда; следователно можем да твърдим, че всичките им вярвания са религиозни по форма. Героят, когото тълпата приветства, е наистина бог за нея. Такъв е бил Наполеон в продължение на петнайсет години и никога божество не се е радвало на по-предани последователи, нито е изпращало с по-голяма лекота хора на смърт. Боговете на езичеството и на християнството никога не са упражнявали по-пълна власт над душите.
