провинцията той открил един от тях, когото от 45 минути напразно жилел с най-упоритите си доводи: седмия заседател, пръв на втория ред. Безнадеждна работа! Изведнъж, посред едно завладяващо изпълнение, Лашо спира и се обръща към председателя на углавния съд: «Г-н Председател, казва той, бихте ли накарали да дръпнат пердето, там отсреща? Слънцето заслепява господин седмия заседател.» Седмият заседател се изчервил, усмихнал се, благодарил. Бил спечелен за защитата.“
Мнозина писатели, и то от най-изявените, в последно време подлагат на остра критика институцията на съдебните заседатели, така или иначе, единствена защита срещу действително твърде честите грешки на една неконтролирана каста39.
Едни биха искали състав от заседатели, подбрани само от начетените слоеве; но вече доказахме, че и в този случай решенията биха били еднакви с издаваните понастоящем. Други, основаващи се на грешките, допуснати от съдебните заседатели, биха желали премахването им и замяната им със съдии. Ала как могат те да забравят, че грешките, за които се обвиняват заседателите, са винаги първоначални съдийски грешки, щом като предаденият на заседателите обвиняем е бил сметнат за виновен от няколко магистрати: следователя, прокурора на републиката и обвинителното отделение. И не виждат ли тогава, че ако той е бил окончателно осъден от съдии вместо от съдебни заседатели, обвиняемият би загубил единствения си шанс да бъде признат за невинен? Грешките на заседателите в началото винаги са съдийски грешки. Така че само на магистратите трябва да се сърдим в случай на нечувани чудовищни съдийски грешки, като осъждането на онзи доктор „Х…“, преследван от един наистина доста ограничен следовател по обвинение на някакво полунормално момиче, набедило лекаря, че го е накарал да абортира за 30 франка, за което той щеше да бъде изпратен на заточение, ако не беше взривът от обществено недоволство, предизвикал незабавното му помилване от държавния глава. Почтителността на осъдения, обявена от всичките му съграждани, правеше видима грубата грешка и самите магистрати я признаваха; и все пак, подчинявайки се на кастовото чувство, положиха усилия да предотвратят помилването. При всички аналогични дела, обкръжени от технически подробности, от които нищо не могат да разберат, съдебните заседатели естествено слушат прокуратурата, водени от разсъждението, че в края на краищата делото е било разследвано от свикнали на всички тънкости магистрати. В такъв случай кои са истинските автори на грешката: заседателите или магистратите? Да пазим ревниво съдебните заседатели. Те вероятно съставляват единствения вид тълпа, незаменим от никаква индивидуалност. Само те могат да омекотят безмилостните изисквания на закона, който, принципно еднакъв за всички, трябва да е сляп и да не познава частните случаи. Непристъпен за състраданието и осланящ се единствено на текстовете, с професионалната си твърдост съдията би наказал с една и съща присъда и крадеца убиец, и бедното момиче, подтикнато към детеубийство от бягството на прелъстителя й и нищетата; в същото време заседателите инстинктивно усещат, че прелъстеното момиче е много по-малко виновно от прелъстителя, който обаче убягва от закона, и че тя заслужава снизходителност.
След като познавам психологията на кастите и психологията на останалите категории тълпи, не виждам положение, при което, ако съм несправедливо обвинен в престъплете, бих предпочел да си имам работа със съдии, отколкото със съдебни заседатели. С вторите бих имал много повече шансове да бъда оневинен, отколкото с първите. Да бъдем бдителни пред мощта на тълпите, но още повече пред тази на някои касти. Едните могат да се оставят да бъдат убедени, другите не отстъпват никога.
Четвърта глава
Изборните тълпи
Изборните тълпи, т.е. общностите, призвани да изберат изпълняващите редица длъжности, образуват хетерогенни групи; но тъй като изявата им е само в една определена насока — избор между различни кандидати, при тях се наблюдават само някои от досега описаните признаци. Най-характерните за тях са слабата склонност към съждение, отсъствието на критичен дух, раздразнимостта, лековерието и простотата. В решенията им откриваме също влиянието на вождовете и ролята на досега изброените фактори: твърдение, повторение, обаяние и заразителност.
Нека разгледаме начините те да бъдат съблазнени. Психологията им ясно ще се очертае от най- сполучливите средства за целта.
Първото качество, което кандидатът трябва да притежава, е обаянието. Личното обаяние може да бъде заместено единствено от авторитета на богатството. Талантът, дори геният, не са елементи на успеха.
Тази необходимост кандидатът да бъде обаятелен, да съумее впоследствие да се наложи безусловно, е от решаващо значение. Ако избирателите, предимно работници и селяни, посочват така рядко някого от своите за представител, то е, защото произлезлите от редиците им личности за тях са напълно лишени от обаяние. Посочат ли равен на тях човек, то е само по странични причини, например да се излезе срещу някоя знаменитост, срещу могъщ работодател, в чиято всекидневна зависимост се намира избирателят и така си създава илюзията, че се превръща, макар и за миг, в негов господар.
Да има обаяние обаче не е достатъчно, за да е сигурен успехът на кандидата. Избирателят държи да види как ласкаят ламтежите и суетата му; кандидатът трябва да го засипе с екстравагантни ласкателства, да не се колебае да му обещава най-невероятни неща. Говори ли пред работници — да използа всички възможни клетви за заклеймяване на работодателите им. Що се отнася до противниковия кандидат, ще се помъчим да го смачкаме, като с помощта на твърдението, повторението и заразителността го изкарваме последен негодяй и че за никого не са тайна многото му престъпления. От само себе си се разбира, че е безсмислено да се търси и сянка от доказателство. Ако противникът не познава добре психологията на тълпата, той ще потърси аргументи за оправдание, вместо просто да отговори на клеветническите твърдения с други, също клеветнически твърдения; от този момент нататък шансовете му за победа са нулеви.
Писмената програма на кандидата не бива да е много твърда, защото противниците му биха могли да му я противопоставят по-късно; затова пък устната му програма не трябва да се бои от крайности. Могат без страх да се обещават най-значими реформи. Тези преувеличения произвеждат голям ефект за момента, а в бъдеще не задължават с нищо. Всъщност избирателят ни най-малко не иска да знае впоследствие дали избраникът е спазил направената и харесала се декларация, която се предполага, че е основа на избора.
Тук разпознаваме всички фактори за убеждаване, описани по-горе. Ще ги преоткрием и във въздействието на думите и формулите, чието могъщо господство вече показахме. Ораторът, умеещ да ги използва, направлява по своя воля тълпите. Изрази като „подлият капитал“, „мръсните експлоататори“, „прекрасният работник“, „обобществяването на богатствата“ произвеждат винаги един и същ ефект, макар и вече да са се поизтъркали. Този кандидат обаче, който е в състояние да открие нова формула, добре изчистена от точен смисъл и съответно приспособима към най-разнообразни стремежи, постига неизбежен успех. Кървавата Испанска революция от 1873 г. се осъществи благодарение на една от онези вълшебни думи със сложен смисъл, които всеки може да тълкува според собствената си надежда. Един съвременен писател разказа как се е зародила тя и разказът му заслужава да бъде предаден.
„Радикалите се бяха досетили, че една унитарна република означава монархия с друго лице и за да им угодят, Кортесите бяха гласували единодушно федералната република, без нито един от гласувалите да може да каже за какво става дума. Ала всички бяха очаровани от формулировката и тя ги довеждаше до полуда, до опиянение. Току-що на Земята се бе установило царството на добродетелта и щастието. Републиканец, чийто противник не му признаваше званието «федералист», се засягаше като от смъртна обида. Хората по улиците се поздравяваха с думите: «Здравей и да живее Федералната република!» След което се запяваха химни за светата недисциплинираност и самостоятелността на войника. Какво толкова беше «Федералната република»? За едни тя означаваше равноправие за провинциите, учреждения, подобни на американските, или административна децентрализация; други се стремяха към унищожаването на всякаква власт, към скорошното начало на великата социална ликвидация. Социалистите от Барселона и Андалусия изповядваха пълния суверенитет на общините, възнамеряваха да дадат на Испания десет самоуправляващи се града по римски образец, които да са си единствени законодатели, премахвайки същевременно и армията, и жандармерията. Не след дълго видяхме как бунтът в южните провинции обхваща град след град, село след село. Направеше ли някоя провинция своето пронунсиаменто, първата му грижа беше да разруши телеграфа и жп линиите, за да прекъсне всичките си връзки със съседите и с Мадрид. Нямаше забутано градче, което да не смята да кара посвоему. Федерализмът бе отстъпил на груб,
