устойчиво. Това са варвари.
После времето свършва своето. Лека-полека се осъществява действието на сходната среда, повтарящите се кръстосвания, необходимостта от съвместен живот. Сборът от различаващи се единици започва да се претапя и да образува племе, тоест някакъв агрегат, надарен с общи черти на характера и чувства, които наследствеността постепенно ще затвърди. Тълпата е станала народ и този народ ще може да излезе от варварството.
И все пак той ще излезе напълно от него едва когато, след дълги усилия, безкрайно подновяващи се борби и безбройни връщания към началото, ще е придобил някакъв идеал. Същността на идеала е без значение. Дали ще е култът към Рим, могъществото на Атина или триумфът на Аллах, той ще е достатъчен да придаде на всички членове на формиращото се племе съвършено единство от чувства и мисли.
В този момент може да се роди една нова цивилизация със свои институции, вярвания и изкуства. Увлечено от мечтата си, племето ще добие последователно всичко, което придава блясък, сила и величие. Безспорно то пак ще е тълпа в определени положения, но зад подвижните и изменчиви признаци на тълпите ще стои онзи здрав субстрат — душата на племето, който рязко ограничава клатушканията на един народ и слага ред в случайността.
Изиграло обаче градивната си роля, времето започва онова разрушително дело, на което са подвластни и боговете, и хората. Достигнала известна степен на мощ и сложност, цивилизацията спира растежа си, а щом не се развива, тя е осъдена на бърз залез. Часът на старостта скоро ще удари.
Този неизбежен час винаги е белязан от отслабването на идеала, поддържал дотогава народностната душа. Колкото повече избледнява той, толкова повече започват да се тресат всички религиозни, политически или обществени градежи, вдъхновени от него.
С постепенното изчезване на идеала й народността губи все повече и повече елементите на своята сплотеност, единство и сила. Може отделният индивид да израства като личност и ум, но заедно с това и колективният егоизъм на племето е заменен от достигналия прекомерни измерения личен егоизъм, придружен от излиняването на характера и намаляването на способностите за действие. Онова, от което е израснал един народ, една общност, един блок, се превръща в крайна сметка в сбор от разединени индивиди, все още временно и изкуствено поддържан от традициите и институциите. Точно тогава, разделени от интереси и стремежи, загубили вече способност да се управляват, хората искат да бъдат ръководени и в най-дребните си постъпки, а държавата упражнява поглъщащото си влияние.
С окончателната загуба на предишния идеал народността загубва накрая и душата си. Тя вече е само множество от отделни хора и се връща към началното си състояние: състоянието на тълпа. В нея са събрани всички преходни черти на тълпата, без състоятелност и без бъдеще. Цивилизацията вече не се крепи на нищо и попада в зависимост от всякакви случайности. Плебсът е цар и варварите настъпват. Цивилизацията все още може да създава впечатление за блясък, защото запазва външната фасада, сътворена от дълго минало, но в действителност това е една проядена и вече от нищо неподдържана сграда, която ще се сгромоляса при първата буря.
Преход от варварството към цивилизацията по следите на някоя мечта, последван от упадък и смърт, щом тази мечта загуби силата си — така протича жизненият кръговрат на един народ.
Информация за текста
© 2002 Христо Христов Гутев, превод от френски
Gustave Le Bon
La psychologie des foules, 1895
Сканиране: Петър Копанов
Редакция: novinia, 2009
Издание:
Гюстав Льо Бон. Психология на тълпите
Жарава, 2002
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12595]
Последна редакция: 2009-07-01 21:58:27
1
Нищо в този труд, чието първо издание се появи през 1895 г., не е променено. Изложените тук идеи, които тогава изглеждаха доста парадоксални, днес звучат класически. „Психология на тълпите“ беше преведена на много езици: английски, немски, испански, руски, шведски, чешки, полски, турски, арабски, японски и т.н.
2
Всъщност и най-изкусните му съветници не успели да я схванат. Талейран3 му писал, че „Испания посреща войниците му като освободители“. А тя ги е посрещнала като диви зверове. Един познавач и психолог на наследствените родови инстинкти би могъл лесно да го предвиди. — Б.а.
3
Талейран-Перигор, Шарл Морис (1754–1838) — именит френски дипломат.
4
Малцината автори, занимавали се с психологическо изучаване на тълпите, са го правели, както посочих по-горе, единствено от криминална гледна точка. Тъй като съм посветил само една кратка глава на тази тема, ще препратя читателя към студиите на г-н Тард и брошурата на г-н Зигел „Престъпните тълпи“. Този труд не съдържа и една само лична мисъл на автора, а е компилация от ценни за психолозите факти. Впрочем моите заключения за престъпността и за морала на тълпите изцяло противоречат на тези двама, посочени от мен писатели.
В различните мои трудове, включително в „Психология на социализма“, ще се открият някои последици от законите, направляващи психологията на тълпите. Те могат да бъдат използвани, между другото, по най-различни въпроси.
Г-н А. Жевер, директор на Кралската консерватория в Брюксел, установи неотдавна едно забележително приложение на законите, изложени от нас, в свое произведение за музиката и които закони той много точно определя като „изкуство на тълпите“. „Именно Вашите две книги, писа ми този прочут професор, изпращайки ми изследването си, ми дадоха решението на един проблем, който доскоро считах за неразрешим: странния усет на всяка тълпа за някое музикално произведение, независимо ново или старо, местно или чуждо, обикновено или сложно, стига да е изпълнено красиво и дирижирано от въодушевен диригент.“ Г-н Жевер показва по възхитителен начин защо „една творба, която именити музиканти, четящи партитурата в тишината на кабинетите си, не са разбрали, понякога ще бъде мигновено почувствана от аудитория, чужда на каквато и да е техническа култура.“ Той обяснява с голяма убедителност и защо тези естетически впечатления не оставят никаква следа. — Б.а.
