Заедно с това, блуждаеща безспир по ръба на несъзнаваното, изтърпяваща всички внушения, задвижена от силата на чувствата, която характеризира съществата, неподдаващи се на разумни влияния, лишена от критичен дух, тълпата не може да се изяви другояче, освен като крайно доверчива. Невероятното не съществува за нея и точно това трябва да си припомним, за да разберем лекотата, с която се създават и разпространяват най-големите небивалици7.
Създаването на така свободно разпространяващите се сред тълпите легенди е резултат не само на пълна доверчивост, но и на страхотните изопачавания на събитията във въображението на събрани на едно място индивиди. Най-обикновеното събитие веднага се изкривява, щом се пречупи през погледа на тълпата. Тя мисли образно, а всеки възникнал образ води цяла редица от други образи след себе си, без никаква логична връзка с първоначалния. Ние лесно възприемаме такова състояние, като се сещаме за чудноватите върволици от идеи, до които понякога ни довежда споменаването на нещо.
Разумът посочва колко разпокъсани са тези образи, но тълпата не го вижда; и онова, което изопачаващото й въображение прибавя към събитието, тя ще го обърка със самото събитие. Неспособна да различи субективното от обективното, тя приема за реални събудените в ума й образи, намиращи се в далечна връзка с наблюдавания обект.
Деформациите, на които тълпата подлага някакво събитие, на което е свидетел, на пръв поглед би следвало да са безбройни и многозначни поради твърде различния темперамент на съставящите я хора. Нищо подобно. Като следствие от увеличаването деформациите са еднотипни и еднозначни за всички отделни личности от общността. Първото изкривяване, възприето от един от тях, вече образува сърцевината на заразителното внушение. Преди да се появи на ерусалимските стени пред всички кръстоносци, свети Георги, естествено, е бил видян само от един от присъстващите. Чрез внушение и разпространяване от човек на човек съобщеното чудо било незабавно прието от всички.
Такъв с механизмът на тези колективни халюцинации, така често срещащи се в историята и които сякаш носят всички класически белези на достоверността, щом става дума за явления, установени от хиляди хора.
Умственото равнище на единиците, съставляващи тълпата, не противоречи на този принцип. Това равнище е без значение. Влязат ли в тълпата, и невежата, и ученият човек стават еднакво неспособни за наблюдение.
Тезата може да се стори парадоксална. За доказването й трябва да се приведат многобройни исторически факти, а за това не биха стигнали няколко тома.
Но понеже не искам да оставя читателя с впечатление за твърдения без доказателства, ще му посоча само няколко случайно избрани примера от всички възможни за цитиране.
Следващият случай е един от типичните, защото е изваден от колективни халюцинации, развихрили се сред тълпа от най-различни категории хора, както невежи, така и образовани. Той е преразказан случайно от лоцман Жюлиен Феликс в книгата му за морските течения.
Фрегатата „Красавицата“ кръстосвала морето, за да открие корветата „Люлката“, от която я откъснала силна буря. Било посред бял ден и слънцето осветявало навсякъде. Изведнъж морякът от наблюдателницата съобщава за изгубил се кораб. Екипажът насочва поглед към указаното място и всички, офицери и моряци, виждат ясно един сал, натоварен с хора и влачен от плавателни съдове, над които се носели сигнали за бедствие. Адмирал Дефосе заповядал да оборудват един кораб, който да се притече на помощ на корабокрушенците. Докато се приближавали, моряците и офицерите от спасителния съд виждали „тълпи от хора, които се вълнували и протягали ръце, а до ушите им достигал глухият и неясен шум от много гласове“. Щом стигнали до мнимия сал, те се озовали чисто и просто пред няколко клона от дървета, покрити с листа и изтръгнати от близкия бряг. Халюцинацията се изпарява пред толкова осезаема очевидност.
Този пример разкрива доста ясно механизма на колективната халюцинация, така както го обяснихме. От една страна, внимателно изчакваща тълпа; от друга — внушение, отправено от патрула, който съобщава за изгубил се в морето кораб, внушение, предало се от човек на човек и прието от всички присъстващи, офицери и моряци.
Не е нужно една тълпа да е многолюдна, за да изчезне свойството й да вижда правилно, а истинските неща да замества с халюцинации без връзка с тях. Няколко души, събрани заедно, образуват тълпа и дори да са известни учени, всички те приемат белезите на тълпите по повод на теми извън специалността им. Наблюдателността и критичният дух, които всеки един от тях притежава, изчезват. Един остроумен психолог — г-н Давей, ни дава доста любопитен пример в тази връзка, разказан в „Годишници на психологическите науки“ и заслужаващ да бъде представен тук. Г-н Давей, след като събрал изявени наблюдатели, сред които и един от първите учени на Англия — г-н Уолъс, и след като оставил гостите си да проверят предметите и да поставят знаци където искат, изпълнил пред тях всички класически сеанси на спиритистите: извикване на духове, писане на плочи и т.н. След това, като получил от прочутите си зрители потвърждения, че наблюдаваните явления не е можело да бъдат постигнати по друг начин, освен със свръхестествени средства, той им открил, че те са резултат от съвсем прости хитрости. „Най-учудващото във фокусничеството на г-н Давей — пише разказвачът — не е магията на самите фокуси, а крайно слабите отговори, които непосветените свидетели открили между тях. Така че, казва той, свидетелите могат да кажат много и положителни неща, които са съвършено грешни, но резултатът от които е, че ако описанията им се приемат като верни, описаните от тях явления са необясними с хитрости. Откритите от г-н Давей методи били толкова прости, че се изненадваме от дързостта му да ги прилага; той обаче е притежавал такава власт над тълпата, че е успявал да я убеди, че вижда това, което не вижда.“ И тук се проявява властта на хипнотизатора над хипнотизирания. Но когато виждаме проявите й над издигнати умове с предварителна недоверчива нагласа, тогава разбираме колко лесно се оставят на илюзии обикновените тълпи.
Има много аналогични примери. Преди няколко години вестниците разказаха за две малки удавнички, извадени от Сена. Първоначално децата били разпознати по най-категоричен начин от дузина свидетели. Пред толкова съвпадащи твърдения у следователя не останало никакво съмнение и той разрешил да се състави смъртният акт. Но точно когато щяло да почне заравянето на труповете, случайността помогнала да се разкрие, че предполагаемите жертви са живи и здрави и че всъщност приличали съвсем слабо на малките удавнички. Както в повечето от горепосочените примери, и тук твърдението на първия свидетел, жертва на илюзия, е било достатъчно да насади внушението у всички останали.
В подобни случаи отправната точка на внушението е винаги илюзията, възникваща у даден човек посредством повече или по-малко смътни реминисценции, следвани от разпространяването на тази първична илюзия по пътя на твърдението. Ако първият наблюдател е със силна впечатлителност, то ще е достатъчно трупът, който той мисли, че разпознава, да предоставя, извън всяка реална прилика, някаква особеност, белег или подробност от тоалета, която е в състояние да предизвика у него представата за друг човек. Тази предизвикана представа се превръща тогава в сърцевина на един вид кристализация, завладяваща сетивното поле и сковаваща всякаква критична способност. Това, което наблюдателят вижда в този миг, вече не е самият обект, а предизвиканият в съзнанието му образ. Така се обясняват погрешните разпознавания на детските трупове от родните им майки, потвърждение за което е следният, вече остарял случай, където се проявяват двата реда внушения, чийто механизъм току-що посочих.
Детето било разпознато от друго дете, което обаче се заблуждавало. С това започнала поредица от грешни разпознавания.
И хората присъствали на нещо изключително необичайно. На другия ден, след като някакъв ученик разпознал трупа, една жена се провикнала: „О, господи, детето ми!“
Довеждат я при трупа; тя разглежда белезите и открива един на челото. „Това е нещастният ми син, казва тя, изчезнал от юли м.г., той е. Откраднали са ми го и са ми го убили!“
Жената била слугиня на ул. „Дю Фур“ и се наричала Шавандре. Повикали девера й, който казал, без да се колебае: „Ето го малкия Филибер.“ Много обитатели от улицата разпознали Филибер Шабандре в детето, без да се брои собственият му учител, за когото медалът бил показател.
Е, добре! Съседите, деверът, учителят и майката се заблуждавали. След месец и половина самоличността на детето била установена. Оказало се от Бордо, убито в Бордо и докарано в Париж с бързата поща8.
Нека отбележим, че тези разпознавания се дължат най-вече на жена и деца, тоест най- впечатлителните създания. Те показват каква стойност могат да имат такива свидетелства пред съда. Също
