същото време имаше нещо… вечно, да, безвременно в чертите му. Най-странното бяха очите му. Очи на млад човек, но и очи, видели неща, които майорът не можеше дори да си представи.
Можеха да бъдат очите на хилядолетник, а не на дете. Прочете в тях знание и мъдрост, от които по тялото му преминаха студени тръпки. После откри още нещо. До този момент не бе обръщал внимание на облеклото му. Носеше черни джинси, маратонки в същия цвят и черно поло. Напряко през гърдите му минаваше един ред кръгли дупчици. Дупки, причинени от попадения на изстрели.
Майорът толкова често бе виждал подобни неща, че и за секунда не се усъмни какво е. Някой бе стрелял по мъжа от голяма близост. Черният вълнен плат бе не само обгорен, но и целият изцапан с кръв. Но кожата, която прозираше през дупките, бе напълно здрава.
— Кой сте вие? — попита тихичко майорът. Дори не можеше да изпита истински ужас. Сякаш бе упоен и всичките му усещания бяха притъпени. Бе направо благодарен.
— Аз съм ти — отговори младежът. — Ние всички сме едно, братко. Аз съм това, което ти виждаш в мен. От теб зависи какво ще видиш.
Тези думи достигнаха до съзнанието му. Напразно се опитваше да си втълпи, че стои срещу някакъв побъркан, който бръщолеви глупости. Изпита страх пред този непознат в черни дрехи. За частица от секундата, кратък, но ужасен момент, лицето му сякаш се промени по начин, който бе невъзможно да опише с думи. Видя се изправен не пред някакъв чудодеец с лекуващи ръце, а пред Сатаната.
Този момент отмина толкова бързо, както бе и дошъл, но майорът с вик се дръпна встрани и инстинктивно вдигна ръце пред лицето си.
Войниците, застанали от двете страни на мъжа, автоматично вдигнаха оръжията си. Изглеждаха уплашени, но страхът в очите им не бе от непознатия, а заради техния командир.
— Добре, добре — каза бързо майорът. — Всичко е наред. Грешката е моя. — Той шумно пое дъх. — Внимавайте все пак за него. Веднага се връщам.
Заповедта явно не се хареса на войниците, но те се приближиха до непознатия. Единият вдигна ръка, за да го хване за рамото, но веднага я свали. Върху лицето му се появи израз на объркване. Майорът не каза нищо, обърна се и се отдалечи на няколко крачки.
Нямаше нито къде да отиде, нито какво да направи. Знаеше колко е важно в момента да покаже сила. Всяка военна част бе толкова силна, колкото силен бе и нейният командир, това беше прастар железен закон, съществуващ от край време, откакто имаше войници и майорът вярваше в него. Но това, което виждаше и преживяваше, противоречеше на всичко, което някога бе учил и в което бе вярвал. Светът сякаш се разпадаше на парчета. Без значение как щеше се отрази на войниците му, но му трябваше малко време, за да съвземе. Заслиза надолу по брега и спря чак когато усети водата по краката си. С поглед затърси светлините на юг, които плуваха като миниатюрни звезди върху повърхността на езерото. Запита се дали въпреки цялото безумие, което се случваше през последните часове, издирването на катастрофиралите още продължава. Той…
Нещо стана. Майорът не можеше да каже какво точно, но го почувства съвсем ясно. Сякаш времето трепна и светът се измести малко, но все пак осезаемо, встрани от действителността. Трептенето в небето промени ритъма си и изведнъж водата в езерото стана неспокойна. Малки вълнички набраздиха повърхността и студен вятър го блъсна в лицето. Той объркано погледна надолу и разтвори широко очи, виждайки как водата започва да се отдръпва от брега.
Не беше обикновеното прииждане и оттегляне на вълните, когато те понякога отстъпваха част от езерото, а понякога поглъщаха част от брега. Водата безшумно се отдръпваше от брега, и то толкова бързо, сякаш нивото на езерото спадаше с невероятна бързина!
Двигателят на полицейската моторница забоботи. Лодката се беше приближила максимално, но не опасно до брега. Сега капитанът обърна носа към открити води и побърза да се отдалечи. Но се оказа недостатъчно бърз. Нивото на Лаго Маджоре спадаше все по-бързо и по-бързо. Лодката не се беше отдалечила и на двадесет метра от брега, когато металният кил задра по твърдото дъно. Чу се силно скърцане и грохот, към които се прибавиха и ужасените викове на мъжете на борда. Корабчето направи последен, силен тласък, закова се на място и започна да се накланя встрани. Нивото на водата не бе достатъчно високо, за да го държи в равновесие. Безпомощните войници бяха изхвърлени зад борда и виковете на ужас прераснаха във викове на болка. В следващия миг с невероятен трясък моторницата легна на една страна и погреба под себе си повечето от войниците. Останалите се опитаха да се спасят, но не всички успяха.
Майорът наблюдаваше катастрофата съвършено безизразно и равнодушно. Дори не изпитваше ужас. Гледката бе твърде невероятна, за да може да я преработи привикналото му с логиката мислене.
Не се съмняваше и за секунда, че нещата пред него са реални, а не плод на трескав сън, но просто отказваше да търси обяснение или да възприеме картината за действителна.
Водата продължаваше да се отдръпва. Точно пред него брегът бе доста стръмен и това като че ли забавяше малко скоростта на отдръпването. Въпреки това имаше чувството, че всяка изминала секунда милиони и милиарди кубични метра вода се разтварят просто в нищото.
Майорът бавно обърна глава надясно, където бе изчезнала процесията на друидите. Водата вече се бе отдръпнала достатъчно, така че можеше да ги види. Те продължаваха да вървят към средата на езерото, застанали един до друг и със същите бавни, церемониални движения, с които бяха слезли от стръмния бряг и бяха влезли във водата. След всичко невъзможно, което видя през изминалите минути, почти бе очаквал тази гледка.
Някой го извика. Той неохотно отдели поглед от друидите и се обърна към войниците. Щяха да му искат обяснение, което той не можеше да даде.
Но не го викаха за това. Някои от войниците също така недоумяващо гледаха отдръпващата се вода, но повечето бяха обърнали погледи в обратната посока към парка и града и в очите им се четеше истински ужас.
Майорът предположи какво ще види. Между дърветата вече не се виждаха само сенки. Бяха се появили десетки мъже, жени, деца и старци и с всяка изминала секунда броят им се увеличаваше. Все още не се осмеляваха да слязат от стръмния бряг долу до брега при войниците. А те бяха се приближили още повече един до друг и бяха насочили оръжията си напред. Офицерът съзнаваше, че това положение ще се задържи още съвсем малко. Насъбралите се вече не бяха разумно мислещи хора, а тълпа, която имаше своите собствени закони. И майорът познаваше твърде добре тези закони. Най-ужасният му кошмар се сбъдваше. Бяха го изпратили да защитава тези хора, а сега трябваше да ги убие. Отровният паяк започна да изпълзява от дупката си. Нито офицерът, нито някой от неговите хора го забеляза, но отровата му вече действаше. Изведнъж му се прииска предполагаемото вече да се случи. От всички картини на ужас, които подсъзнанието му държеше заключени, тази бе най-ужасната. Въпреки това дълбоко в себе си усети почти непреодолимото желание да заповяда огън по беззащитната тълпа. В края на краищата бе войник и през целия си живот се бе учил да убива. Сега бе настъпил моментът да приложи наученото.
— Внимание! — Гласът му прозвуча съвсем спокойно и сигурно, с твърдата заповедническа нотка, както винаги. — Готови за стрелба!
Войниците насочиха оръжията. За момент тълпата спря, дори някои тръгнаха в обратна посока. Но натискът на идващите отзад бе твърде голям.
— Не!
Двамата войници, които пазеха младия мъж, се озоваха на земята, когато той с неочаквана сила се отскубна и крещейки, побягна нагоре по хълмистия бряг. Двама-трима се прицелиха в него.
— Не! — крещеше той. — Не правете това! Моля ви! Не бива да го правите! Не се бийте един срещу друг! На половината път между тълпата и войниците той спря и вдигна нагоре ръце. — Опомнете се! Всички сте деца на едно Творение!
От всички чудеса, които майорът и неговите хора преживяха в последния час, това като че ли бе най- голямото. Младежът просто стоеше там, крехка фигура в черни дрехи, един-единствен глас, опитващ се да спре надигащата се буря и дори за секунда изглеждаше, че ще успее. Майорът усети как черните пипала на омразата започнаха да се отдръпват от мислите му, как на мястото на дивото желание да убива дойдоха объркване и ужас и страшният въпрос какво върши в момента, какво щяха всички да извършат. Някои от войниците също свалиха пушките. Върху лицата им се изписа същият ужас и същото неразбиране, които усещаше и командирът им. От теб зависи какво ще стане.
