Аз оцених това, но не казах нищо.
— При това безсмъртието, всичка, което мога да ви предложа, е абстрактното задоволство от службата. Запазването на човечеството от неизвестни опасности.
Аз имам хиляда години служба и не съм изпитал голямо задоволство.
— Не, дори и да ви считах за човечество, отговорът ми пак щеше да е „не“.
Тя кимна и тръгна към вратата.
— Не се притеснявайте — казах аз, — винаги можете да получите някой от останалите.
Тя отвори вратата и тръгна по коридора.
— Не, останалите вече отказаха. Вие бяхте последният, който беше вероятно да се съгласи, и последният, към когото се обръщам.
Човекът беше доста деликатен, особено като се има предвид отказът ни да сътрудничим. Само за нас, двадесет и двамата изкопаеми, той си направи труда да възстанови един ресторант-таверна и я пълнеше непрекъснато (никога не видях Човека да яде или да пие — предполагам, че бяха намерили начин да минават без това). Аз седях там една вечер, пиех бира и четях тяхната книга, когато Чарли влезе и седна.
Без предисловия той започна:
— Ще се опитам.
— Ще се опиташ какво?
— Жените. Хетеро. — Той потрепера. — Без да се обиждаш… наистина не е много привлекателно. — Той ме потупа по ръката; изглеждаше развълнуван. — Но алтернативата… опита ли ги?
— Ами, всъщност… не, не съм. Женският Човек е истинско предизвикателство, но само като рисунка или като скулптура. Просто не ги виждам като човешки същества.
— Недей. — Той не искаше да усложнява нещата. — Освен това те казват — той казва, тя казва, то казва, — че могат лесно да ме върнат обратно. Ако не ми хареса.
— Ще ти хареса, Чарли.
— Разбира се, и те казват така. — Той поръча едно питие. — Просто изглежда неестествено. Е, както и да е, тъй като се готвя да направя това, ее, превключване, имаш ли нещо против, ако… защо да не планираме да отидем на една и съща планета?
— Разбира се, Чарли, ще бъде чудесно. Наистина. Знаеш ли къде ще отидеш?
— По дяволите, не ме интересува. Просто да съм по-далеч оттук.
— Чудя се дали Рай е все още толкова привлекателен…
— Не. — Чарли махна на бармана. — Той живее там.
— Не знам. Сигурно има списък.
Един Човек влезе в таверната, като тика пред себе си количка, пълна с дебели папки.
— Майор Мандела? Капитан Мур?
— Ние сме — каза Чарли.
— Това са вашите военни записки. Надявам се, че са ви интересни. Те бяха прехвърлени върху хартия, тъй като вие бяхте последни и не беше много практично да използваме нормалните бази данни за толкова малко информация.
Те винаги изпреварваха въпросите ви, дори да нямате такива.
Моята папка беше поне пет пъти по-дебела от тази на Чарли. Вероятно по-дебела от която и да е друга, тъй като, изглежда, аз бях единственият войник, преживял цялата война. Бедната Меригей. Чудя се що за доклад е написал за мен старият Скот. Аз открехнах първата страница на папката.
На първата страница беше залепено малко парче хартия. Всички останали бяха снежно бели, но тази беше оцветена от вековете и смачкана по краищата.
Почеркът беше познат, прекалено познат, дори и след толкова дълго време. Датата беше отпреди 250 години.
Примигнах и бях заслепен от внезапно появили се сълзи. Нямах причина да предполагам, че тя е жива. Но всъщност не бях сигурен, че е мъртва, не и преди да видя датата.
— Уилям? Що за…
— Остави ме, Чарли. Само за минута.
Изтрих очите си и затворих папката. Не биваше да чета проклетата бележка. Навлизайки в новия живот, трябваше да оставя старите духове зад мен.
Но дори и бележка от гроба беше нещо като контакт. Отворих отново папката.
11 Окт. 2878
Уилям,
Всичко това е в твоето лично досие. Но като те познавам, ти може и да го изхвърлиш, така че направих всичко възможно да го прочетеш.
Очевидно аз оживях. Може би ти също ще оживееш. Ела при мен.
Знам от записите, че ти ще си на Саде-138 и няма да се върнеш поне два века. Няма проблеми.
Аз отивам на една планета, която наричат Среден Пръст, петата планета около Мицар. Това са два колапсарни скока, десет месеца субективно време. Среден Пръст е нещо като Ковънтри за хетеросексуалните. Наричат я „граничната линия на евгениката“.
Няма значение. Това ми струваше всичките пари и парите на още петима от старите приятели, но ние купихме един крайцер от UNEF. И го използваме като машина на времето.
Така че аз съм на една релативистка совалка и те чакам. Всичко, което трябва да направиш, е да пропътуваш пет светлинни години и да дойдеш на Среден Пръст, много бързо. Всеки десет години аз остарявам по един месец.
Така че ако ти си по разписание и си още жив, аз ще бъда на двадесет и седем години, когато стигнеш тук. Бързай!
Аз никога не открих някой друг и не искам никой друг. Не ме интересува дали си на деветдесет години, или на тридесет. Ако не мога да ти бъда любовница, ще ти бъда болногледачка.
— Хей, барман.
— Да, майоре?
— Знаеш ли някое място, което се нарича Среден Пръст? Още ли е там?
— Разбира се. Къде ще отиде?
Разумен въпрос.
— Много хубаво място. Планета-градина. Някои хора не мислят, че е достатъчно вълнуваща.
— За какво става дума? — каза Чарли.
Подадох на бармана празната си чаша. — Просто открих мястото, където отиваме.
Епилог
Меригей Потър-Мандела (24 Пост Роуд, Пакстън) роди в петък чудесно момче, 3.1 килограма.
Меригей твърди, че е втора по възраст от обитателите на Среден Пръст и е родена през 1977. Тя се е сражавала през по-голямата част на Вечната Война, а след това е чакала мъжа си 261 години на една совалка. Нейният мъж, Уилям Мандела, е с две години по-възрастен от нея.
