шлем се показа над ръба на окопа. Отрязах върха му, преди да може да вдигне оръжието.
Не можех да разпозная околността. Единственото нещо, което не се беше променило, беше стасис- полето и то изглеждаше еднакво от всички страни. Беваватовите лазери бяха затрупани, но един от тях беше включен — брилянтен, светещ лъч, който осветяваше завихрящ се облак от изпарена скала.
Без колебание, макар че бях на вражеска територия, тръгнах към купола по треперещата повърхност.
Не можах да вдигна никого от взводните командири. Вероятно всички, с изключение на Брил, бяха в купола.
Открих само Хилбоу и Чарли; казах на Хилбоу да влезе вътре и да изкара всички навън. Ако следващата вълна също беше от 128 души, щяхме да имаме нужда от всеки човек.
Земните тръпки постепенно престанаха и аз се насочих към един „приятелски“ окоп — всъщност окопа на готвачите, тъй като там бяха само Орбан и Рудковски.
Получих сигнал от Хилбоу и се настроих на нейната честота.
— Сър, там имаше само десет души. Останалите не са успели.
— Останали са долу?
Струваше ми се, че са имали достатъчно време.
— Не знам, сър.
— Няма значение. Преброй колко души имаме общо. Отново опитах честотите на взводните командири, но там беше все още тихо.
Тримата няколко минути наблюдавахме дали няма вражески лазерен огън, но нищо не се виждаше. Вероятно чакаха подкрепленията.
Хилбоу се обади отново.
— Успях да събера само петдесет и трима, сър. Някои от другите са може би в безсъзнание.
— Добре. Нека да стоят, докато…
В този момент се показа втората вълна. Корабите с войници се виждаха на хоризонта, обърнати към нас с двигателите си, намалявайки скоростта.
Тези кораби бяха четири или пет пъти по-големи от първите. Един от тях се приземи на около километър от нас и от него веднага се посипаха войници. Те бяха над петдесет, вероятно шестдесет и четири — по осем това правеше общо 512. Нямаше начин да ги спрем.
— Слушайте всички. Тук е майор Мандела. — Опитвах се гласът ми да звучи спокойно. — Ще се приберем обратно в купола, бързо, но организирано. Знам, че сме адски разпръснати. Ако сте от втори и четвърти взвод, стойте около минута и поддържайте прикриващ огън, докато първи, трети и поддръжката се оттеглят.
— Първи, трети и поддържащ, оттеглете се на около половината път до купола, след това прикривайте втори и четвърти, когато се връщат. Те ще се придвижат до самия ръб на купола и ще ви прикриват, докато изминете останалата част от пътя.
Не трябваше да казвам „отстъпвате“; тази дума я нямаше в книгите. Защитно действие.
Имаше много повече защита, отколкото действие. Осем или девет души стреляха, а останалите като че ли полетяха. Рудковски и Орбан бяха изчезнали. Аз дадох няколко прицелни изстрела без особен ефект, изтичах до другия край на окопа и се насочих към купола.
Таурианците започнаха да изстрелват ракети, но, изглежда, повечето отиваха твърде високо. Видях как двама от нашите бяха взривени още преди да изминат половината от пътя; намерих една доста голяма скала и се скрих зад нея. Надникнах зад скалата и видях, че само двама-трима таурианци са достатъчно близо, за да са евентуални цели за лазерите. Реших, че е по-добре да не привличам излишно внимание върху себе си. Бягах до самия край на купола и се обърнах да отговоря на огъня. След няколко изстрела разбрах, че така само ще се превърна в мишена; доколкото можех да видя, имаше само един-двама души, които все още бягаха към купола.
Една ракета профуча толкова близо, че бих могъл да я докосна. Свих колене и плонжирах, като влязох в купола по немного грациозен начин.
Вътре видях ракетата, която за малко не ме беше улучила, да се движи лениво в мъглата, леко издигайки се, като се към другата стена на купола. Тя щеше да се изпари моментално след излизането си, тъйпсато цялатакинетич-на енергия, която беше загубила при намаляване на скоростта до 16.3 метра в секунда, щеше да се превърне в топлина.
Точно на ръба на полето девет души лежаха мъртви, с лицето надолу. Не беше неочаквано, макар че това не беше от нещата, които трябва да се казват на войниците.
Скафандрите им бяха здрави, в противен случай те нямаше да са стигнали толкова далеч, но тук-там, при многобройните падания и търкаляния, те бяха повредили изолиращата обвивка, която ги предпазваше от полето. Така че, когато са влезли в полето, всякаква електрическа активност в техните тела беше изчезнала, което ги беше убило моментално. Освен това, тъй като никаква молекула в телата им не е могла да се движи със скорост, по-голяма от 16.3 метра в секунда, те бяха напълно замръзнали, като телесната им температура се беше стабилизирала на 0.426° от абсолютната.
Реших да не ги обръщам, за да видя имената им, все още не. Ние трябваше да заемем някаква отбранителна позиция, преди таурианците да навлязат в купола. Ако решат да ни ударят, вместо да чакат.
Със сложни жестове успях да накарам всички да се съберат в центъра на полето, под опашката на изтребителя, където бяха струпани оръжията.
Имаше много оръжие, тъй като планирахме да въоръжим три пъти повече хора, отколкото имахме сега. След като раздадох на всички по един щит и къс меч, написах на снега: ДОБРИ СТРЕЛЦИ С ЛЪК? ВДИГНЕТЕ РЪЦЕ. Появиха се петима доброволци, след това избрах още трима, така че да използваме всички лъкове. Двадесет стрели на лък. Те бяха най-ефективното дистанционно оръжие, което имахме; стрелите бяха почти невидими в бавния си полет, тежки, със смъртоносно, диамантенотвърдо острие на върха.
Организирах стрелците в кръг около изтребителя (неговите приземяващи опори щяха да им служат за частична защита от идващи отзад ракети) и между всяка двойка поставих четирима други — двама с копия, един с алебарда и един, въоръжен с бойна брадва и дузина ножове за хвърляне. Тази организация теоретично трябваше да се погрижи за врага на всички дистанции — от ръба на полето до ръкопашна битка.
Всъщност, те биха могли да влязат в полето с камъни в ръце, без щитове и специално оръжие и имаха шанс 600 към 42 да ни видят сметката.
Предполагам, че знаеха какво е стасис-поле. Тяхната технология изглеждаше съвременна във всички останали аспекти.
Няколко часа не се случи нищо. Доскуча ни, както би доскучало на всеки, който чака да умре. Нямаше с кого да си поговориш, нямаше нищо за гледане в непроменливата сива мъгла на купола, сив сняг, сив космически кораб и няколко еднакво сиви войнци. Нищо да чуеш, усетиш или помиришеш, освен себе си.
Тези от нас, които все още се интересуваха от битката, наблюдаваха долния ръб на купола, чакайки първия таурианец да влезе. Така че ни трябваше секунда да разберем какво става, когато битката започна. Тя дойде отгоре като облак от катапултирани малки копия, носещи се на тридесет метра над повърхността и насочени в центъра на купола.
Щитовете бяха достатъчно големи, за да скрием по-голямата част от тялото си зад тях, ако се свием леко; хората, които видяха копията, се опазиха лесно. Тези, на които нападението дойде откъм гърба или които бяха заспали, трябваше да се надяват на късмета си да оцелеят; нямаше как да ги предупредим с вик.
Имахме късмет, че загубихме само петима. Един от тях беше стрелец. Шубик. Взех нейния лък и зачакахме атаката да започне веднага.
Тя не започна. След половин час аз обиколих кръга и с жестове обясних на всички, че първото, което всеки трябва да направи, ако се случи нещо, е да докосне този, който е от дясната му страна и така по цялата редица.
Това може би ми спаси живота. Втората атака с копия, няколко часа по-късно, дойде зад мен. Аз усетих побутването, бутнах човека вдясно от мен, обърнах се и видях падащият облак копия. Вдигнах щита и те
