преимущества не се превърнете в образци на добродетел и мъдрост за всички младежи на съвремието!
Четиримата уважавани приятели на доктора не му отговориха, ако не смятаме слабия и възбуден смях — толкова нелепа им се видя идеята, че след като знаят колко отблизо разкаянието следва грешката, могат отново да направят погрешна стъпка.
— Тогава пийте — каза докторът, като се поклони. — Радвам се, че така добре съм подбрал обектите на моя опит.
С потръпващи ръце те поднесоха чаши към устните си. Питието, ако то наистина притежаваше свойствата, приписвани му от доктор Хейдигър, не би могло да бъде употребено за други четири човешки същества, които да имат по-въпиюща нужда от него. Изглеждаха сякаш никога не бяха познали младост и удоволствие, родени от моментно слабоумие на природата, вечно посивели и грохнали, съсухрени нещастни създания, които сега седяха изгърбени край масата на доктора, а в душите и телата си нямаха достатъчно живот да се раздвижат дори и пред възможността да станат отново млади. Изпиха водата и оставиха чашите си на масата.
Без съмнение, компанията почти веднага доби по-добър вид — както би станало след чаша силно вино — а една весела слънчева светлина изведнъж озари лицата на всички. По бузите им изби здрава руменина и измести сивкавия тен, който ги правеше така много да приличат на трупове. Те се спогледаха и им се стори, че някаква магическа сила наистина е започнала да изглажда дълбокия и тъжен надпис, който времето от толкова отдавна дълбаеше върху челата им. Вдовицата Уичърли нагласи шапката си, защото отново почти се бе усетила жена.
— Дай ни още от тази чудесна вода! — развикаха се нетърпеливо те. — Сега сме по-млади, но все още сме прекалено на възраст! По-бързо! Дай ни още!
— Търпение, търпение! — промълви доктор Хейдигър, кой то седеше и с философско хладнокръвие наблюдаваше експеримента. — Остарявали сте дълго време. Положително бихте могли да бъдете доволни, ако се подмладите за половин час! Впрочем водата е на ваше разположение.
Той отново напълни чашите им с питието на младостта и все пак във вазата остана достатъчно, за да могат половината старци в града да бъдат върнати до възрастта на собствените си внуци. Мехурчетата още се пръскаха край ръбовете на чашите, когато четиримата гости на доктора ги грабнаха от масата и обърнаха съдържанието им на един дъх. Халюцинация ли бе това? Още докато лекарството се стичаше по гърлата им, то сякаш променяше целия им организъм. Очите се избистриха и заблестяха, тъмни сенки започнаха да растат сред сребърните кичури. Седяха край масата — трима джентълмени на средна възраст и една напета жена, едва прехвърлила хребета на своя разцвет.
— Скъпа моя, вие сте прекрасна! — извика полковник Килигрю, впил поглед в лицето й, докато сенките на годините отлитаха от него, както тъмнината се топи в пурпурен изгрев.
Хубавата вдовица знаеше от едно време, че комплиментите на полковник Килигрю не винаги са съобразени с чистата истина, затова стана и изтича към огледалото, все още уплашена, че погледът й може да срещне грозния образ на старица. През това време тримата джентълмени се държаха по начин, който доказваше, че водата от Извора на младостта притежава някои опияняващи свойства. Ако, разбира се, веселостта им не бе причинена от леко замайване вследствие, че внезапно бе премахната тежестта на годините. Мисълта на господин Гаскон бягаше към политически теми, но не можеше да се определи лесно дали от миналото, настоящето или бъдещето, тъй като идеите и фразите на мода през последните петдесет години бяха едни и същи. Дърдореше ту високопарни сентенции за патриотизъм, слава и човешки права, ту някакви неверноподанически слова с тих несигурен шепот и така предпазливо, че даже и собствената му съвест едва можеше да долови скрития смисъл. А ето, че после отново говореше с пресметнати ударения и дълбоко почтителен тон, сякаш някакво царствено ухо слушаше изисканата му реторика. През цялото това време полковник Килигрю пееше с пълен глас весела пиянска песен, дрънкаше в такт по чашата си, а погледът му шареше по закръглената фигура на вдовицата Уичърли. В другия край на масата господин Медбърн бе потънал в изчисляване на долари и центове, които по особен начин се вплитаха в един план за снабдяване на тихоокеанските острови с лед чрез впрягане на стада китове в полярните айсберги.
Що се отнася до вдовицата Уичърли, тя стоеше пред огледалото като се кланяше и глупаво се усмихваше на собствения си образ … Приветствуваше го, сякаш бе приятел, когото обичаше повече от всичко на света. Доближи лице до огледалото, за да види дали наистина е изчезнала някоя отдавна позната бръчица или паче краче. Провери дали снегът по косите й се е стопил така напълно, та да може да захвърли достолепната си шапка без страх. Накрая се извърна пъргаво и приближи масата с нещо като танцова стъпка.
— Скъпи ми стари докторе — извика тя, — бъди любезен да ми дадеш още една чаша!
— Разбира се, мила моя госпожо, разбира се! — отвърна услужливият доктор. — Ето, аз вече съм напълнил чашите!
И наистина, четирите чаши стояха пълни до ръба с тази чудесна вода, която тихичко кипеше на повърхността и наподобяваше нежния блясък на диаманти. Залезът щеше да настъпи толкова скоро, че стаята бе станала по-тъмна от всякога. От вътрешността на вазата обаче струеше мека лунна светлина и падаше както върху четиримата гости, така и върху благообразната фигура на доктора. Той седеше в изкусно резбовано дъбово кресло с висока облегалка, посивял, с израз на достойнство, което много би прилягало на самото време, чиято власт никога не е била поставяна под съмнение, освен от тази щастлива компания. Даже и когато гълтаха третата порция от Извора на младостта, те почти се страхуваха от тайнственото изражение на лицето му.
В следващия миг обаче, вълна на младост и веселие бликна във вените им. Сега се намираха в щастливото юношество. Възрастта, с нейната окаяна върволица от грижи, мъки и болести, приличаше на кошмар от някакъв сън, от който току-що за щастие се бяха събудили. Свежата непорочност на духа, загубена така рано, без която последователните събития в света бяха приличали просто на галерия от избледнели картини, отново придаде очарование на всичките им планове. Чувствуваха се като новосъздадени същества в една новосъздадена вселена.
— Млади сме! Млади сме! — ликуваха те.
Младостта, както и дълбоката старост, бе заличила трайно отпечатаните белези на средната възраст и в същото време ги бе погълнала всичките. Бяха група весели младежи, почти побъркани от прилива на палавостта на своята възраст. Най-странен в цялата им веселост бе импулсът да подиграват немощта и упадъка, чиито жертви бяха съвсем доскоро. Присмиваха се високо на старомодните си дрехи, широкополите палта и саката с капаци на джобовете на младежите и древната рокля и шапка на цъфтящото момиче. Един куцукаше през стаята като някакъв болен, от подагра дядо, друг, накривил очила на носа си, се правеше на дълбоко потънал в напечатаната с черни букви магическа книга, трети се стараеше да подражава на благопристойното достойнство на доктор Хейдигър, седнал в едно кресло. След това всички се развикаха весело и заскачаха из стаята, Вдовицата Уичърли — ако разбира се такова свежо девойче можеше да се нарече вдовица — припна към креслото на доктора с немирна усмивка на розовото си лице.
— Докторе, мило старче — извика тя, — стани да танцуваш с мене! — И тогава четиримата млади започнаха да се смеят още по-високо като си представиха каква гротескна гледка ще представлява бедният стар доктор.
— Моля да ме извините — отвърна докторът кротко. — Аз съм стар и страдам от ревматизъм. Моето време за танци е отдавна отминало. Но всеки от тия весели млади джентълмени ще бъде щастлив да ви има за партньорка.
— Танцувай с мене, Клара! — извика полковник Килигрю.
— Не, не, аз ще й бъда партньор! — обади се господин Гаскон.
— Преди петдесет години тя ми обеща ръката си! — възкликна господин Медбърн.
Всички се събраха около нея. Един сграбчи страстно и двете й ръце, друг я обгърна през кръста, трети зарови ръка в блестящите къдри, скупчени под шапката на вдовицата. Зачервена, задъхана, гълчаща, подскачаща, засмяна, горещият й дъх парваше по ред лицата на тримата. Дърпаше се да се освободи и все пак оставаше в тройната им прегръдка. Не би могло да има по-жива картина на младежко съперничество за омайваща красавица като награда. Поради някаква странна заблуда, дължаща се на тъмнината в стаята и на старовремските дрехи, които все още носеха, разправя се, че високото огледало отразило фигурите на трима стари, посивели, съсухрени дядовци в нелепа борба за кльощавата грозота на една сбръчкана бабичка.
