Натаниел Хоторн
Експериментът на доктор Хейдигър
Веднъж този чудак, старият доктор Хейдигър, покани на гости в кабинета си четирима уважавани приятели. Трима белобради джентълмени — господин Медбърн, полковник Килигрю и господин Гаскон — а също и една повехнала лейди, известна като вдовицата Уичърли. Най-голямата беда на четиримата мрачни, живели злочесто старци бе, че не им оставаше дълъг път до гроба. В своя разцвет господин Медбърн бил преуспяващ търговец, но фалирал при една безумна спекулация й сега живееше малко по-добре от просяк. Полковник Килигрю прахосал най-хубавите си години, здравето и имуществото си в търсене на греховни удоволствия, които му бяха докарали цяло котило болести като подагра и разни други страдания на душата и тялото. Господин Гаскон — пропаднал политик, бе човек с лоша слава, или поне бе имал такава, преди вместо да го опозори, времето да го направи неизвестен за сегашното поколение. Колкото до вдовицата Уичърли, говори се, Че на времето била голяма хубавица, но от дълги години тя живееше в самота заради някакви скандални истории, които настроили доброто общество в града срещу нея. Струва си да се спомене още едно обстоятелство-и тримата стари джентълмени, господин Медбърн, полковник Килигрю и господин Гаскон били на младини любовници на вдовицата Уичърли и веднъж за малко не се изклали заради нея. И преди да продължа, ще намекна, че понякога хората смятаха доктор Хейдигър и четиримата му гости за малко мръднали — нещо, което се случва често със стари хора, измъчвани от настоящи неприятности или стари спомени.
— Скъпи стари приятели — каза доктор Хейдигър, като им кимна да седнат, — имам нужда от вашата помощ за един у от ония малки опити, с които запълвам времето си в този кабинет.
Ако слуховете отговаряха на истината кабинетът на доктор Хейдигър трябва да бъде твърде любопитно място. Мрачна, старомодно обзаведена стая, с надвиснали паяжини, потънала в древен прах. Край стените бяха разположени няколко дъбови библиотеки, чиито долни лавици бяха натъпкани с книги и книжлета с готически надписи, а горните — с пергаменти. Върху средната стоеше бронзов бюст на Хипократ, с когото според достоверни източници доктор Хейдигър имал навика да се съветва при всички трудни случаи в практиката си. В най-тъмния ъгъл на стаята се издигаше висок и тесен дъбов шкаф, през открехнатата врата на който колебливо надничаше скелет. Между две от библиотеките висеше огледало — високо прашно стъкло във варакосана рамка. Сред многото чудновати истории, свързани с това огледало, имаше и такива, според които душите на всички починали пациенти на доктора бяха настанени в него и колчем докторът погледнал натам, се втренчвали в лицето му. Отсрещната стена бе украсена с портрет на млада госпожица в цял ръст с лик, избелял като някогашното великолепие на премяната й от коприна, атлаз и брокат. Преди около половин век доктор Хейдигър почти щял да се ожени за тази млада госпожица, но бидейки леко неразположена, тя погълнала лекарствата, предписани от нейния възлюбен, и починала вечерта преди сватбата. Остава да споменем най-голямата забележителност на кабинета — огромен, подвързан в черна кожа том с масивни сребърни закопчалки. На корицата нямаше надпис и никой не знаеше заглавието му. Добре известно бе обаче, че това е магическа книга — един път, когато слугинята я взела само за да изчисти праха от нея, скелетът се разтропал в шкафа си, портретът на младата госпожица направил крачка напред, няколко мъртвешки лица надникнали в огледалото, а бронзовата глава на Хипократ се намръщила и казала: „Не пипай!“
Такъв бе кабинетът на доктор Хейдигър. В летния следобед, за който става дума, една малка черна като абанос кръгла маса стоеше по средата на стаята. Върху й бе сложена ваза от гравирано стъкло с красива форма и прекрасна изработка. Слънчевите лъчи проникваха през прозореца между тежката бродерия по ръбовете на две избелели брокатени завеси и падаха право върху вазата, така че едно меко сияние се отразяваше от нея по сивкавите лица на петимата старци, седнали около масата. Там имаше и четири чаши за шампанско.
— Скъпи стари приятели — повтори доктор Хейдигър, — мога ли да разчитам на вашата помощ за провеждането на един изключително интересен експеримент?
Трябва да кажем, че доктор Хейдигър бе много странен стар джентълмен, чиято ексцентричност бе станала ядка на хиляди фантастични истории. Някои от тях, за мой срам, ако това се разчуе, могат да бъдат проследени до собственото ми правдиво перо. И ако някои пасажи на настоящата история разклатят доверието на читателя, аз ще трябва да се примиря с дамгата на амбулантен писач.
Когато четиримата гости на доктора го чуха да предлага експеримент, те не очакваха нещо по- интересно от убиване на мишка във вакуум, изследване на паяжина под микроскоп или някоя от другите подобни глупости, с които той имаше навика непрекъснато да додява на близките си. Без да дочака отговор обаче, доктор Хейдигър закуцука през стаята и се върна със същата огромна подвързана в черна кожа книга, за която простите хора твърдяха, че била магическа. Като отвори сребърните закопчалки, той разгърна книгата и измъкна измежду напечатаните с черни букви страници една роза или нещо, което е било някога роза, защото зеленото стебло и розовия цвят сега бяха добили кафеникав оттенък и древното цвете сякаш всеки миг щеше да стане на прах в ръцете на доктора.
— Тази роза — каза с въздишка доктор Хейдигър, — това повяхнало и ронливо цвете, бе разцъфнало преди петдесет и пет години. Даде ми го Силвия Уорд, чийто портрет виси отсреща. Смятах да го закича на гърдите си в деня на сватбата ни. Петдесет и пет години е съхранявано грижливо между страниците на тази стара книга. Е, допускате ли, че е възможно тази полувековна роза да разцъфти някога пак?
— Глупости! — каза вдовицата Уичърли като тръсна сърдито глава. — Със същия успех можеш да ни попиташ дали сбръчканото лице на една старица може да цъфне пак.
— Гледайте! — отвърна доктор Хейдигър.
Той откри вазата и пусна повяхналата роза във водата, която бе вътре. Отначало розата легна леко върху повърхността на течността и като че не поемаше някаква влага. Скоро обаче започна да се забелязва някаква странна промяна. Смачканите и сухи листенца на цвета се раздвижиха и започнаха да се обагрят във все по-плътен пурпур, сякаш цветето се пробуждаше от някакъв сън, наподобяващ смърт. Тънкото стебълце и листата му позеленяха и станаха така свежи, каквито са били, когато Силвия Уорд бе подарила цветето на своя любим. То бе току-що разцъфнало, защото някои от нежните му червени листенца срамежливо се къдреха около влажната пъпка, върху която блещукаха две-три капчици роса.
— Това наистина е много красива заблуда — обадиха се нехайно приятелите на доктора, понеже бяха виждали и по-големи чудеса в програмата на някакъв илюзионист. — Как го правиш?
— Никога ли не сте чували за извора на младостта? — попита доктор Хейдигър. — Оня, дето испанският пътешественик Понсе де Лион бе ходил да търси преди два-три века?
— Е, намерил ли го е Понсе де Лион? — попита вдовицата Уичърли.
— Не — отговори доктор Хейдигър, — защото не го е търсил където трябва. Прочутият Извор на младостта, ако съм правилно осведомен, е разположен в южната част на полуостров Флорида, недалеч от езерото Макако. Засенчен е от няколко гигантски магнолии, които независимо от това, че са по на безброй столетия, се поддържат свежи като теменужки от свойствата на тази вълшебна вода. Един познат, който знае колко се интересувам от такива неща, ми изпрати онова, което виждате във вазата.
— Хм! — каза полковник Килигрю, който не повярва и дума от приказките на доктора. — А как би се отразила течността на човешкото тяло?
— Сам ще прецените, скъпи полковнико — отговори доктор Хейдигър. — Всички вие, почитаеми мои приятели, сте поканени да поемете толкова от тази възхитителна течност, колкото е необходимо, за да ви се върне разцветът на младостта. Що се отнася до мене, тъй като имах много неприятности докато остарея, нямам никакво желание да ставам отново млад. Така че с ваше позволение, само ще наблюдавам хода на експеримента.
Докато говореше, доктор Хейдигър пълнеше четирите чаши за шампанско с вода от Извора на младостта. В нея видимо имаше някакъв газ, защото от дъното на чашата непрекъснато се издигаха малки мехурчета, които се пръсваха в сребристи капчици на повърхността. Понеже напитката издаваше приятна миризма, старците не се съмняваха, че притежава стимулиращи и полезни свойства. Така че макар и да се отнасяха напълно скептично към подмладяващите качества, склонни бяха да я глътнат начаса. Доктор Хейдигър обаче ги помоли да изчакат малко.
— Преди да пиете, скъпи мои приятели — каза той, — добре би било, след като имате опита от цял един живот да ви направлява, да си изработите няколко общи правила за поведение при преминаване за втори път през рисковете на младостта. Помислете само какъв грях и срам би било, ако вие с изключителните си
