(— Кларънс!)
— Не, милорд. Не беше сър Грегъри.
— Охо, съучастник.
(— О, Кларънс!)
— Без съмнение, милорд. Мъжът се появи и отиде до парапета на кочината, където остана за секунда…
— Да събере кураж! Да събере кураж за ужасното си дело.
— Стори ми се, че го видях да манипулира с електрическо фенерче, милорд.
— И после…
— Пърбрайт изскочи и го обезвреди.
— Отлично! И къде е злодеят сега?
— Поставен под временен арест в избата за въглища, милорд.
— Незабавно го доведете при мен.
— Кларънс, нужно ли е този човек, който и да е той, да влиза тук?
— Да, нужно е, и още как.
Бийч се прокашля.
— Дължа да отбележа, милорд, че той е значително замърсен. С оглед да го обезвреди, Пърбрайт трябваше да го хвърли на земята по лице и да положи теглото си връз него, а почвата в близост до кочината бе донякъде размекната от силния дъжд.
— Няма значение. Искам да го видя.
— Много добре, милорд.
По време на интервала между оттеглянето на иконома и неговото завръщане лейди Констанс намери изява в чести негодуващи сумтения, докато лорд Емсуърт от своя страна се поздравяваше, задето, възпиран от чувството си на граждански дълг и от основателни опасения за това какво ще каже сестра му, не си бе подал оставката като мирови съдия. Сега, представлявайки цялата сила на закона, той имаше всички пълномощия да се разправи на място с този престъпник. Естествено, щеше да се наложи да погледне в книгата си с инструкции, но общо взето, не се съмняваше, че ще може да му друсне четиринайсет дни, без дори да става от дивана.
Вратата се отвори отново.
— Нарушителят, милорд — обяви Бийч.
С едно последно изсумтяване лейди Констанс се разграничи от събитията, оттегляйки се в ъгъла с един фотографски албум. Чу се звук от тътрене на крака и подсъдимият влезе, влачейки подире си като пушилка от слава лакея Стоукс, прикрепен неотлъчно към дясната му ръка, и лакея Томас, лепнат като пиявица за лявата.
— Майко мила! — извика лорд Емсуърт, изкаран от юридическата си невъзмутимост. — Какъв отвратителен урод!
Макар и възмутен от едно подобно описание, ако в този миг можеше да се види отнякъде в огледало, лорд Тилбъри щеше да е принуден да признае цялостната му справедливост. Самият Бо Брумел37 не би могъл да остане спретнат и издокаран, след като се е въргалял в половин педя кал с двуметров свинар отгоре си. Като мъж, вярващ, че доброто начало е половин успех, Пърбрайт бе започнал акцията си по обезвреждането на лорд Тилбъри, завирайки здраво и продължително лицето му под повърхността на кишата.
Внезапно хрумване озари лорд Емсуърт.
— Бийч!
— Да, милорд?
— Пърбрайт каза ли дали това е същият тип, когото вчера е затворил в бараката за инструменти?
— Да, милорд.
— Той ли е?
— Да, милорд.
— Мили Боже! — извика лорд Емсуърт.
Подобно фанатично упорство го хвърли в ужас. То показваше колко опасен е този човек. Тук не можеше да става и дума за „парен барака духа“ и други от този род. Едва отървал кожата, този главорез налиташе отново, по-кръвожаден от всякога. Колкото по-скоро се озовеше зад решетките на живописния малък затвор на Маркет Бландингс, чувстваше лорд Емсуърт, толкова по-добре.
Тези му размисли бяха прекъснати от един глас, долитащ иззад торестите наслоения.
— Лорд Емсуърт, искам да говоря с вас насаме.
— Как ли пък не! — отвърна негова светлост с решимост. — Да допусна да остана сам с човек като вас! Бийч!
— Милорд?
— Вземи онова нещо — лорд Емсуърт посочи с пръст младия Давид, все така пророкуващ пред Саул — и ако този тук само посмее да шавне, халосай го хубавичко по лимона.
— Много добре, милорд.
— Е, да чуем сега, как се казвате?
— Отказвам да ви дам името си, освен ако не ми позволите да говоря насаме с вас.
Взорът на лорд Емсуърт стана суров.
— Забелязваш ли как упорито се мъчи да ме докопа насаме, Бийч?
— Да, милорд.
— Подозрително, нали?
— Да, милорд.
— Бъди готов с онова нещо.
— Много добре, милорд — отвърна икономът и стисна по-здраво левия крак на Давид.
— Опа — каза един глас. — Каква е тази работа? А, Кони, предполагах, че ще те открия тук.
Взирайки се през своето пенсне, лорд Емсуърт установи, че брат му Галахад е влязъл в стаята. С него беше и онова симпатично момиче на Роналд. При вида й лорд Емсуърт долови как праведният му гняв се обагря с известна неловкост.
— Не влизай точно сега, Галахад, бъди така добър — примоли се той. — Малко съм зает.
— Боже мой! Какво е това чудовище? — извика Достопочтеният Галахад и монокълът изхвръкна от окото му. Той ненадейно бе съзрял помръдващата буца кал, която бе лорд Тилбъри.
— Онзи криминален тип, когото Пърбрайт е заловил да се промъква в кочината на Императрицата — поясни лорд Емсуърт. — Съучастникът на Парслоу, за когото ти ме беше предупредил. Тъкмо се каня да му друсна четиринайсет дни.
Това открито заявяване на намеренията накара лорд Тилбъри да се реши. За втори път през този ден му се налагаше да си направи сметката. Колкото и страстно да желаеше да запази самоличността си в тайна, цената от две седмици затвор му се видя твърде висока.
— Трипуд — викна той, — кажи на тоя стар глупак кой съм.
Достопочтеният бе върнал своя монокъл на мястото му.
— Но, драги човече — запротестира той, взирайки се през него, — аз представа си нямам кой сте. Никога не съм бил на кални бани, тъй че не бихме могли да се познаваме оттам. И все пак, след като знаете името ми… — Той се вгледа по-внимателно и нададе потресен вик: — Фарфалак! Ти ли си наистина, бедни мой стар Фарфалак, под цялата тази поземлена собственост? Кларънс, аз мога да обясня всичко. Но мисля, че ще направим най-добре, ако първо разчистим терена. Бийч, иди се поразходи за минутка, ако нямаш нищо против.
— Много добре, сър — каза икономът с разочарования вид на мъж, когото са изхвърлили от театъра тъкмо когато завесата е започнала да се вдига. Той остави младия Давид на мястото му и суетейки се като квачка край пилците си, изведе Томас и Стоукс от стаята.
— Дали е безопасно, Галахад? — попита неуверено лорд Емсуърт.
— О, Фарфалака… тоест Пайк… искам да кажа, Тилбъри е напълно безобиден.
— Как каза, че му било името?
— Тилбъри. Лорд Тилбъри.
