посочи с благоговеен палец към вратата.
— Видяхте ли? — попита тя. — Знаете ли кой беше? Господин Вул, шофьорът на замъка, ми разправи тия дни. Това бил шефът на някаква голяма детективска агенция в Лондон. За него работели стотици опитни сътрудници. Нещо като паяк, ако ме разбирате, дето стои в своята мрежа и само направлява движенията на опитните сътрудници.
— Боже мой! — извика Монти.
— Да — рече сервитьорката, доволна от реакцията му, и с важен вид се зае да лъска една чаша.
Но реакцията на Монти се дължеше на неподозирани за нея причини. „Опитни сътрудници“ бе магическата фраза, отключила в неговото съзнание идеята на века.
Трийсет секунди по-късно той влезе в стаята за писане, където притежателят на „Аргус“ го изгледа като стреснат василиск36.
— Знам, знам — каза Монти, изтълкувал безпогрешно израза в очите му. — Но аз идвам да говорим по работа. Не подминавайте късмета си, Пилбийм.
Би било пресилено да си каже, че погледът на детектива омекна. При тези думи той все така си остана поглед на василиск, но на василиск, който сдържа преценката си.
— Е? — рече той.
Монти се поколеба.
— И аз не знам как да започна.
— Мен ако питате — посъветва го Пилбийм, чиито чувства за миг надделяха над деловите му инстинкти, — можете да започнете, като се махнете оттук и отидете да си строшите проклетия врат.
— Не, не — махна помирително с ръка Монти. — Не говорете така. Грешите, скъпи приятелю. Не този е верният тон.
Точно тогава влезе един момък по жилетка, носейки върху табла двойното уиски на детектива, и прекъсването даде на Монти възможност да сложи в ред своите мисли. След оттеглянето на виночерпеца той заговори вече гладко и с лекота.
— Нещата стоят така, скъпи ми приятелю — започна; той, игнорирайки странния звук откъм неговия събеседник, който, изглежда, не одобряваше да бъде наричан негов скъп приятел. — Ако не се лъжа, днес следобед ви споменах, че що се отнася до моите лични дела, положението е крайно заплетено. Нека поясня защо. Неотдавна се сгодих за едно момиче, но нейният тъп баща не дава да се оженим, освен ако не си намеря работа и не успея да я задържа една година. А, дявол да го вземе, досега всичките ми опити да го сторя — кучета ги яли. Не — поклати тактично пръст Монти, — не си мислете, че на момичето му е провървяло. Напротив, тя го понася много тежко, защото е лудо влюбена в мен. От друга страна, известна викторианска назадничавост не й позволява да скърши хатъра на баща си. Тъй че аз трябва да хвана тази работа. Опитах като помощник-редактор във „Весели звънчета“. Нищо не излезе. Биха ми шута. Станах секретар на стария Емсуърт. Пак нищо. И оттук ми биха шута. И ето каква идея ми хрумна, докато слушах приказките на онова лелче, дето разнася халбите оттатък. Вие имате детективска агенция. За вас работят стотици опитни сътрудници. Е, хайде, бъдете спортсмен. Вземете ме при вас!
Единствената причина, поради която в този момент Пърси Пилбийм не вмъкна унищожителна забележка относно направеното му предложение, бе, че три такива забележки му дойдоха наум едновременно, и докато се мъчеше да прецени коя от тях е най-сразителна, глътка уиски му влезе в кривото гърло. Той още не бе свършил да се дави, когато Монти продължи нататък. И онова, което каза, бе тъй зашеметяващо, тъй прекрасно, че детективът се задави отново.
— Срещу това печелите хиляда лири.
Пърси Пилбийм най-сетне успя да прочисти гласните си струни.
— Хиляда лири?
— О, аз имам пари — увери го Монти, погрешно вземайки израза в тези просълзени очи за недоверчивост. — Направо съм въшлив. Ако парите бяха проблемът, изобщо нямаше да има никакъв проблем. Не, трудността далеч не е в това. Трудността от самото начало се състои в удивителната умствена нагласа на Дж. Г. Бътъруик. Той настоява…
Потресаваща промяна бе настъпила в цялостния облик на П. Фрубишър Пилбийм. Човек, разбира се, е срещал подобно нещо във филма за доктор Джекил и господин Хайд, макар и не в тъй впечатляващи параметри. Навъсените му черти се претопиха в едно лице, което сияеше като озарено от вътрешен светлик. От естетична гледна точка, намръщен или усмихнат, той изглеждаше еднакво неестетично, но сега Монти съвсем не бе предразположен да го съди със строгите стандарти на съдия от конкурс по красота. Той видя усмивката и сърцето му рипна в гърдите.
Пилбийм трябваше да се пребори с чувствата си още около секунда, преди да заговори.
— Вие ще платите хиляда лири, за да дойдете в моята агенция?
— До последното пени.
— За хиляда лири — каза простичко Пилбийм — можете да станете съдружник, ако желаете.
— Но аз не желая — рече нетърпеливо Монти. — Вие пропускате същината. Това трябва да бъде работа. Искам да стана опитен сътрудник.
— Ще станете.
— За една цяла година?
— За десет години, ако щете.
Монти седна. В това прозаично действие се съдържаше целият триумф и изтощение на победител в тежък маратон. За миг той се вторачи мълчаливо в поставената в рамка реклама на Газираната вода „Сигби“ (Шуми в устата), която се съчетаваше с тапетите, за да постигне онова усещане за скомина, към което се стреми всеки хотелиер.
— Тя се казва Бътъруик — произнесе благоговейно накрая. — Гъртруд Бътъруик.
— Интересно — отвърна Пилбийм. — А къде е чековата ви книжка?
— Очите й — продължи Монти — са сивкави. И в същото време някак сини.
— Може би е някъде по джобовете ви?
— Колкото до косата — държеше да уточни Монти, — някои хора я наричат кафява. За мен кестенява винаги е било по-точното описание. На ръст е височка, но не прекалено. Устата й…
— Чакайте — спря го Пилбийм. — Нека първо видя нещата черно на бяло.
— Искате да ви я нарисувам? — попита малко неуверено Монти.
— Не, искам да ми напишете чек.
— А, да. Разбирам. Чековата ми книжка е горе в куфара.
— Да вървим тогава — подкани го ведро Пилбийм. — Ще ви помогна да си разопаковате багажа.
Бийч седеше в своята стая и отпиваше бренди с ясното съзнание, че ако някога иконом е заслужавал чаша бренди, то този иконом е той сега. Като търкаляше течността по езика си, той намираше известна утеха в парещото й жило.
Сърцето му тежеше. Това бе милостиво сърце, съпреживявало дълбоко всяка стъпка от бурния роман на господин Роналд и неговата млада дама. Бийч копнееше животът действително да е такъв, какъвто го описваха авторите на криминалните романи, към които тъй силно се бе пристрастил. В тях съдбата може и да слагаше прегради под формата на банди, изстрели в нощта, мрачни подземия, зловещи китайци, отровни аспержи и пуснати през комина кобри, но накрая героят винаги получаваше своето момиче. В настоящия случай Бийч не виждаше подобен щастлив завършек. Значимостта на присъствието на лейди Констанс Кийбъл и лейди Джулия Фиш в библиотеката не му бе убягнала и той се боеше от най-лошото.
Осемнайсет години непосредствено наблюдение над Кларънс, граф Емсуърт, бяха създали у иконома твърде точна представа за характера на неговия сюзерен. Той желаеше доброто на всеки — Бийч бе убеден в това. Но там, където възгледите се сблъскваха и пламваше спор, едно страстно желание за мир на всяка цена го караше неизменно да решава в полза на оная страна, която вдигаше повече шум. А осемнайсет години непосредствено наблюдение над лейди Констанс Кийбъл не оставяха у Бийч никакво съмнение коя ще е тази страна.
Икономът не съзираше отникъде надежда. В дълбоко униние той протегна ръка и си наля още една чаша бренди. Обикновено в този час Бийч пиеше портвайн. Но портвайнът за него бе символ. Той никога не го докосваше, преди вечерята да е свършила, а кафето — сервирано, което означаваше, че отговорностите на
