стремглаво в неговите очи. Никое свястно животно, смяташе той, не би могло да обича лорд Тилбъри.
— Е, щом е така, чудесно — обади се Пилбийм. — На ваше място бих тръгнал веднага. Пеш ли ще отидете?
— Да.
— Ще ви е нужен фенер.
— Ще мога да заема от съдържателя на странноприемницата.
— Добре. Тогава всичко е тип-топ.
До ушите на Монти стигна звукът от отваряне и затваряне на врата. Лорд Тилбъри явно бе излязъл по своите среднощни дела. За миг младежът остана с впечатлението, че Пилбийм също е напуснал стаята, но след кратка тишина отвътре долетя приглушена ругатня и като надникна през прозореца, той видя, че детективът се е надвесил над писалището. Възгласът навярно бе породен от откритието, че там няма нито хартия, нито пликове, нито писалка, а само нещо, което един мечтател би могъл да опише като половин пръст мастило.
Работата беше там, че Пърси Пилбийм вярваше в незабавното действие. Той смяташе без нито миг отлагане да изпрати чека в своята банка.
За целта натисна звънеца.
— Искам мастило — чу го да казва Монти, — а също писалка, хартия и плик.
Преди да установи липсата на канцеларски пособия, детективът бе оставил своя чек върху писалището. Сега го взе оттам и го заоглежда с любов.
Имаше за какво да се поздрави. Свършеното тази вечер, чувстваше Пилбийм, бе много, много по-добро от всичко, което бе вършил някога през живота си. Той се чудеше колцина мъже биха могли да обърнат отчайващото поражение в подобна бляскава победа. Ръката му се вдигна към противните мустачки и ги подръпна самодоволно.
И в същия миг една друга ръка се протегна хищно над рамото му. Чекът бе изтръгнат измежду пръстите му. Той се обърна и съзря пред себе си Монти Бодкин.
— Не! — изкрещя втрещеният детектив.
Монти не отвърна. Делата говорят по-високо от думите. С каменен взор той скъса чека на две, после на четири, на осем, на шестнайсет и на трийсет и две. Накрая, като видя, че не ще успее да докара цифрата до шейсет и четири, пристъпи към камината и със същото сурово изражение пусна късчетата през решетката като дъжд от конфети.
След оня първи изтерзан писък Пилбийм вече не промълви нищо. Той стоеше и съзерцаваше трагедията като хипнотизиран. Струваше му се, че напоследък прекарва по-голямата част от живота си в гледане на това как хората късат чекове, издадени на негово име. За един кратък миг войнственият дух на рода Пилбийм го подтикна да се хвърли връз този мъж със зъби и нокти, но сетне поривът се спаружи. Пилбиймовци може и да бяха храбри, но никой не би ги нарекъл безразсъдни. Монти беше с около двайсет сантиметра по-висок, с около десет килограма по-тежък, а и гледаше мръсно.
Така че Пилбийм се примири с повелята на Съдбата. Мълчаливо изгледа как Монти излиза от стаята. Вратата се затвори. Пърси Пилбийм остана сам със своите мисли.
Монти се упъти към фоайето на „Гербът на Емсуърт“. То беше празно, но не след дълго лорд Тилбъри се появи, стегнат и екипиран за дългия поход. Монти го изгледа саркастично. Той възнамеряваше много скоро да пъхне една хубава пръчка динамит под този лорд.
— Излизаме, а? — попита.
— Да, отивам да се поразходя.
— На добър час! — благослови го Монти.
Той проследи издателя с поглед. Скоро му предстоеше да го проследи не само духом, а и телом, но това можеше да почака. Той знаеше, че дори да даде на този трътлест мъж няколко минути преднина, пак ще стигне до мястото на срещата преди него. А междувременно го чакаше зловещо дело.
Той отиде до телефона и позвъни в замъка.
— Искам да говоря с лорд Емсуърт — изграчи с дрезгав, преправен глас, като гласа на страдаща от катар крастава жаба.
— Ще ви свържа с негова светлост — отвърна по-мелодичният тембър на Бийч.
— На всяка цена — рече Монти, слизайки с още една октава. — Въпросът не търпи отлагане.
16.
Лорд Емсуърт бе завлякъл изкълчения си глезен до библиотеката и го бе полегнал върху един от кожените дивани. Докторът беше идвал, оставил инструкции за прилагане на съгреваещи компреси, обявил живота на пациента си вън от опасност и си бе отишъл. И тъй като болката вече я нямаше, можеше да се предполага, че духът на деветия граф е намерил покой.
Това обаче изобщо не се покриваше с фактите. Той не само очакваше със свито сърце доклада на ветеринарния лекар относно натъпканата с хартия и мастило Императрица, което само по себе си бе достатъчно, за да избие балансите на всеки непривикнал към неизвестността мъж, но и сякаш за да усилят душевните му страдания, двете му сестри лейди Констанс Кийбъл и лейди Джулия Фиш се бяха събрали край болничния му одър и дуднеха влудяващо някакви глупости за парите на племенника му Роналд.
При все това от един момент нататък той прибягна до държавническата тактика да казва „А?“, „Да?“, „Какво?“ и „Мили Боже“ на равни интервали, което му даде възможност да посвети вниманието си на действително важни неща.
Хартия… Мастило… Дали мастилото не представляваше разяждаща киселина или нещо още по-лошо? Можеше ли дори най-държеливото прасе да устои на разяждащи киселини? Това бе мрачната насока на неговите същински мисли.
Но в сивотата на тревогата проблясваха и искрици оптимизъм. Той си спомни случая, когато Императрицата, вземайки небрежно изтърваната му пура за част от обедното си меню, я беше погълнала с признаци на явно задоволство, без това да й попречи на другия ден да бъде свежа като маргаритка. А също и неделната шапка на Пърбрайт. Ето още една причина за упование. Вярно, животното бе поело само една или две хапки от нея, но да останеш невредим, след като си погълнал дори квадратен сантиметър от шапка като тази, която Пърбрайт носеше в неделя на църква, свидетелстваше за изумителни съпротивителни сили. При мисълта за тези храносмилателни подвизи от миналото на лорд Емсуърт му ставаше по-леко.
Но той искаше Бийч най-сетне да се върне и да сложи край на кошмарната неизвестност. Икономът бе изпратен до кочината заедно с ветеринаря и отдавна вече трябваше е тук с резултатите от прегледа. Лорд Емсуърт копнееше по неговата компания тъй, както поетите на една отминала епоха са копнели по обществото на газели и арабски жребци.
Тъкмо в този напрегнат миг от битието на господаря на Бландингс до него достигна телефонното обаждане на Монти.
— Лорд Емсуърт? — произнесе странен дълбок глас.
— Лорд Емсуърт на телефона.
— Имам причини да вярвам, лорд Емсуърт…
— Чакайте! — извика деветият граф. — Една секунда. Не затваряйте. — Той се обърна. — Казвай, Бийч, казвай!
— Ветеринарният лекар смята, милорд, че няма какъвто и да било повод за тревога.
— Значи тя е добре?
— Напълно, милорд. Никакъв повод за безпокойство. Дълбока въздишка на облекчение разтърси лорд Емсуърт.
— Моля? — попита малко объркано гласът от отсрещния край на жицата.
— О, извинете. Тъкмо говорех с иконома си за моята свиня. Извънредно съжалявам, че ви накарах да чакате, но въпросът беше спешен. Та вие казвахте…
— Имам причини да вярвам, лорд Емсуърт, че тази вечер над вашата свиня ще се извърши покушение.
Лорд Емсуърт нададе рязък гълголещ звук.
