Има нещо гнило в Бландингс

Тилбъривци и дванайсет Пилбийма. Трябваше само да изчака сгодния миг и тогава да нахлуе и да сграбчи ръкописа. Интересно дали после, когато вече го държеше в ръце и го разклащаше пред носа на лорд Тилбъри, последният нямаше да заеме малко по-различна позиция? Да прибегне към по-различен тон? Да прояви желание да преразгледа въпроса, подхождайки от един нов ъгъл? Отговорът определено лежеше в сферата на положителното.

Но преди всичко малко разузнаване. Монти помнеше, че прозорецът на стаичката бе леко открехнат. Безкрайно предпазливо той доближи на пръсти през тревата и едва бе достигнал своята цел, когато един глас произнесе отвътре:

— Скрил си го? Но сигурен ли си, че е в безопасност?

Монти се прислони до стената, затаил дъх. Той се чувстваше като собственик на саморъчно направено радио в Париж, който, без да иска, е уловил Сан Франциско.

Пилбиймът, който бе заел мотоциклета на Вул, за да стигне с него до „Гербът на Емсуърт“, и сега седеше срещу лорд Тилбъри в стаята за писане на тази странноприемница, бе един Пилбийм много различен от веселия телефонджия отпреди вечеря. Телефониралият Пилбийм бе мъж, отпуснал юздите на буйната жизнерадост, знаейки от сигурен източник, че морето му е до колене. Пилбиймът от стаята за писане бе трескав и изнурен комарджия, залагащ всичко на едно сетно завъртане на рулетката.

След онази болезнена сцена в салона на детектива му бяха нужни десетина минути, за да осъзнае, че макар и всичко да изглеждаше загубено, все пак му бе останал още един-едничък шанс да спаси положението. Ако се покажеше достатъчно ловък търгаш, за да пробута ръкописа на лорд Тилбъри един вид на зелено, като се въздържи да спомене, че въпросният документ — освен в силно трансформирано състояние във вътрешностите на Императрицата — вече изобщо не съществува, всичко щеше да бъде наред.

Наистина, от страна на другия не бе изключена известна хладина при следващата им среща — Пилбийм знаеше, че лорд Тилбъри е от ония мъже, които лесно се докачат, откривайки, че са платили хиляда лири за нищо, — но детективът от малък бе свикнал на хладно отношение от страна на околните и можеше да го понесе.

И тъй, той бе тук, готов за последния си ход.

— Скрил си го? — произнесе лорд Тилбъри, след като от кратката встъпителна реч на госта стана ясно, че не е дошъл да достави стоката лично. — Но сигурен ли си, че е в пълна безопасност?

— О, абсолютно.

— Но защо не го донесе?

— Твърде рисковано е. Не знаете какво става в онази къща. Жив ще те разкъсат, ако надушат, че е у теб. Като започнем от лейди Констанс, Гали Трипуд, Рони Фиш… всеки само дебне да го докопа. Както казах на Монти Бодкин днес следобед, да държиш този ръкопис е все едно да си герой от детективски роман, обсаден в тайната бърлога на Деветимата.

Тихо ахване на потрес се изтръгна от възмутените устни на Монти. Това, чувстваше младежът, бе тъкмо онази малка капка, която прелива чашата. Той таеше скромна гордост за своя каламбур с бърлогата на Деветимата. И ето че този мерзък детектив, ненаситил се да краде неговите ръкописи, сега посягаше и на остроумията му. Подобно нещо действително можеше да бръкне в здравето на човека.

— Ясно — каза лорд Тилбъри. — Да, разбирам какво имаш предвид. Но при положение, че си го скрил в спалнята си…

— Не съм.

— А къде тогава?

Съдбовният миг бе настъпил. Пилбийм събра кураж да се пребори с него.

— Хм — рече той. — Мисля, че ще е най-добре, преди да ви кажа, да уредим деловата страна на въпроса. Ако чековата ви книжка е подръка…

— Но, драги Пилбийм, да не би да очакваш от мен да ти платя преди…

— Абсолютно — прекъсна го детективът и затаи дъх. Жетоните му бяха на масата, колелото бе започнало да се върти.

На Монти му се стори, че лорд Тилбъри също е затаил дъх, тъй като последва продължителна тишина. Когато накрая той все пак заговори, гласът му бе на мъж, който е бил уязвен в най-светлите си чувства.

— Наистина, Пилбийм! Мисля, че би могъл да ми имаш доверие.

— „Вяра никому“ е девизът на фамилията Пилбийм — отвърна детективът, вече възвърнал стария си телефонен стил.

— Но откъде да съм сигурен…

— Просто вие трябва да ми имате доверие, това е — заяви щастливо Пилбийм. — Разбира се — продължи той, — ако този начин за водене на бизнес не ви допада, какво пък, ще развалим сделката. Всеки си тръгва по живо, по здраво. Аз се връщам обратно в замъка и уреждам нещата със сър Грегъри Парслоу и лейди Констанс. Те искат ръкописа точно толкова, колкото и вие, макар, естествено, техните мотиви да са доста различни от вашите. Тяхната цел е да го унищожат. Началната оферта на Парслоу беше петстотин лири, но няма да ми е трудно да го убедя да качи, да речем, до…

— Петстотин лири са страшно много пари — каза лорд Тилбъри, сякаш му вадеха зъб.

— При всяко положение са по-малко от хиляда — отвърна Пилбийм като безгрижен зъболекар. — А вие се съгласихте на тази сума по телефона.

— Да, но тогава предполагах, че ще донесеш…

— Ваша воля, Тилбъри, ваша воля — пропя детективът и по тихото изщракване, което последва думите му, Монти заключи, че той прави онова, което ни препоръчват да правим винаги, щом искаме да изглеждаме безгрижни — да палим цигара. — Добре! — чу се след секунда. — Вие взехте най-мъдрото решение. Да се изплати на предявителя, ако не ви затруднява.

Настъпи — пауза. Тежкото пъхтене, което долиташе през прозореца, можеше да бъде само на стиснат мъж, зает с писане на чек за хиляда лири. Това е характерно дишане, което няма как да се сбърка, макар и в известни отношения силно да наподобява агонията на недоклан шопар.

— Ето!

— Благодаря.

— А сега…

— Добре, слушайте — предложи Пилбийм. — Нещата стоят така. Аз не се осмелих да държа документа в къщата, поради което го укрих внимателно в една необитаема кочина край зеленчуковата градина. Момент. Ако ми услужите с писалката си, ще ви нарисувам скица. Ето това е стената на градината. Вървите все покрай нея и вляво, в едно заградено място, ще видите въпросната кочина. Веднага ще я познаете, тя е единствената постройка наоколо. Влизате вътре и под сламата, ето тук, където слагам кръстче, лежи ръкописът. Ясно ли е?

— Напълно.

— Смятате ли, че ще го намерите без затруднения?

— Нищо по-лесно.

— Добре. А сега още нещо. Просто дреболия, но все пак не е зле да бъдете подготвен. Казах ви, че кочината е необитаема, и когато оставях вътре ръкописа, така си и беше. Но после взеха, че преместиха там оная свиня на лорд Емсуърт, Императрицата на Бландингс.

— Какво?

— Предупреждавам ви, за да не се стреснете, като влезете вътре.

Моментният пристъп на праведен гняв, обзел лорд Тилбъри при получаването на тази информация, го напусна. Колкото и странно да бе, на негово място дойде едно отчетливо чувство на облекчение. По някакъв любопитен начин чутото премахна от ума му онова съмнение, което витаеше там. То придаде на разказа на Пилбийм усещане за реалност и правдивост.

— Всичко е наред — каза той с цялата бодрост, която можеше да се очаква от мъж с неговите възгледи толкова скоро след раздялата с чек за хиляда лири. — Това няма да предизвика усложнения.

— Мислите ли, че ще се справите с животното?

— Разбира се. Не ме е страх от свине. Свинете ме обичат.

При тези думи Монти усети как една цяла порода животни, която винаги бе уважавал и ценил, пада