Има нещо гнило в Бландингс

по цепелиноподобната й снага час по час преминаваше чувствена тръпка. Но Пърси Пилбийм не бе в настроение да се възхити на рядкото и несравнимото. Той се мъчеше да се окопити пред лицето на този коварен удар на съдбата.

Най-лошото бе, че за всичко можеше да вини единствено себе си. Ако не беше дал тъй безгрижно гласа си в полза на преместването на трижди проклетото прасе, сега нямаше да се намира в този капан, измъкването от който с всеки изминал миг му изглеждаше все по-трудно.

Защото Пилбийм се боеше от свине. Струваше му се, че навремето е чел някъде как, ако влезеш в кочината на свиня, която не те познава, тя без много да се мае те включва към ежедневната си дажба калории. Въпреки цялата му алчност за златото на лорд Тилбъри нещо в него му казваше, че никога, колкото и бляскава да е наградата, не ще дръзне да влезе за ръкописа в кочина, където е пуснат подобен ненаситен звяр. Блудният син от Библията може и да бе ял от една копаня с тези животни, но Пърси Пилбийм не чувстваше в себе си силата да последва неговия пример.

Трудно е да се каже колко време детективът би останал така, вкусвайки горчилката на поражението. Ако никой не го закачаше, вероятно доста. Но едва потънал в своя унес, той бе изтръгнат от него от пронизителен вик:

— Мили Боже!

За миг Пилбийм остана с впечатлението, че светът се руши. Той сграбчи парапета, разтреперан от глава до пети.

— Какво става, по дяволите? — запита доста по-рязко, отколкото бе допустимо за един гост, обръщащ се към своя домакин.

Вълнение, почти равно по сила на неговото, караше фенерчето да подскача в ръцете на лорд Емсуърт.

— Мили Боже, какво яде тя? Пърбрайт! Пърбрайт! Вие виждате ли какво яде тя, Пилбийм, драги? Пърбрайт! Пърбрайт! Възможно ли е това да е хартия?

С конвулсивно движение негова светлост се приведе над парапета и се изправи отново, дишайки тежко. Светлината на фенера на пресекулки, подобно на хелиограф, озаряваше нещо, което той държеше в ръка.

Звук от галопиращи нозе отекна в нощта.

— Пърбрайт!

— Ъхъ, милорд.

— Пърбрайт, да си давал на Императрицата хартия?

— Ммм, милорд.

— Защото тя точно това яде. И то с цели купища.

— Ъм, милорд? — смая се свинарят.

— Да, да, уверявам те. Хартия. Ето, виж! Но… Мили Боже! — извика лорд Емсуърт, най-сетне успял да укроти фенера си. — Да пукна, ако това не е ръкописът на брат ми Галахад!

14.

Приблизително по същото време, когато лорд Емсуърт чукаше на вратата на Пърси Пилбийм, за да се осведоми за здравето му и да направи любезното си предложение за глътка свеж въздух, неговата сестра лейди Констанс Кийбъл, другата му сестра лейди Джулия Фиш и неговият съсед и гост сър Грегъри Парслоу- Парслоу се събраха в салона, за да обсъдят заедно нещата и да намерят най-добрия начин за излизане от създалото се положение.

Тонът на съвещанието се очерта като бурен още от самото начало. Поради внезапния характер на повикването си в замъка и невъзможността да се обяснят някои неща по телефона, единственото, което сър Грегъри знаеше до момента, бе, че Пилбийм се е сдобил с ръкописа и възнамерява да го предаде на лорд Тилбъри. Информиран по време на кафето от лейди Джулия, че природното бедствие се дължи на нетактичното отношение на сестра й Констанс към детектива, той си пое рязко дъх, вторачи се много изразително във виновницата и взе да цъка с език.

Всеки по-просветен наблюдател би могъл да отгатне последвалия развой на събитията. Няма жена с характер, която да стои безропотно, докато някакъв си мъж цъка насреща й с език. Няма добра домакиня, от друга страна, която да си позволи да бъде открито груба към собственоръчно поканен гост. В търсене на отдушник за своите чувства, лейди Констанс влезе в люта сестринска препирня с лейди Джулия. И тъй като Лейди Джулия, стар любител и голям ценител на хубавата семейна свада, не закъсня да вдигне хвърлената ръкавица, сър Грегъри, преди да успее да каже „Британска енциклопедия“, се озова в положението на човек, който безотговорно е посял ветрове и сега жъне ли, жъне бури и урагани.

Споменаваме всички тези неща, за да обясним известното закъснение, с което Генералният щаб стигна до очевидния маньовър — а именно да се опита да установи връзка с Пърси Пилбийм. Повече от четвърт час изтече, преди сър Грегъри да произнесе съдбовните слова, укротили жарта на битката:

— Добре де, по дяволите, защо не го потърсим тоя човек?

Те подействаха като заклинание. Гневните страсти бяха обуздани, хубавите, уместни, тъкмо дошли на езика думи — преглътнати и съхранени за подходящи бъдещи случаи. Беше позвънено на Бийч. Той бе делегиран в стаята на Пилбийм с указания да го покани да бъде така любезен да слезе в салона за минутка. В крайна сметка операцията приключи с това, че Бийч се върна и обяви, че господин Пилбийм го няма. Възцари се смут и паника.

— Няма го? — извика лейди Констанс.

— Няма го? — извика и лейди Джулия.

— Трябва да го има — запротестира сър Грегъри. — Когато един човек се качва в стаята си с главоболие, за да поспи — продължи той, построявайки внимателно доводите си, — него не може просто ей тъй да го няма.

— Сигурно не си почукал достатъчно силно, Бийч — каза с надежда в гласа лейди Констанс.

— Върви и почукай пак — нареди лейди Джулия.

— Издумкай на проклетата врата един хубав ритник — посъветва сър Грегъри.

Маниерът на Бийч бе почтителен, но лишен от съчувствие.

— Като не получих отговор на своето чукане, милейди, аз си позволих волността да отворя вратата и да вляза. Стаята беше празна.

— Празна?

— Празна!

— Искаш да кажеш — рече сър Грегъри, който държеше да си изяснява тези неща, — че вътре в стаята не е имало никой?

Икономът кимна.

— Спалнята беше незаета — потвърди той.

— Може да е в пушалнята — предположи лейди Констанс.

— Или в билярдната зала — допълни лейди Джулия.

— Той се къпе! — извика сър Грегъри, вдъхновен. — Един човек с главоболие като нищо може да отиде да се окъпе. Ще му се отрази добре на главоболието.

— Вече посетих пушалнята и билярдната зала, милейди. Вратата към банята на етажа на господин Пилбийм беше отворена, разкривайки празнота в помещението. Склонен съм да мисля, милейди — довърши Бийч, — че джентълменът е излязъл да се поразходи.

Ужасните думи предизвикаха кънтяща тишина. Тримата съзаклятници твърде добре си представяха посоката, в която един разхождащ се Пърси Пилбийм би отправил своите стъпки.

— Благодаря ти, Бийч — изпъшка глухо лейди Констанс.

Икономът се поклони и се оттегли. Тишината остана да виси над салона. Сър Грегъри приближи с тежки стъпки прозореца и се загледа навън в нощта. Почти му се струваше, че вижда върху звездното небе, изписана с огнени букви, историята със стридите.

Лейди Констанс изпусна тътнеща въздишка.

— Сега вече ще останем без нито един приятел!

Лейди Джулия запали цигара.