оскърбен. Никакви разговори повече. Тилбъри получава ръкописа. Той е в „Гербът на Емсуърт“ и чака да му го отнесат. Е, сбосбооогом! — каза Пърси Пилбийм и се скри.
Лейди Констанс се обърна към сестра си за просветление.
— Но аз не разбирам, Джулия. Какво означава това! Кой е този лорд Тилбъри?
— Просто собственикът на издателския концерн, с който Гали е подписал договора си, ангел мой. Нищо повече.
— Имаш предвид — извика в ужас лейди Констанс, — че ако ръкописът попадне в неговите ръце, той ще го публикува?
— Незабавно.
— Аз няма да му позволя. Ще го дам под съд.
— Как? Той ще се защити с договора.
— Да не искаш да кажеш, че нищо не може да се направи?
— Единственото, което мога да те посъветвам, е да се обадиш на сър Грегъри Парслоу и да го повикаш тук. Кажи му да дойде за вечеря. Той, изглежда, има известно влияние над ситния злодей. Не е изключено да успее да го омилостиви, макар че, честно казано, се съмнявам. Знаеш ли — рече замислено лейди Джулия, — понякога ми се иска да не беше чак такава аристократка. Признавам, че е много зрелищно да те наблюдава човек в действие — направо чува роговете, тръбящи за кръстоносни походи, и тропота на бронираните нозе на стотици облечени в стоманени доспехи предци, — но не може да се отрече, че всичко това доста лази по хорските нерви.
В странноприемницата „Гербът на Емсуърт“ един прислужник информира лорд Тилбъри, че го търсят по телефона. Той се доближи до апарата в кисело настроение. Вероятно въздухарят Бодкин, мина му през ума, прекършената тръстика, на която наивно бе предположил, че ще може да се опре. Той се подготви да бъде малко рязък с Монти.
След онзи техен разговор в беседката лорд Тилбъри непрестанно откриваше, че мислите му се обръщат с копнеж към единствения сред познатите му мъже, на когото можеше да разчита, че ще изпълни успешно съдбовната задача. През годините, когато П. Фрубишър Пилбийм беше работил в негово подчинение като редактор на „Светски пиперки“, лорд Тилбъри никога не го бе карал чак да открадне нещо, но при все това бе убеден, че срещу подобаващо заплащане Пърси би прегърнал едно подобно поръчение. А сега, вече разцъфтял в благодатната почва на частните разследвания, вероятно щеше да го прегърне още по-крепко. Целия този следобед лорд Тилбъри си бе задавал въпроса дали пък решението на всичките му проблеми не е в това да изпрати на Пилбийм телеграма, в която да му заръча да се яви незабавно.
Онова, което го възпираше, бе липсата на какъвто и да било начин да го вкара в замъка. Човек не може да пуска частни агенти из провинциалните имения така, както пъха порове в зайчите хралупи. Тъй че издателят бе принуден да прогони своя розов блян, което придаде допълнителна сопнатост на тона му, когато вдигна слушалката.
— Ало, кой? — излая натъртено той.
Един безгрижен тенор едва на пръсна тъпанчето му.
— Ало, Тилбъри, здрасти! Тук е Пилбийм.
Очите на лорд Тилбъри направиха честен, но твърде амбициозен опит да напуснат орбитите си. Това бе най-поразителното съвпадение, което някога му се беше случвало. По-скоро дори чудо, рече си благоговейно той, отколкото просто съвпадение.
— Обаждам се от замъка Бландингс, Тилбъри.
— Какво?
Слушалката подскочи в ръцете на лорд Тилбъри. Очите му постигнаха частичен успех като при охлювите. Дали му се случваше онова, което хората наричаха сбъдната молитва? Или пък — ако погледнеше по-песимистично на нещата — имаше слухови халюцинации?
— Обаждам се от замъка Бландингс, Тилбъри — повтори гласът. — Нямаш нищо против да те наричам Тилбъри, нали, Тилбъри? — добави загрижено той. — Аз малко съм кръкнал.
— Пилбийм! — Гласът на лорд Тилбъри завибрира. — Добре ли те чух да казваш, че се обаждаш от замъка Бландингс?
— Абсолютно.
Един мъж, способен да изгради със собствени усилия издателска компания „Мамут“, не е мъж, който си пилее времето в ненужни въпроси. Други биха попитали Пилбийм как се е озовал там, но не и лорд Тилбъри. За него всичко това можеше и да почака.
— Пилбийм — извика той, — това е пръст Божи! Ако обичаш, ела тук колкото се може по-скоро. Има нещо, което искам да свършиш за мен. От първостепенна важност.
— Услуга?
— Да, услуга.
— И какво — запита гласът игриво, но все пак с известна метална нотка — печеля аз от нея?
Лорд Тилбъри премисли бързо.
— Сто лири.
Звук, излязъл от преизподнята, накара главата му да се отметне назад. Това несъмнено бе смразяващо подигравателен смях.
— Двеста, Пилбийм.
— Слушай, Тилбъри. Аз знам какво искаш да направя за теб. О, знам, и още как! Свързано е с една книга…
— Да, да.
— В такъв случай нека ти кажа, Тилбъри, че вече имам оферта от друго място за петстотин лири, които лесно мога да кача на хиляда. Но хайде, нали е за теб, няма да те скубя повече от това. Прави си сметката, Тилбъри. Цифрата е хилядарка.
Лорд Тилбъри си направи сметката. Малко бяха мъжете в Англия, у които перспективата да се разделят с хиляда лири предизвикваше по-силно гадене, но той разбираше от разумно капиталовложение. А какво бяха при сегашните обстоятелства някакви си хиляда лири? Дребна цаца, за да се хване китът.
— Много добре.
— Значи сделката става?
— Да, съгласен съм.
— Чудесно — рече гласът с обновена ведрост. — Ще намина още днес след вечеря. Стоката ще бъде у мен.
— Какво?
— Казвам, че ще ти донеса нали-се-сещаш-какво днес след вечеря. А сега ордьовър… не, оревуар, дърти мошенико. Нещо ми е бръмнала главата и мисля да подремна. Много ти здраве. Чао-мяо!
От другия край на жицата се чу щракване. Пилбийм беше затворил.
Нечии пръсти натиснаха бравата на Пилбиймовата спалня. Юмрук издумка по вратата. Детективът надигна смръщено лице от възглавницата. Той беше в своята постеля, полуунесен в неспокойна дрямка.
— Кой е там?
— Само отвори вратата, и ще ти кажа кой е.
— Да не би да е старият Гали?
— Да се задавиш дано с тая твоя наглост!
— Какво искаш?
— Едно малко разговорче с теб, млади човече.
— Върви си, Гали — рече Пилбийм. — Не ми е до разговорчета, били те малки или големи. Опитвам се да поспя, старче. Кажи им, че няма да слизам за вечеря. Нещо ми е бръмнала главата.
— Ще ти бръмне още повече, ако успея да вляза вътре.
— Да, ама няма да успееш — отбеляза доволно Пилбийм. И като се засмя тихичко на находчивостта на отговора си, той отпусна морна глава назад и склопи пак очи. Дръжката се разтърси отново. Вратата изскърца под тежестта на нечие тяло. После настъпи тишина, не след дълго нарушена от ритмично
