Има нещо гнило в Бландингс

— Бедният стар Майлс! Отиде му на кино доброто именце!

Сър Грегъри се извърна от прозореца.

— Ония момчета от Местния комитет сега навярно ще дадат номинацията на стария Билингс. — Лицето му на готвач от епохата на Регентството33 се изкриви от болка и гняв. — И къде, по дяволите, се е разбързало това човече? Толкова ли не можа да изчака поне да поговорим? Че аз специално заради него си взех чековата книжка. Той знае, че съм готов да му дам петстотин лири. Обзалагам се, че никога няма да получи толкова от оня негов Тилбъри. Аз познавам Тилбъри. Чувал съм какво се говори за него. Скръндза. Пилбийм ще хвърля шапка, ако успее да му измъкне и две стотачки.

— Жалко, че го подразни така, Кони — ласкаво издума лейди Джулия. — Предполагам, че сега не го е грижа за парите. Това, което всъщност иска, е да бъде гаден и да си го върне претъпкано.

— А според мен жалкото е — парира лейди Констанс с несъкрушимия дух на една Кийбъл, — че сър Грегъри изобщо се е доверил на личност като Пилбийм. Можел е да се досети, че не бива да го прави.

— Именно — съгласи се лейди Джулия. — Напълно безумна постъпка от негова страна.

Този неочакван съюз обърка редиците на сър Грегъри Парслоу. Той взе да пелтечи.

— Вижте, човекът ми е вършил работа преди по… по един личен въпрос и тогава ми се стори буден и предприемчив. Затова отидох и го наех напълно естествено, както би сторил всеки на мое място. И през ум не ми е минавало, че не бива да му се доверявам.

— Дори и след като видяхте тия негови мустачки? — попита лейди Джулия. — Е, какво пък, Кони, всяко зло за добро. Сега поне, ще можем да говорим с Кларънс и да му избием от главата всякакви мисли да дава парите на Рони.

— Вярно — съгласи се лейди Констанс и живна.

Докато изговаряше тези думи, вратата се отвори и в стаята влезе Пърси Пилбийм.

Всеки, както добре го е казал поетът, е обичан от някого на този свят, от което би следвало да се очаква, че нейде по света се намираха лица, грейващи дори и при появата на Пърси Пилбийм. Но никога, дори от родната си майка, ако имаше родна майка, или от любящата си леля, ако имаше любяща леля, той не би могъл да получи по-любвеобилен прием от този, с който сега го удостоиха лейди Констанс Кийбъл, лейди Джулия Фиш и сър Грегъри Парслоу-Парслоу, баронет, от Мачингъм Хол. Самият Дядо Коледа можеше само да мечтае за по-топло посрещане.

— Господин Пилбийм!

— Ама господин Пилбийм!

— Пилбийм, стари приятелю!

— Влезте, господин Пилбийм!

— Седнете, господин Пилбийм!

— Пилбийм, драги, заповядайте столче.

— Как е главоболието ви, господин Пилбийм?

— По-добре ли се чувствате вече, господин Пилбийм?

— Пилбийм, старче, тук ми се намира една пура, която мисля, че ще ви хареса.

Погледът на детектива обикаляше троицата с нарастващо изумление. Всичките му дедуктивни способности бяха безсилни да обяснят подобен изблик на радушие. Той бе дошъл насам в очакване на десетина крайно тягостни минути, подтикван единствено от обстоятелството, че бизнесът все пак си беше бизнес, и след като омразното хайванче се бе нагостило с, кажи-речи, целия ръкопис на Галахадовите „Спомени“, тази група тук се очертаваше като единствения възможен източник на парични постъпления.

— Благодаря — каза той, приемайки стола.

— Благодаря — каза, вземайки пурата.

— Благодаря — каза, в отговор на запитването за здравето си. — Да, вече съм доста по-добре.

— Това е чудесно — потупа го по рамото сър Грегъри.

— Отлично — обади се лейди Констанс.

— Превъзходно — допълни лейди Джулия.

Когато тези химни на радостта утихнаха, настъпи онова моментно смълчаване, което неизбежно обхваща всяка група хора, канещи се да пристъпят към делови въпрос. Очите на Пилбийм щъкаха напрегнато от лице на лице. Той трябваше да изиграе един перфектен блъф и събираше сили да го стори.

— Дойдох във връзка с… онова — рече накрая.

— Да, да, да — извика сър Грегъри. — Вие сте премислили всичко, и…

— Боя се, че бях малко рязка при последния ни разговор, господин Пилбийм — усмихна се подкупващо лейди Констанс. — Не се чувствах напълно добре. От времето, предполагам.

— Казахте, че носите чековата си книжка, нали, сър Грегъри? — запита лейди Джулия.

— Разбира се, разбира се. Ето я тук.

В очите на Пилбийм се появи оня мазен блясък, който не пропускаше да ги огрее всеки път при вида на чекова книжка.

— Е, аз го направих — рече той, мъчейки се да докара свеж, непринуден тон.

— Направили сте го? — изпищя в ужас лейди Констанс. Тя бе изтълкувала думите в смисъл, по-различен от онзи, който говорещият влагаше в тях. — Да не искате да кажете, че сте отнесли…

— Вие искахте ръкописът да се унищожи, нали така? — попита Пилбийм. — Е, готово.

— Кое?

— Унищожих го. Скъсах го. Всъщност, строго погледнато, го изгорих. Тъй че… — Пилбийм прекъсна изказването си на половин дума, запълвайки празнотата с многозначителен поглед към чековата книжка. Едновременно с това облиза неспокойно устни. Той ясно съзнаваше, че дискусията е достигнала точка, която Монти Бодкин с присъщия си усет към точната дума би нарекъл ядка или сърцевина.

Тричленката очевидно бе подвластна на същото усещане. Настъпи нова тишина — този път неловка, пулсираща от съмнение и неудобство. Защото за хора от сой винаги е неудобно да кажат на един свой ближен, че му нямат вяра за пет пари. Още повече, че всеки намек за недоверие от страна на тези конкретни хора от сой можеше да нарани крехките чувства на техния ближен, а това беше крайно опасно и нежелателно.

От друга страна, можеха ли да снесат крупна сума пари на човек с подобни мустачки, разчитайки единствено на шанса, че този път той за разнообразие казва истината? Комитетът бе раздиран от сурова дилема.

— Хаакахъм! — каза сър Грегъри, изразявайки доста удачно настроенията сред своя лагер.

В тази деликатна ситуация обаче Пърси Пилбийм показа неочаквано разбиране.

— Разбира се, аз не разчитам, че ще повярвате на голите ми думи — рече той. — Естествено е да поискате някакво доказателство. Ето, тук съм запазил нещичко, за да ви го покажа. Останалото е купчина пепел.

Той извади от горния джоб на сакото си съдрано парче хартия и го връчи на сър Грегъри. Сър Грегъри, след като подскочи леко, тъй като по странно стечение на обстоятелствата откъсът бе посветен на историята със стридите, го подаде на лейди Констанс. Лейди Констанс го пое, погледна го и го връчи на лейди Джулия. Напрежението спадна.

— Това не е точно каквото очаквахме — обади се лейди Констанс. — Естествено, нашето желание бе да ни донесете ръкописа, за да го унищожим собственоръчно. И все пак…

— Крайният резултат е същият — довърши вместо нея Пилбийм.

— Да, предполагам, че разликата не е голяма.

Погледи запърхаха напред-назад като волнокрили пеперуди. Сър Грегъри погледна лейди Констанс, търсейки напътствие. Лейди Констанс безмълвно се консултира с лейди Джулия. Лейди Джулия отвърна с едва забележимо кимване. Сър Грегъри го забеляза и след повторна безмълвна консултация с лейди Констанс и кимване и от нея отиде при писалището и се залови е перото и мастилницата.

Езиците се развързаха. Стаята се изпълни с типичната атмосфера на заседателна зала след приключване на важно съвещание.

— Всички ние със сигурност сме ви крайно задължени — изгука лейди Констанс.