десерта, лейди Джулия вдигна чашата си.
— За тленните останки горе — да се надяваме — вдигна тя тост.
Пърси Пилбийм обаче не беше чак мъртъв. Точно в мига, в който лейди Джулия произнесе своя тост, той като по даден знак се надигна в постелята си и се озърна оглупяло наоколо. Поради царящия в стаята мрак детективът бе затруднен да се ориентира незабавно и може би около половин минута седя, чудейки се къде е. После паметта му се върна с конски ритник в областта на слепоочията, което го накара да съжали, че се е събудил. Дори ако горещото пожелание на лейди Джулия относно бубонната чума се бе изпълнило, той едва ли щеше да се чувства много по-зле.
Има глави, пригодени да носят неограничени количества шампанско. Главата на Достопочтения Галахад, да речем, би могла да послужи за пример. Пилбиймовата обаче не спадаше към тази привилегирована класа. Известно време собственикът й остана неподвижен, премигвайки при всеки нов пристъп на нажежена мъка. После, изправяйки се предпазливо, запали лампата и докрета криво-ляво до умивалника, където се зае да лочи от каната с вода. Приключил с това, напълни легена и взе да си оказва първа помощ.
Скоро, частично възстановен, се върна до леглото и внимателно седна отново. Помъчи се да проследи събитията, довели до настоящия катаклизъм, но откри, че не жъне успехи. Един-единствен факт изпъкваше ясно в спомените му — а именно че по някакъв начин, детайлите на който му убягваха, е бил люто оскърбен от лейди Констанс Кийбъл. Остро негодувание срещу дамата започна да се надига в гърдите на Пърси Пилбийм и не след дълго изкристализира в твърда решимост, че каквото и да му струва това, носът на тази жена трябва да бъде натрит. Търг нямаше да има. Веднага щом се почувстваше физически годен за някакво шаване в пространството, той щеше да отнесе ръкописа на лорд Тилбъри в „Гербът на Емсуърт“.
В тази точка от размислите му в къщата избухна бомба. Или, с други думи, на вратата се почука.
— Мога ли да вляза, драги?
Пилбийм позна гласа. Не биваше да бъде груб с единствения си приятел в замъка. Като плю в пазвата си и се подръпна за ухото, той стана и отключи.
— Охо! Вече ходим, както виждам. Чувстваме се малко по-добре, а? Всички много се тревожихме за вас на вечеря — обяви лорд Емсуърт, като взе да се потрива из стаята, както се потриваше из всички стаи, които удостояваше с присъствието си. — Чудехме се какво ли може да ви има. Сестра ми Джулия, ако не греша, допусна възможността да сте пипнали бубонна чума. Откъде й хрумна тази идея, умът ми не го побира. Абсурдно, разбира се. В наши дни хората все по-трудно хващат бубонна чума. Още не съм чул някой да е хванал бубонна чума в Шропшир. Всъщност — рече лорд Емсуърт в пристъп на откровеност, изтървавайки в камината четката за коса, която се бе опитвал да балансира върху гребена — не съм убеден, че изобщо съм наясно що за чума е бубонната.
Над Пърси Пилбийм бавно се прокрадваше усещането, че се намира в ковашки цех. Трясъкът на разни тоалетни принадлежности и несекващият разговор на неговия домакин късаха нервите му като с нажежени щипци.
— Без съмнение единствената причина за главоболието ви — продължи лорд Емсуърт, като отмести сапунерката малко вляво, гарафата с вода малко вдясно, един стол малко по-близо до вратата, а друг стол малко по-близо до прозореца — е тази ужасна буря. Ето защо се питам, драги, дали малко свеж въздух не би ви се отразил добре. Свежият въздух често пъти помага при главоболие. Аз тъкмо отивах да нагледам Императрицата и ми мина през ума, че може би ще искате да ме придружите. Нощта е прекрасна, грее чудна луна, а и аз имам електрическо фенерче.
Тук лорд Емсуърт спря да почуква по огледалото с обувалката, извади от джоба си въпросното фенерче и изпрати от упор ослепителен лъч светлина във възпалените очи на своя събеседник.
Последното накара Пилбийм да се реши. Да остане още малко с този човек в ограниченото пространство на една спалня означаваше да подложи разсъдъка си на непоносимо и рисковано изпитание. Той отвърна, че с радост би дошъл да хвърли един поглед на Императрицата.
Още щом стъпи на алеята отвън, детективът се почувства малко по-добре. Лорд Емсуърт се оказа прав в твърдението си, че нощта е прекрасна. Пилбийм бе градско чедо до мозъка на костите си, но дори и той можа да оцени безметежното спокойствие, обвило земите на имението под тази възхитителна луна. След стотина метра той вече дотолкова се бе разведрил, че дори събра кураж да заговори.
— Не сме ли сбъркали посоката? — попита.
— Какво казахте, драги? — рече лорд Емсуърт, откъсвайки вниманието си от фенерчето, което включваше и изключваше, погълнат изцяло от новата си играчка. — Какво казахте?
— Казвам, до кочината не се ли стигаше през терасата?
— О, но вие сте забравили, драги ми Пилбийм. Следвайки вашия съвет, ние я преместихме в новото й жилище малко преди вечеря. Нали помните, че ни посъветвахте да го сторим?
— Разбира се. Абсолютно. Да, помня.
— Това не се хареса на Пърбрайт. Лесно го разбрах по странните звуци, които къркореха в гърлото му: Той си е набил в главата, че далеч от старата си кочина животното ще се чувства тъжно и неспокойно. Но аз най-внимателно проследих настаняването й и не долових каквито и да било признаци на безпокойство. Напротив, тя пристъпи към поемане на вечерята си с видима наслада.
— Хубаво — подхвърли разсеяно Пилбийм.
— А?
— Казах хубаво.
— Да, точно така. Много, много хубаво. И аз самият съм изключително доволен. Както изтъкнах на Пърбрайт, рискът да я оставим на старото място е твърде голям, за да се поеме. Вие знаете ли, драги Пилбийм, кого беше поканила днес на вечеря сестра ми Констанс? Не друг, а самия Парслоу. Да, да, той седеше на масата заедно с нас. Без съмнение си е изпросил поканата, разчитайки, че озове ли се веднъж тук, ще намери случай по време на вечерта да се измъкне навън, да отърчи до кочината и да стори нещо неописуемо на бедното животно. Хубавичко ще се изненада, като види, че кочината е празна. Ще остане с пръст в уста.
Тук лорд Емсуърт поспря, за да се изкиска. Пилбийм от своя страна, макар и да не му беше забавно, се насили да издаде нещо, което можеше да мине за кикот.
— Тази нова кочина — продължи лорд Емсуърт, след като светна и угаси шест пъти своето фенерче — е къде по-пригодно място. Всъщност аз я построих специално за Императрицата още през пролетта, но заради ината на магарето Пърбрайт така и не я преместих. Не знам дали познавате тия шропширски селяци, Пилбийм, но те не се дават по инатливост и на шотландците. Моят главен градинар Ангъс МакАлистър е шотландец и е такъв инат, че еша му няма. Същинско муле. Някой път трябва да ви разкажа как ме е разигравал във връзка с едни ружи. Но и Пърбрайт е същата стока, навие ли си веднъж нещо на пръста. Как ли не го убеждавах. „Пърбрайт — казвам му, — тази кочина е нова кочина, с всички последни нововъведения. Тя е модерна, в крак със съвременната животновъдна мисъл, и — което лично аз намирам за още по-важно — граничи непосредствено със зеленчуковата градина…“
Той млъкна. Един звук, разнесъл се до него в мрака, бе докоснал милозливото му сърце.
— Пак ли онова главоболие, драги?
Но звънкият вопъл, нададен от Пърси Пилбийм, не се дължеше на физическо страдание.
— Със ззззеленчуковата градина? — заекна той.
— Да. И това е изключително удобно, нали разбирате, защото къщурката на Пърбрайт е само на две крачки. Несъмнено сте забелязали новата кочина, ако някога сте се разхождали натам. Тя е изградена от як червен кирпич и греди, с хубав керемиден покрив… Всъщност — рече лорд Емсуърт, святкайки с фенерчето си — ето я и нея. И там вътре — продължи с доволство той — моята Императрица хрупа ли, хрупа, да ми е жива и здрава. Пърбрайт да има да взема.
Императрицата може и да не я беше грижа за нищо на света, но Пърси Пилбийм далеч не споделяше това състояние на безотговорно доволство. Той се облегна на парапета на кочината със сломен и прекършен дух.
В светлината на електрическото фенерче Императрицата на Бландингс представляваше неописуемо привлекателна, дори омагьосваща гледка. Благородната й глава бе сведена надолу и под акомпанимента на раздиращи и жвакащи звуци тя нагъваше късна вечеря. Малката й завита опашчица шаваше непрестанно, а
