положението вече е под контрол и тя може да продължи.
Лейди Констанс й отвърна с масонски поглед, че е разбрала.
— Джулия е напълно права — рече. — Няма защо да се притесняваш.
— Е, щом и ти също смяташ така… — издума лорд Емсуърт, започвайки да изпитва нещо близко до онова възхитително усещане за живот.
— Смятам, и то най-определено. Спокойно можеш да изхвърлиш от ума си всички тези дивотии и пак да ми отдадеш вниманието си.
— Моето внимание? За какво ти е притрябвало моето внимание?
— Говорехме — поясни лейди Констанс — за онези пари на Рони и за престъпното нехайство те да му бъдат дадени, за да сключи един брак, който Джулия и аз тъй силно не одобряваме.
— А, за това ли? — каза лорд Емсуърт, чувствайки как незабавната разпускаща топлина се стопява.
Той хвърли бленуващ поглед към вратата с мисълта колко лесно би било, при положение че глезенът му е здрав, да се плъзне през нея като змиорка и да не позволи да го приклещят повече за тази вечер.
Но сега, безвъзвратно приклещен, не му оставаше друго, освен да се отпусне върху възглавниците и да остави женските гласове да ромолят по него като дъжд върху стряха.
Междувременно в странноприемницата „Гербът на Емсуърт“ Монти Бодкин бе решил да въведе малка промяна в плана на своите действия. Първоначално, както читателят помни, той имаше намерение да последва лорд Тилбъри до клопката, която сам му бе устроил, тъй че, спотайвайки се на заден план — положително с усмивка на жесток триумф на уста, а защо не и със скръстени на гърдите ръце, — да си достави удоволствието да наблюдава неговото унизително, падение. Но когато, изтощен от доброжелатело-ключодържатело-обожателската разправия, най-сетне остави слушалката и напусна телефонната кабина, тази схема вече не му изглеждаше толкова привлекателна.
Мъж, който по природа е надарен с лек баритон, трудно може да провежда разговори с плътен бас, без да добие парещо усещане за сухота в гърлото. На излизане от кабината Монти имаше чувството, че е глътнал шепа едър талаш, и мисълта за двете мили път до замъка и техните сестрички — двете мили на обратно, го плашеше. Какъв бе смисълът, питаше се той, да си даде целия този зор само за да види как лорд Тилбъри бива сграбчен за яката от един свинар? Много по-разумно му изглеждаше да слезе в бара и там над халба блага бира да проследи развоя на събитията с окото на надареното си въображение.
Прочее не след дълго той се озова на една ъглова маса, с половин литър кехлибарена течност пред себе си, смазвайки изтерзани гласни струни и разменяйки по някоя разсеяна реплика със сервитьорката.
Самият Монти, все тъй обхванат от меланхолията, позната единствено на оня, който е обичал и загубил, предпочиташе да го оставят да размишлява в тишина. Но тъй като за момента се бе случил единственият посетител, сервитьорката, достолепна матрона в черна атлазена рокля и с гнездо от руси коси на главата, можеше да му посвети цялото си внимание и светското й чувство я подтикна да го заговори. При подобни случаи тя с пълно основание гледаше на себе си като на домакиня.
И тъй, те отвориха дума за времето, докосвайки се до ония негови аспекти като маранята преди бурята, хладината след бурята, силата на самата буря, възможните последици от нея за посевите, както и ефектът от гръмотевиците върху храносмилателните органи на сервитьорката. Тя тъкмо бе привършила с едно доста подробно описание (което вероятно би заинтригувало повече някой интернист, отколкото обикновен простосмъртен) на своите страдания по-рано същото лято, предизвикани от лекомислено ядене на краставица по време на буря, когато Монти случайно спомена, че го е наваляло.
— Ма наистина? — възкликна сервитьорката. — Ма вие какво, да не сте стоели на дъжда?
— И още как! — потвърди Монти. — Станах на мокра кокошка.
— Ма колко требва да сте бил глупав, ще ме прощавате — отбеляза тя, — да не се скриете поне в някой магазин. Или сте се разхождали навън из полето?
— Бях в парка. Горе в Бландингс.
— О, ма вие сте отседнали в замъка? — запита сервитьорката с интерес.
— Бях — уточни резервирано Монти.
Сервитьорката се залови да бърше една чаша.
— Там сега трябва да е пази Боже — подметна тя.
— Пази Боже?
— Как, не сте ли чули? Зарад свинята на негова светлост, дето изяла всичката оная хартия.
— Какво?
— Ма значи не знаете — възрадва се жената. — Да, негова светлост бил страшно разстроен. Научих го от господин Уебър, ветеринаря. Човекът се отби за едно малко по пътя за натам. Викнали го спешно по телефона. Трябва да има-няма половин час.
— Хартия?
— Тъй рече господин Уебър. Братът на негова светлост, рече, пишел някаква книга, а тя взела, че попаднала в кочината на свинята и тя я излапала. Тъй ми рече. Макар че как една книга ще попадне в кочината, умът ми не го побира.
Тя млъкна, за да се погрижи за някакъв клиент, отбил се за чаша тъмно пиво, давайки на Монти възможността да асимилира на спокойствие този изключителна вест.
Ето значи защо Пилбийм тъй настоятелно искаше парите си в предплата! От объркания въртоп в главата на Монти бавно изплува съзнанието, че Пърси Пилбийм трябва да притежава много редки качества, които досега са му убягвали. Мъж, достатъчно съобразителен и предприемчив, за да измъкне от лорд Тилбъри хиляда лири срещу стока, която отлично знае, че е в процес на храносмилане от свиня, положително бе мъж, с когото си струва да дружиш. Като си припомняше сега сцената в стаята за писане, увереността, с която детективът бе поставил своите условия, дръзкото безгрижие на онова „ваша воля“, накарало лорд Тилбъри да се бръкне като ужилен за чековата си книжка, една странна топлота към Пърси Пилбийм започваше да пуска кълн в гърдите на Монти. При все че този човек къдреше лимбите си по гнусноват начин, а мустачките му бяха изпитание за хора със слаби нерви, младежът чувстваше, че би искал да го опознае по-отблизо.
Едва сега той проумяваше същинската трагедия на унищожаването на оня чек. В момента на самото късане Монти, също както и Рони при един друг случай, бе целил просто големия жест. Той не си въобразяваше, че постъпката му има особена практическа стойност, тъй като потърпевшият трябваше просто да отиде при лорд Тилбъри и да си поиска нов чек. Но тази новина поставяше всичко на съвсем различна плоскост. Явно лорд Тилбъри нямаше да се бърка за повече чекове. Големият жест беше ударил на детектива една яка балтия, даваше си сметка Монти, и колкото да бе странно, изпитваше към него жал.
Сега той можеше да види нещата от Пилбиймовата гледна точка. При един залог от хиляда лири кой можеше да го вини, задето не е подбирал докрай методите си? В подобна ситуация не беше ли някой и друг удар под кръста оправдан? Без съмнение, реши Монти, отпивайки издебело от халбата.
С изгряването на този голям щедър поглед върху нещата, подсилен от отличното качество на бирата в „Гербът на Емсуърт“, у него настъпи почти сълзлива промяна в отношението към собственика на „Аргус“. Всеки, който можеше да изпрати лорд Тилбъри да бие пеша две мили за зелен хайвер, беше негов приятел. Сега той гледаше на детектива по-скоро като на роден брат, отколкото като на помияра, за който го бе имал преди.
И тъкмо в апогея на тази разнеженост техният обект влезе в бара.
— Добър вечер, сър — посрещна го церемониално сервитьорката. Както много свои колежки тя се държеше тъй, сякаш удостояваше госта със званието почетен жител на града.
— Мм — отвърна Пилбийм.
Той съзря седналия в ъгъла Монти и се намръщи. Ако Монти преливаше от топли чувства към него, то неговите очевидно се колебаеха около точката на замръзването. Той изгледа неприязнено младежа. Макар да бе дошъл с намерението да разкваси уста в бара, видът на онзи, който тъй неотдавна бе накърнил финансите му, го накара да размисли. Никой не обича да пие в атмосфера, отровена от присъствието на личност, която току-що го е ограбила с хиляда лири.
— Едно двойно уиски — каза Пилбийм. — Изпратете го в стаята за писане, ако обичате.
Той излезе с широки крачки. Сервитьорката, останала видимо впечатлена след краткия им разговор,
