П. Г. Удхаус
Историята на Уилям
Госпожица Посълтуейт, нашата любезна и бдителна барманка, ни беше осведомила шепнешком, че джентълменът ей там в кюшето бил американски джентълмен.
— От Америка е — поясни госпожица Посълтуейт, за да разсее всяко недоразумение…
— От Америка? — откликнахме ние.
— От Америка — потвърди нашата поителка. — Американец.
Господин Мълинър се надигна, преливащ от изящната любезност на Стария свят. Ние в бара на „Въдичарски отдих“ не сме обръгнали на американци. Не всеки ден ни идват на крака. Но сторят ли го, приветстваме ги сърдечно с добре дошли. Даваме им да разберат, че „Ръце, протегнати през океана“, не е празна безсъдържателна фраза.
— Добър вечер, сър — поздрави господин Мълинър. — Ние с моя приятел тъкмо се питахме дали не бихте ни направили честта да се присъедините към скромната ни компания.
— Много мило, сър.
— Госпожице Посълтуейт, обичайното. Разбрах, че сте от другия бряг на океана, сър. Как намирате нашата английска провинция?
— Възхитителна е. Макар че, ако ми позволите, не би могла да се сравни по красота с моя роден щат.
— От кой щат сте, сър?
— От Калифорния — поясни гостът и благоговейно свали шапка. — Щатът бижу на Съюза. С лазурното си море, благородни планини, несекващо слънце и уханни цветя Калифорния няма равна на себе си. Населена с усърдни мъже и женствени жени…
— Калифорния щеше да е прекрасна — прекъсна го господин Мълинър, — ако не бяха земетресенията.
Гостът ни подскочи като ухапан от подла гадина.
— Земетресенията са непознато явление в Калифорния — заяви той прегракнало.
— Какво ще кажете за онова през 1906-та?
— То не беше земетресение, а пожар.
— Аз пък съм чувал, че било земетресение — настоя господин Мълинър.
— Чичо ми Уилям е бил там, когато е сдрусало, и колко пъти ми е казвал „Ако не беше земетресението в Сан Франциско, момчето ми, и досега да си ходя ергенин“.
— Не ще да е било земетресение. Трябва да е бил пожарът.
— Тогава ще ви разкажа историята, пък вие сами отсъдете.
— С удоволствие ще чуя историята за големия пожар в Сан Франциско — учтиво заяви калифорниецът.
Чичо ми Уилям (започна господин Мълинър) по онова време се завръщал от Изтока. Търговските интереси на Мълинърови винаги са били широкообхватни, та той бил на кратко посещение в Китай да понадзирава износа на чай, в който бил вложил доста налични. Намерението му било да слезе от кораба в Сан Франциско и да прекоси континента с влак. Особено му се искало да зърне Големия каньон в Аризона. А когато открил, че Мъртъл Банкс от много години лелеела същото въжделение, за него това било поредното доказателство за сродството на душите им. Поради което решил без много маене да й предложи ръката и сърцето си.
Въпросната госпожица Банкс била негова спътница на парахода. Ден подир ден Уилям Мълинър се влюбвал все по-дълбоко в нея, така че последния ден от пътуването, докато се промъквали през Златната врата, той й направил въпросното предложение.
Така и не научих точните думи, които е пуснал в обръщение, но имам основания да смятам, че са били убедителни и красноречиви. Всички Мълинърови са забележителни оратори, а по такъв съществен повод той несъмнено се е проявил достойно. Когато най-сетне приключил, нещо му подсказало, че поведението на момичето е определено многообещаващо. Стояла и зяпала надолу от парапета към водата с крайно завеян вид. След което се обърнала към него.
— Господин Мълинър — казала. — Много съм поласкана от всичко, което току-що изложихте. — (Не забравяйте, че действието се развива във времена, когато момичетата са се изразявали по този начин.) — Вие ми оказахте честта да ми направите най-големия комплимент, който един мъж може да направи на една жена. И все пак…
Сърцето на Уилям Мълинър се омръзнало. Това „все пак“ никак, ама никак не му харесало.
— Има ли друг мъж? — попитал с пресъхнали уста.
— Честно казано, да, има. Господин Франклин ми направи идентично предложение тази заран. Обещах му да си помисля.
Настъпило мълчание. Уилям си казвал, че от самото начало този Франклин не му вдъхвал никакво доверие. Би трябвало да очаква Дезмънд Франклин да се прояви като точно такава заплаха. Той бил от слабите, напрегнати мъже с ястребови лица, типичен Строител на Империята, каквито срещаш на всяка крачка там на Изток — от тези, дето стоят непоколебимо на палубата, дъвчат мустак с поглед, впит в хоризонта, а когато момичето ги попита, за какво са се замислили, поемат рязко въздух и се извиняват за своята разсеяност, но залезът винаги им напомнял за деня, когато били претрепали четирима пирати с ей тези две голи ръце и спасили добрия стар Тъпи Смидърс от неизбежната страшна участ.
— Господин Франклин е безкрайно обаятелен — продължила Мъртъл Банкс. — Жените много си падат по дейните мъже. Той е убил четири акули с джобното си скаутско ножче.
— Според самия него — изръмжал Уилям.
— Но той ми показа ножчето — простичко го оборило момичето. — А в друг един случай повалил два лъва с един изстрел.
Сърцето на Уилям Мълинър натежало, но той не се предал.
— Не изключвам да е извършил всичко това — казал, — но винаги съм смятал, че женитбата означава нещо повече. Ако аз бях момиче, бих търсил в мъжа стабилност на характера. За да илюстрирам смисъла на-казаното, ще ви попитам дали ме забелязахте по време на надбягването с яйце и лъжица в спортните мероприятия на кораба? Именно тогава аз демонстрирах качествата, които се изискват от един женен мъж: несломимо хладнокръвие, чиличена решимост, кротка, ненатрапчива храброст. Мъж, който при такива тежки условия е обиколил три пъти палубата с лъжица, крепяща яйце, е мъж, комуто можете да доверите живота си.
Тя била сразена от силата на доводите му, но бързо се окопитила.
— Трябва да помисля — казала. — Трябва да помисля.
— Разбира се — съгласил се Уилям. — Нали ще ми позволите да се видя с вас в хотела, след като дебаркираме?
— Естествено. И ако… искам да кажа, че каквото и да се случи, вие ще останете завинаги мой много скъп приятел.
— Хм — казал Уилям Мълинър.
През следващите три дни престоят му в Сан Франциско се отличавал със слънчева приятност в рамките на възможното, като се има предвид фактът, че и Дезмънд Франклин бил отседнал в същия хотел, в който пребивавали чичо ми и госпожица Банкс. Уилям Мълинър обаче съумял хитроумно да се отърве от него и двамата с госпожица Банкс прекарали няколко щастливи часа в парка на Златната врата. Ударът се стоварил вечерта на третия ден.
— Господин Мълинър — казала Мъртъл Банкс. — Бих искала да поговоря с вас.
— Винаги — нежно откликнал Уилям. — Стига да не се каните да ме уведомите, че възнамерявате да се омъжите за тази напаст Франклин.
— Но аз тъкмо това се канех да оповестя и ще ви помоля никога да не го наричате напаст, защото той е храбър и безстрашен мъж.
— Кога се решихте на тази безотговорна постъпка? — замаяно попитал Уилям.
— Няма и един час. Разговаряхме в градината и не знам как разговорът се отплесна по посока на
