П. Г. Удхаус
Маймунска работа
Халбата тъмна бира размаза една оса, плъпнала по ръката на госпожица Посълтуейт — обичаната от всички нас барманка, та разговорът във „Въдичарски отдих“ се отклони по посока на физическата проява на храбростта.
Самата Халба беше склонна скромно да отмине този въпрос, като твърдеше, че що се отнася до осите, професионалните му задължения на овощар му давали известни предимства пред останалото човечество.
— По време на беритба — заяви Халбата — се е случвало на една слива да кацнат шест зрели екземпляра, да въртят очи и да ме предизвикват на бой.
Господин Мълинър вдигна поглед от своя горещ Скоч с лимон.
— Ами ако бяха горили? — попита той.
Халбата се замисли.
— Шест горили няма да се поберат върху една слива — заяви най-накрая.
— Горили? — озадачи се Ментовият ликьор.
— Аз пък съм сигурна, че дори да беше горила, господин Бънян пак щеше да я размаже — застъпи се за спасителя си госпожица Посълтуейт и загледа с възхита Халбата.
Господин Мълинър се усмихна снизходително.
— Можем само да учудваме — каза той, — че в тези кротки цивилизовани времена жените продължават да боготворят в мъжете героизма. Предложете им богатство, хубост, приятен нрав, фокуси с карти или свирня на банджо — те ще се извърнат презрително, освен ако не са съпроводени с физическа храброст.
— Но защо горили? — повтори въпроса си Ментовия ликьор, който държеше да си изясни всичко докрай.
— Защото си мислех за един мой братовчед, чийто живот крайно се усложни по вина на тези животни. Всъщност преплитането на жизнените пътища на въпросната горила и Монтроуз Мълинър за малко да струва на последния ръката на Розали Биймиш.
Ментовият ликьор съвсем се задръсти.
— Не знаех, че жизнените пътища се пресичат от горили — каза той. — Скоро ще навърша четирийсет и пет, а дори не съм виждал как изглеждат тези животни.
— Може братовчедът на господин Мълинър да е бил ловец на диви животни — предположи един Джин физ.
— Не — отрече господин Мълинър. — Той беше асистент-режисьор във филмовата корпорация „Перфекто-Зицбаум“ в Холивуд, а горилата, за която споменах, се числеше към актьорския състав на суперпродукцията „Черна Африка“ — епична целулоидна драма за сблъсъка на стихийни първични страсти в едни земи, където силният мъж е сам сред необузданата природа. Залавянето на горилата в родната й джунгла струвала, според вестниците, живота на шест члена на експедицията. По времето, когато започва нашата история, тя се помещавала в яка метална клетка в студиите на „Перфекто-Зицбаум“ със заплата седемстотин и петдесет долара седмично и ангажимент в договора името й да бъде изписано на афишите с букви, неотстъпващи по размер на звездите на филма Едмънд Уигъм и Луела Бенстед.
При нормални обстоятелства (започна господин Мълинър) въпросната горила би била за моя далечен братовчед Монтроуз просто един от хилядите колеги на снимачната площадка. Ако го бяха питали, той би казал, че желае на животното много успехи в избраното поприще на живота, но що се отнася до общуване с него, те били просто кораби, разминаващи се в нощта. Съмнително е дори дали би си направил труда да отиде до клетката му да го види, ако Розали Биймиш не го помолила изрично. Както Монтроуз изтъкнал пред себе си, какъв е смисълът да се разкарваш до разни клетки и да си губиш времето да съзерцаваш горили, след като по силата на служебните обстоятелства така или иначе бил принуден ежедневно да общува с господин Шнеленхамер, президента на корпорацията. Така че спокойно можем да определим отношението му като равнодушно.
Но Розали била една от статистките в „Черна Африка“ и затова проявявала естествен интерес към колегата артист. А тъй като тя и Монтроуз неотдавна се били сгодили, то думата й, естествено, била закон за него. Братовчед ми бил намислил същия следобед да поиграе на дама с приятеля си Джордж Пайбъс от рекламния отдел, но нямало как — отказал се от набелязаното развлечение и придружил Розали до щабквартирата на животното.
Изгарял от желание да й угоди, защото неотдавна се били посдърпали. Розали настоявала да се яви при господин Шнеленхамер и да поиска увеличение на заплатата, а Монтроуз, който си е плах по природа, се офлянквал. Шефът побеснявал при всяко развързване на кесията, та братовчед ми не бил склонен да стане доброволен обект на един от злостните му изблици.
Когато се срещнал с изгората си пред столовата, той с облекчение забелязал, че тя е в по-добро настроение. Бъбрела весело за туй-онуй, докато вървели по пътя си, и Монтроуз тъкмо се поздравявал за липсата на всякакво облаче на хоризонта, когато стигнали целта и пред клетката Монтроуз зърнал капитан Джак Фосдайк, който ръчкал горилата в ребрата с елегантното си бастунче.
Този капитан Фосдайк бил прочут изследовател на диви простори, нает от суперпродукцията за консултант на „Дива Африка“. Фактът, че професионалните задължения на Розали често я сблъсквали с него, причинявал на Монтроуз множество притеснения. Не че й нямал доверие, но любовта прави мъжа ревнив, а той знаел какво влечение изпитва слабият пол към високите, жилави, силни, видели всичко авантюристи и изследователи.
Когато наближили, капитанът обърнал взор към момичето и на Монтроуз никак не му допаднала прочетената в погледа му фамилиарност. Още по-малко му допаднала наглата усмивка. И много му се искало, когато разговарял с Розали, да не започва с „А, ето те и теб, моето момиче“.
— А, ето те и теб, моето момиче — казал капитанът. — Дойде да хвърлиш едно око на маймунека, а?
Розали гледала с отворена уста през прътовете на клетката.
— Колко е страшен! — прошепнала тя. Капитан Джак Фосдайк се изсмял безгрижно.
— Хъ! — рекъл и ръгнал още веднъж животното с бастуна си. — Ако беше живяла като мен в дивата пустош, където всеки гледа себе си и се спасява както може, нямаше да те е страх от някаква си горила. Спомням си как веднъж вървяхме с верния ми носач-туземец Млонги по Екваториална Африка и не щеш ли, двама от тези приятели се смъкнаха от едно дърво и взеха да си придават важности, сякаш гората е тяхна. На бърза ръка им дадох да разберат. Бум-бум с пушката за слонове, веднъж наляво, веднъж надясно и хайде още две кожи за моята колекция. С горилите трябва да си твърд. Къде ще вечеряш днес, моето момиче?
— Господин Мълинър ме покани в Браун Дърби.
— Господин кой?
— Това е господин Мълинър.
— А, това ли? — попитал капитанът и изгледал Монтроуз високомерно, сякаш и той току-що се е свлякъл от някое дърво. — Е, тогава друг път.
И като ръгнал горилата за последно, той се отдалечил с пружинираща походка.
Розали мълчала на връщане. А когато проговорила, думите й силно притеснили братовчед ми.
— Чудесен е, нали? — казала задъхано. — Имам предвид капитан Фосдайк.
— Да — хладно откликнал Монтроуз.
— Аз го намирам за фантастичен. Толкова е безстрашен. Толкова силен и мъжествен. Помоли ли господин Шнеленхамер да ти увеличи заплатата?
— Ъ… не — рекъл Монтроуз. — Аз таквоз… как му се вика? Дебна подходящия момент.
— Капитан Фосдайк не се страхува от господин Шнеленхамер — замислено продължила Розали. — Той го шляпа по гърба.
— Че то и аз не се страхувам от господин Шнеленхамер — засегнал се Монтроуз. — Като нищо бих го фраснал по гърба, ако това би ми свършило работа. Причината, поради която бавя топката е, че в тези финансови дела е необходима тактичност и изчаквателност. Господин Шнеленхамер е зает човек и не е
