Реквием за една светица

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Ах да, Манигоу, стара Чарлстънска фамилия.

СТИВЪНЗ:

Дори още по-стара. Мейнголт. В кръвта на нейните бивши господари е текла норманска кръв.

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Да почнем тогава с нея?

ТЕМПЪЛ:

Колко сте умен! Тя беше наркоманка и уличница която ние с мъжа ми измъкнахме от калта да ни гледа децата. Удуши едното и утре сутринта ще бъде обесена. И ние, нейният адвокат и аз дойдохме да ви помолим да я спасите.

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Да, зная. Защо?

ТЕМПЪЛ:

Защо аз, майка на умъртвеното от нея дете, ви моли да я спасите? Защото вече съм й простила.

(Губернаторът я наблюдава, и двамата със Стивънз изчакват. Тя също не сваля очи от губернатора и е цялата нащрек.)

Защото не е с всичкия си. (Енергично дръпва от цигарата.) Добре. Не искате да знаете защо ви моля да я спасите, а защо аз… защо ние наехме една уличница и скитница да ни бави децата, така ли?… За да й дадем една възможност, нали и тя е човешко същество, нищо, че е негърка, че е пропаднала…

СТИВЪНЗ:

Не и това.

ТЕМПЪЛ:

(Бързо, с нотка на отчаяние) О, да, сега и измислиците не минават. Защо човек не може да се откаже от лъжата? Ей така просто, да спре за малко, както спира тениса, танците или алкохола, както спира месото през пости? Нали знаете, не толкова да се поправи, колкото за малко да си почине, да си прочисти системата, та като почне наново, други да му бъдат лъжите. Работата е да имаш с кого да говориш. Нали разбирате, трябва да ви кажа останалото, за да ви обясня защо ми бе необходима тази черна уличница като събеседница, защо Темпъл Дрейк, бялата, абитуриентката на Мисисипи, издънка на голям род от воини и държавници, вписани в гордите летописи на щата, не можа другиго да си намери, комуто да си разтоварва душата, а се спря на една черна наркоманка.

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Да, разкажете.

ТЕМПЪЛ:

(Бързо и последователно всмуква от цигарата, после се навежда и я смачква в пепелника. Изправя се и заговаря с припрян, лишен от всякакви емоции глас.)

Проститутка, наркоманка, безнадеждна и пропаднала още преди да се роди, живяла с едничкото оправдание да умре като убийца на бесилката. Преди да влезе в дома на уважавания Гауън Стивънз, тя лежеше в калта, но именно в тая същата кал е почнал и животът й, там някъде в родното й градче. Легнала с един бял в калта, а той решил да избие зъбите й с ритник, езикът й да откъсне. Ти помниш, Гейвин, как се казваше той? Още не бях дошла в Джеферсън, ти сигурно помниш — касиер в банката, стълб на църквата, верен на бездетната си жена. Една понеделнишка утрин отива той още пиян да отключи вратите на банката, а отпред вече чакат петнадесетина души. Нанси се вмъква в тълпата, приближава го и му вика: „Къде ми са двата долара, бели човече?“ А оня се обръща и я удря, после я изритал в канавката, взел да я тъпче и да я рита в лицето, дано млъкне, а тя все „Къде ми са двата долара?“ Най-после хората го хванали, а той продължава да я рита в лицето, шурти кръв, хвърчат зъби, а тя приказва ли приказва „Бяха два долара преди две недели. Оттогава още два пъти си идвал…“

(Млъква, притиска лицето си в дланите, постоява така, после ги отдръпва.)

Не, не искам носна кърпа. Преди да тръгнем, с адвоката Стивънз си разменяхме сухи носни кърпи. Докъде бях стигнала?

ГУБЕРНАТОРЪТ:

„Бяха два долара…“

ТЕМПЪЛ:

Сега вече трябва за всичко да кажа. Точно това представляваше Нанси Манигоу. Темпъл Дрейк е била в дом, където плащаха повече от два долара на сеанс…

(Навежда се и почва да чопли угасената цигара в пепелника. Стивънз взима пакета цигари и се готви да й предложи. Тя отдръпва ръка от пепелника и се обляга. Към Стивънз)

Не, благодаря. Няма нужда. Оттук нататък всичко е вече развръзка. Жертвата никога не усеща това, нали? Та докъде… Всъщност няма значение. Та я взехме за прислужница, първата ни платена прислужница от две години. Но защо да разправям, той сигурно е чел, нали? Още преди осем години. Така де, нима биха го избрали за губернатор дори на един щат като Мисисипи, ако най-малкото три години преди това не се е научил на четмо и писмо?

СТИВЪНЗ:

Темпъл!

ТЕМПЪЛ:

(Към Стивънз) Защо не? Измислици!

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Мълчи, Гейвин. (Към Темпъл) Продължете. Гейвин, дай й една цигара!

ТЕМПЪЛ:

Не, не искам… Всъщност благодаря, няма нужда. Както виждате, все забравям какво трябва да кажа, все ще скрия добрите си обноски, възпитанието, както е прието да се казва. Пропускам да изтъкна, че наистина произхождам от благороден род, не, разбира се, нормански рицари, но все пак хора, които няма да оскърбят домакина в собствената му къща, особено пък в два часа сутринта. Само че пак взех да се отплесвам… Тук вече не става и дума за измислици, по-скоро почнах да увъртам, нали така се казва? Представете си: изправяш се пред оградата — или ще я прескочиш, или ще си разбиеш мутрата. Не ти остава нищо друго, освен за миг да охлабиш юздата. И ето че сме пак там, откъдето почнахме. Кажете какво трябва да ви разкажа и колко да приказвам или може би да викам, та всеки, който има уши, да чуе за Темпъл Дрейк ония неща, които никога не съм мислила, че трябва да правя достояние, защото нищо не е могло да ме накара, нито дори смъртта на собственото ми дете или пък екзекуцията на една черна уличница. Но аз съм дошла при вас в два посред нощ да ви събудя, за да чуете! След като осем години съм била в безопасност или поне спокойна. Какво да разкажа, за да можете да отмените присъдата? Колко? Нека да стане по-бързо, да се върнем всички по домовете си и да се наспим! Разбира се, болезнено ще бъде. Струва ми се, казахте, че думата „благозвучие“ е на мястото си.