във вторник, а в сряда следобед видяхме чичо Уили — тича ли тича.
Беше без риза, небръснат, не можа да пъхне ключа в дупката, само пъхтеше, скимтеше и повтаряше:
— Тя заспа! Най-сетне заспа!
Някой от нас взе ключа и му отключи. Наложи се пак ние да запалим спиртника и да напълним спринцовката; този път иглата не влезе в ръката му бавно, той като че имаше намерение да си пробие костта. Чичо Уили не се прибра в къщи. Каза, че можел да спи как да е, нямал нужда от постеля, даде ни пари, пусна ни през задния вход, отидохме до кафенето да му купим сандвичи и кафе в едно шише и го оставихме на мира.
На другия ден ето ти мисиз Меридю, пастора Шулц и още три жени — накарали един полицай да разбие вратата — нахълтаха при него, а мисиз Меридю хвана чичо Уили за врата и като го разтърси, изсъска му:
— Ах, ти, мръсник с мръсник! От мен да се изплъзнеш!
А пасторът Шулц й вика:
— Хайде, сестро! Хайде, овладей се!
Другите жени като се развикаха „Мистър Крисчън!“ „Чичо Уили!“ и „Уили!“ — всяка според възрастта си или според това откога живее в Джеферсън…
Същата вечер пристигна и сестра му от Тексас, а ние се събрахме пред къщата и гледаме жените на предната веранда, влизат, излизат, сегиз-тогиз пасторът Шулц се очертаваше сред тях като в класа по библия на мистър Милър; успяхме да пропълзим зад живия плет и през прозореца чухме как чичо Уили плаче, ругае и се мъчи да стане от леглото, а жените му говорят:
— Недейте, мистър Крисчън! Недей, чичо Уили! Недей, бате! — нали и сестра му беше там; а чичо Уили вика, моли се и ругае. Като дойде петък, отказа се. Усетихме как го притискат в леглото; това, струва ми се, ще е бил последният му опит, сега вече никой от останалите нямаше време да му говори; по едно време се ослушваме: гласът му отслабнал, ала ясен, диша тежко и нарежда:
— Вижте какво, за последен път ви моля. Няма ли да ме оставите на мира? Няма ли да се махнете оттука? Моля ви се, защо не отидете по дяволите и не ме оставите да си живея, както си знам?
— Не, мистър Крисчън — рече мисиз Меридю, — ние правим това да ви спасим.
Една минута нищо не се чуваше. Тогава доловихме как чичо Уили се отпусна в леглото, направо се катурна назад и каза:
— Добре, добре.
Стана както в библията, нали и там принасят една овца в жертва. Сякаш тя сама се бе покачила на олтара и там, падайки по гръб с изправена шия, бе рекла: „Хайде, карайте да свършим. Отрежете проклетото ми гърло и се пръждосвайте, да легна спокойно в пламъците!“
III
Той боледува дълго. Заведоха го в Мемфис и разправяха, че щял да умре. Сега магазинът през цялото време си стоеше заключен и след няколко седмици нашата бейзболна дивизия се разпадна. Не ни беше само до топки и до бухалки. Не ни беше до това. Минавахме край магазина, поглеждахме огромния стар катинар на вратата и витрините, през които нищо не се виждаше, не успявахме дори да зърнем там ъгъла, в който лижехме сладолед и му разказвахме кой победил и кой играл добре, а той си седеше на стола, спиртничето гореше, морфинът вреше и бълбукаше, спринцовката чакаше в ръката му, а той ни гледаше с мигащите си приближени очи зад очилата, през които и зениците му дори не можехме да съгледаме за разлика от очите на повечето хора. Негрите и селяните, които обикновено пазаруваха при него, идваха, поглеждаха катинара и ни питаха как е той и кога ще се върне отново да отвори. Но дори след като магазинът отново се отвори, те не пожелаха да пазаруват при продавача, когото мисиз Меридю и пасторът Шулц поставиха на негово място. Сестрата на чичо Уили бе поръчала да не се тревожат за магазина и да го оставят затворен, защото оправи ли се чичо Уили, тя щяла да се грижи за него. Но мисиз Меридю не се съгласи — тя не само имала за цел да излекува чичо Уили, а щяла да му осигури и пълно възраждане, да го върне не само към истинската християнска вяра, но и към света на всекидневието, в който да има едно място, което да го чака, тъй щото да можел да изправи глава сред своите съграждани не само с чест, а и с гордост; казваше, че в началото единствената й надежда била така да го изцели, че да не трябва един ден да застане пред своя създател тялом и духом роб на морфина, но сега, понеже се оказало, че имал по-здрав организъм, отколкото можело да се повярва, тя искала той отново да заеме онова място в света, което му било дадено заедно с фамилното име далеч преди той да го опозори.
Така тя и пасторът Шулц намериха продавача. Бе пристигнал в Джеферсън преди около шест месеца. Носеше препоръчителни писма до църквата, но освен пастор Шулц и мисиз Меридю, никой нищо не знаеше за него. Те го направиха продавач в магазина на чичо Уили, друг никой не го познаваше. Но старите клиенти на чичо Уили не искаха да купуват от него. Ние също. Не че щяхме да му направим кой знае какъв алъш- вериш и освен това не се и надявахме да ни дава сладолед, па и да беше ни предложил, мисля, че нямаше да вземем. Защото не беше от чичо Уили; съвсем скоро и сладоледът стана друг, защото първото нещо, което новият продавач направи, след като изми витрината, бе да изгони стария Джоб, само че старият Джоб отказа да напусне. Въртеше се из магазина, мърмореше си нещо, продавачът го гонеше от предната врата, а старият Джоб заобикаляше и влизаше през задната и видеше ли го отново, продавачът почваше да псува шепнешката, така псуваше стария Джоб, че кой знае как е получил тия писма до църквата. Най-сетне отиде, подписа клетвена декларация и полицаят каза на стария Джоб да стои по-далеч от магазина. Тогава старият Джоб се премести на отсрещната страна на улицата. По цял ден седеше на тротоара и наблюдаваше оттам вратата, а мернеше ли му се новият продавач, развикваше се:
— Ще им кажа аз на тях! Ще видят те!
Ето защо дори ние престанахме да минаваме край магазина. Още от ъгъла свивахме на другата страна, да не гледаме чистата витрина и новата търговия, която продавачът завъртя в града — сега му бе потръгнало, — и само поспирахме при стария Джоб, колкото да го питаме за чичо Уили, макар да бяхме вече научили вестите, които всеки ден идваха от Мемфис, и да знаехме, че старият Джоб няма как да ги знае, защото не би могъл да ги приеме дори ако някой му обадеше какво става, тъй като той изобщо не можа да повярва, че чичо Уили е болен; вярваше само, че мисиз Меридю го е отвлякла някъде насила и някъде го държи на легло, а той не може да стане и да се върне у дома; старият Джоб седеше на тротоара, примигваше към нас с малките си насълзени и зачервени очи като чичо Уили и казваше:
— Ще им кажа аз на тях! Държат го там някъде, а тоя си е развързал пояса и си прави каквото си иска с магазина на господаря Хоук Крисчън! Ще им кажа аз на тях!
IV
Чичо Уили не умря. Дойде си един ден, а кожата му като лой, олекнал, има-няма четирийсет и пет кила, очите му все такива мътни като бъркани яйца, само че сега мъртви яйца, яйца, които са били счупени толкова отдавна, че дори вече не миришат на развалено. Вгледаш ли се обаче в тях, ще видиш, че може да са всичко, но не и мъртви. Разбрахме това, когато той отново ни позна. Не искам да кажа, че напълно ни беше забравил. Той сякаш и сега ни обичаше като момчета, само че все едно никога преди не беше ни виждал и трябваше тепърва да ни учи имената и да запомня кое име с кое лице върви. Сестра му си бе заминала в Тексас, защото сега за него щеше да се грижи мисиз Меридю, докато напълно се излекува, напълно. Да, именно излекува!
Спомням си оня първи следобед, като се върна в града: отидохме в магазина, чичо Уили погледна чистата витрина, през която сега можеше всичко да видиш, погледна новите клиенти, които никога не бяха пазарували при него, погледна продавача и каза:
— Значи вие сте моят продавач, а?
А продавачът взе да говори нещо за мисиз Меридю и пастора Шулц, но чичо Уили го прекъсна:
— Добре, добре — каза той и застанал с нас в ъгъла като купувач, опита сладоледа, продължавайки да се оглежда, ближеше сладоледа и като ни погледна с очите, които съвсем не бяха мъртви, рече: — Както се вижда, моят стар и проклет негър май повечко ви е поработил, отколкото на мене. — Продавачът пак почна
