магарешко уиски, дето може да ти пръсне черепа, връща се в дъскорезната, точно когато ония играят, а Бърдсонг лъже негрите с фалшиви зарове, дето петнайсет години ги е лъгал, сяда и той, дето мирно и тихо редовно е загубвал поне деветдесет и девет на сто заплатата си, откак е порасъл да разпознава точките по тия загубени зарове, и след пет минути прерязва гърлото на Бърдсонг чак до врата. — Жена му отново мина край него и влезе в трапезарията. Шерифът дръпна нозе и повиши глас. — Отиваме ние с Мейдю. Не че се надяваме с нещо да помогнем, защото си правим сметка, че докато се съмне, оня сигурно ще е вече в Тенеси; освен това най-лесният начин да го хванеш е да не се отделяш от хората на Бърдсонг. Разбира се, спипат ли го те, хич не си прави труд да го водиш в града, но с това случаят се приключва. Беше просто чиста случайност, дето отидохме до къщата му. Дори не помня защо отидохме, но както и да е. Отиваме ние и той там. И какво мислиш — седи зад вратата с отворен бръснач на едното коляно и със зареден револвер на другото? Нищо подобно. Спи! На печката една грамадна тенджера, в която е имало грах, празна. А той легнал в задния двор и заспал на слънце. Само главата си пъхнал под пруста, а до него едно куче, ще речеш мелез между мечка и вол, лае и сипе огън и жупел. Събуждаме го ние, става той и вика: „Няма що, бели хора, аз го направих. Само не ме затваряйте.“ А Мейдю му говори: „Те и хората на Бърдсонг няма да те затворят. Пипнат ли те, до гуша ще ти дойде от чист въздух.“ А оня продължава: „Аз го направих, само не ме затваряйте.“ Съвети дава, учи шерифа да не го затваря; той бил виновен, жалко, не знам какво, само че сега точно не трябвало да се лишава от чист въздух. Набутахме го в колата и ето ти, идва някаква старица — майка му ли, леля му ли — пъшка по пътя в кучешки тръс, и тя иска да дойде с нас. Мейдю се мъчи да й обясни, че и на нея може да й се случи нещо, ако ни стигнат хората на Бърдсонг, преди да сме го затворили, тя не ще и да чуе. А Мейдю вика: „Абе, хайде да я вземем, няма да е зле, в случай че Бърдсонговите хора ни спипат по пътя, защото в края на краищата никоя намеса в работите на закона не подлежи на оправдание, дори ако ония пак ни бият като миналото лято.“ Та взимаме, значи, и нея и ги караме в града и право в затвора. Предадох го аз на Кечъм, Кечъм го води на горния етаж, а бабѐто върви подире му до килията и разправя на Кечъм: „Аз — вика — гледах да го възпитам както трябва. И добро момче беше. Досега никога не е изпадал в беда. И ще изтърпи каквото му се полага, само — вика — не го давайте на белите.“ А Кечъм й казва: „А защо не си е помислил за тия работи, преди да почне да бръсне белите без сапун, а?“ Затвори ги в килията и двамата. И той като Мейдю се досети, че нейното присъствие може да повлияе на момчетата на Бърдсонг, че току-виж утре и той си поставил кандидатурата за шериф. След туй Кечъм слезе долу, след малко се прибра и наказателната команда, качиха се хората, влязоха си в общата килия и той вече си мислеше, че всичко е в ред, когато изведнъж се чуха виковете. Не някакви приказки да речеш, ами викове, без дуети. Грабна си той пистолета и тича по стълбите към килията на командата, но като минава покрай килията на ония двамата, какво да види: бабичката се дръпнала в единия ъгъл, свила се, а оня ми ти негър, като отскубнал желязното легло от пода — те са приковани с болтове! — застанал насред килията, държи леглото над главата си като бебешка люлка, крещи и дума на старата: „Ти не се бой! Нищо няма да ти сторя.“ Па като метнал леглото в стената, пипнал се за желязната решетка на вратата и я изкъртил цялата, заедно с пантите, с тухлите, всичко, излиза в коридора и подхвърля решетката над главата си, като че ли е мрежа за прозорци, и вика: „Всичко е наред. Всичко е наред. Няма да избягам!“ Кечъм, разбира се, можел да го застреля на място, но нямаше да е законно. Тогаз да видиш — хората на Бърдсонг най-напред него щяха да близнат. Кечъм не стреля, а се хвърля назад, дето са негрите от наказателната — там решетката не може да го стигне — и вика: „Хванете го бе! Свалете го на земята!“ Само че негрите се дръпнали. Тогаз Кечъм се приближил повечко, та да може да подритне тия, дето са му най-близко, почнал да ги блъска с дръжката на пистолета. Най-после спуснали се към оня, ама той, както разправя Кечъм, ги ловял един по едни, както излизат от килията, и ги мятал до другата страна като парцалени кукли. „Няма да избягам бе!“ — викал. Най-после го повалили и на пода като станала една бъркотия от негърски глави, ръце и крака… Но и тогаз от време на време от купчината ще изхвърчи някой негър, досущ като летяща катерица, и ще пльосне в другия край на коридора с очи, облещени като автомобилни фарове. Накрая го задържали някак си и Кечъм се приближил и почнал да ги вдига един по един и най-после видял и него — лежи на пода под всичките и се смее, а по лицето му текат сълзи колкото стъклени топчета, стичат му се край ушите и като паднат на пода, пукат, сякаш някой пуска отвисоко птичи яйца, смее се и говори: „Бе то, както изглежда, аз не мога да се откажа от мисленето. И все си мисля. Не се отучих и туйто.“ А? Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че ако искаш да вечеряш, трябва да го сториш до пет минути — обади се жена му от трапезарията, — после вдигам масата и отивам на кино.
Информация за текста
© 1940 Уилям Фокнър
© 1993 Кръстан Дянков, превод от английски
William Faulkner
Pantaloon in Black, 1940
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009
Издание:
Уилям Фокнър, Слез на земята, Моисей
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983
Художник: Антон Радевски, 1983
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12955]
Последна редакция: 2009-08-31 21:30:00
